Дневник на една изгубена обич

След повече от 30 книги, преведени в България, в настоящия дневник, Ерик-Еманюел Шмит за втори път (освен в Нощта на огъня) прави жест за читателите си: повдига завесата към своя пълнокръвен вътрешен живот и външно обкръжение - семейството, отношението с баща му и средата, начина му на живот. Макар поводът да е тъжен - смъртта и траурът за майка му, Шмит успява да издигне безутешността си, преработването на скръбта в осъзнаване на дълга за щастие, който тази светла жена му завещава като урок по живот, в който има страст към изкуството, чувство за хумор, култ към радостта.

Изследвайки собственото си страдание, възрастният Шмит ни позволява да надникнем в неговия свят, в който преобладава силната свързаност на едно дете с Мама - която пише с голяма буква, както и спасителното творчество, което го извежда от кладенеца на скръбта...

Както и в Нощта на огъня, авторът успява чрез лична и интимна изповед по време на траура по една изгубена обич да предаде универсалното, в което всеки, който чете, припознава себе си. Ключовото е, че животът е прекрасен и продължава.

Книгата е част от поредицата Безкрайна проза.

"От петдесет и шест години, когато се срещнехме и закрачехме един до друг, се чувствахме силни, изпълнени с покой, в центъра на един свят, чиито картини се подреждаха под нашите стъпките. Мама озаряваше мен, аз озарявах нея, ние сияехме непобедими и мракът се отдръпваше, изтласкван от нашата светлина.

Смъртта ни оставя без правилни отговори.

Гроб. Какво е гробът? Яма, която не води наникъде. Врата, която не се отваря към нищо. Повърхност, която иска да ни убеди, че е дълбока. Една измама.

Като романист и драматург с живо въображение, съм избрал да измислям истории колкото от обич, толкова и от отвращение от действителността.

Щеше ли да съществува любовта, ако човек не вярваше в нея?

Според някои, да се моли човек, значи да си придава твърде голямо значение: все едно си въобразява, че е способен да промени порядъка на вселената.

От молитвата лъха оптимизъм, вяра, че можеш да промениш света, упорство и обвързване. Моите ценности. Дали ще се отметна от тях пред лицето на смъртта? Категорично не.
На смъртта се пада да ги изтрие, не на мен.

Понякога добрите новини блестят така, че чак заслепяват.

Когато пиша, спирам да съм сам - тогава живея с героите от моята история.
Когато пиша, спирам да блуждая - тогава поемам по пътя, начертан от разказа.
Когато пиша, спирам да лъкатуша - тогава се подчинявам на заповедите на книгата, която поема властта.
Когато пиша, спирам да се поддавам на егото си - тогава се превръщам във внимание към всичко, което не съм аз.

Вярата не е знание, а начин човек да обитава незнанието.

Смъртта не засяга миналото, тя убива настоящето и бъдещето. Въпреки своята мощ, смъртта не умъртвява нищо от вчерашния ден и спомените си остават непокътнати.

Баналността на нещастието не го премахва.

Има ли нещо по-загадъчно от безчувствието към музиката?

По всичко е видно, че вещите нямат онзи смисъл, който ние им придаваме. При все това, много често човек не се отказва от дадена вещ, защото не иска да се откаже от смисъла.

Макар самоубийството да не носи решение, мисълта за самоубийство носи временна утеха на хората. Надеждата, че можем да се откажем от живота, го подслажда.

Смъртта на майка ми прави моята собствена смърт по-реална."
Из книгата

Ерик-Еманюел Шмит е един от най-четените и играни в театъра френскоезични автори в света. Неговите пиеси са спечелили няколко награди Молиер и Гран при за театър на Френската академия. Книгите му са преведени на 46 езика и пиесите му се играят в над 50 държави. Той е най-изучаваният автор в училищата и колежите.

Роден през 1960 г., Шмит посещава престижния Ecole Normale Supérieure, където получава докторска степен по философия и най-добрата френска квалификация за преподаване.

За първи път Шмит се прочу в театъра през 1991 г. А след огромния му световен театрален успех, през 2012 г. придоби театър Rive Gauche в Париж с Бруно Мецгер, ставайки едновременно артистичен директор на театъра, като дори играе в постановки.

Особено популярен по света е неговият цикъл Кръговрат на незримото, 6 приказки за детството и духовността, като книжни издания и постановки: Миларепа, Господин Ибрахим и цветята на Корана, Оскар и розовата дама и други. Голяма част от литературната му кариера е свързана с писането на романи: Сектата на егоистите (Гонкур за дебютен роман), Евангелие според Пилат, Когато бях произведение на изкуството, Одисей from Багдад, Жената с огледалото, Папагалите от площад Арецо, Любовен еликсир и Любовна отрова. В Нощта на огъня пък Ерик-Емануел Шмит за пръв път оголва вътрешния си духовен и емоционален живот и разкрива как чудодеен инцидент в пустинята Сахара е имал траен ефект върху целия му живот като писател и като човек.

Ерик-Еманюел Шмит е майстор на късия разказ. Силно въздействащи са сборниците: Одет Тулмонд и други истории, Мечтателката от Остенде, Концерт в памет на един Ангел (Гонкур), Двамата господа от Брюксел и Отмъщението на прошката. Насърчен от международния успех на първия си филм Одет Тулмонд, Шмит адаптира Оскар и розовата дама за екрана.

Шмит също продуцира либрето за опери, издава книги за велики музиканти, като Моят живот с Моцарт и други. През октомври 2012 г. той дебютира дори в Националната опера в Париж с Мистерията на Бизе, а през 2014 г. публиката посрещна премиерите на две великолепни опери по негови текстове. През септември 2013 г., изпълнявайки житейска мечта, Шмит продуцира първия си графичен роман Приключенията на пиленцето и продължава своето навлизане в този жанр.

Авторът изпълнява лично свои произведения на сцени във Франция, Швейцария, Белгия, Канада, Италия и участва във френско-езикови спектакли в редица европейски страни, включително в Народния театър Иван Вазов в България, при посещението си през 2020 г.

През 2016 г. Ерик-Емануел Шмит беше единодушно избран за член на журито на Гонкур.

Ерик-­Емануел Шмит живее в Брюксел. Кралската белгийска академия за френски език и литература му присъжда 33^-о място, заето преди това от Колет и Кокто. Той е посещавал два пъти България (2010 и 2020 г.).