Монодиалози. Поезия

"Как се пише честна поетична книга? Лесно е, само трябва да си Радослав Симеонов и да не бягаш от себе си. Не защото акцент в тази книга е автобиографичният момент (има го, разбира се). А защото Радо не играе с метафорите, а живее в тях. Това често е болезнено мероприятие, но пък е гаранция за хубава поезия. Вълнуваща, без да е сантиментална. Мъжка, но съвсем не лишена от нежност. Уж... интровертна, застрахована в заглавието Монодиалози, а всъщност... с път към всеки, който ще я разлисти. Скъпи читателю, препоръчвам ти тази честна среща, защото може да се окаже, че е спасително огледало!"
Камелия Кондова, редактор

"Впечатляващият поетичен дебют на Радослав Симеонов се нарича Монодиалози, но обговарянето на света в тази книга съвсем не е моно. Адресатът на авторовите мисли в текстовете не е само той самият, а всички ние. Говоренето е стерео, звукът е ясен, както и посланията на мелодията от думи, озвучаваща Вселената. Тази книга всъщност е търсене на диалог, посредством който да се достигне до нови неочаквани отговори на фундаменталните въпроси за човешкото съществуване. Ако е възможно да ги обобщим до един-единствен, то той би бил Защо?, а отговорът му би могъл да бъде единствено Любов."
Ива Спиридонова

"Искам голям взрив

Искам
да проникна в космоса между бедрата ти,
да усещам как тъмната енергия разширява чувствата ни,
да преминавам от единия край на Вселената
до другия и никога да не разбера къде съм.
Искам
сблъсъкът на телата ни
да предизвиква гравитационни вълни,
пулсът ти да изкривява пространството,
да обърна времето,
да няма посоки,
всичко да става все по-горещо и по-горещо,
да се приближаваме все повече и повече,
да се слеем в едно.
Искам
никой да не знае какво се случва между нас
в епохата на Планк,
всичките тайни на битието да изгорят,
да разбия понятието за реалност,
целият хаос между нас да бъде неизмерим,
измеренията да нямат брой.
Искам
всичко да започва отново и отново,
а краят да е просто метафора.

Защо все на мен се падат лудите?

защо все на мен се пада тази
която ще ме събуди в
два през нощта с думите
яде ми се нещо сладко
защо все на мен се пада тази
която ще изпие три чаши вино
после ще залита по булеварда
и ще рисува с маркер мустаци
на хората от крайпътните плакати
защо все на мен се пада тази
която ще стане в седем сутринта
с ясната мисъл да подреди
всичките си книги по цвят
а след няколко часа
ще е на ръба на криза
и ще ме замеря с последната
тази с червените корици
не се била побирала на рафта...
защо все на мен се пада тази
която в неделя ще рисува гола по стените
своя прочит на Герника
впоследствие превърнал се в Черен квадрат
ще е обута само с два различни чорапа
с цигара в уста и дъх на снощи
а рошавата ѝ коса ще крие
нацапаното ѝ с боя лице
защо все на мен се пада тази
която когато е тъжна
не говори с хората
а просто излиза на балкона
с акустична китара
и кара панелните блокове да замълчат
защо все на мен се пада тази
която след работа ще ме чака
със стегната раница
и думите
хайде да тръгнем на стоп
защо все на мен се пада тази
която ще ми липсва
всеки път когато вали
всеки път когато е октомври
всеки път когато оправям леглото
всеки път когато лежа пиян на стълбите
всеки път когато слушам джаз на грамофона
всеки път когато гледам тавана на загасена лампа
всеки път когато разбивам чаша в стената на отчуждението
всеки път когато
всеки път когато...
защо все на мен
всеки път
се падаш
ТИ

Дъно

Двамата си приличаме по това,
че не знаем много за теб.
Аз искам да те опозная.
Теб те е страх да се опознаеш.
Подавам ти ръка.
Ще се гмурнем ли в теб?"
Радослав Симеонов