"Това е историята на обсадата на Ленинград, най-смъртоносната блокада на град в човешката история. Ленинград е разположен в североизточния край на Балтийско море, в дъното на дългия плитък залив, който разделя южните брегове на Финландия от тези на Северна Русия. Преди Руската революция градът е столица на Руската империя и се нарича Санкт Петербург на името на своя основател цар Петър Велики. След падането на комунизма преди 20 години градът възвръща предишното си име, но за по-старите си обитатели той все още е Ленинград не толкова заради Ленин, колкото заради паметта на близо 750
-те хиляди граждани, умрели от глад през 900
-те дни - от септември 1941 до януари 1944 година, - през които градът е окупиран от нацистка Германия. Други обсади от съвременната история - тези на Мадрид и Сараево - са продължили по-дълго, но никоя от тях не е взела дори една десета от този брой жертви. В Ленинград са загинали около 35 пъти повече граждани, отколкото при бомбардировките на Лондон, и 4 пъти повече, отколкото при бомбардировките на Нагасаки и Хирошима заедно.
На 22 юни 1941 година, лятното утро, в което Германия напада Съветския съюз, Ленинград изглежда почти по същия начин, както преди Революцията. Чайка, кръжаща над позлатения връх на Адмиралтейството, би видяла същата гледка както 24 години по-рано: долу - развълнуваната сива река Нева, оградена от паркове и дворци; на запад, където Нева се влива в морето - крановете на военната корабостроителница; на север - зигзагите на Петропавловската крепост и правите улици на остров Василевски; на юг - четири концентрични канала - красивия Мойка, приветливо класическия Грибоедов, широкия величествен Фонтанка и делничния Обводни - и два големи булеварда - Измайловски и Невски Проспект, преминаващи в идеална симетрия покрай Варшавската и Московската гара към заводските комини на индустриалната зона.
Външността обаче е измамна. Външно Ленинград не е много променен; вътрешно градът е дълбоко променен и травмиран. Общоприето е да се придава на историята на блокадата типична филмова последователност от радост - тъга - радост: мирът на лятното утро е разбит от новината за инвазията, мобилизацията, врагът, спрян пред портите, настъпването на студа и глада, пролетното възраждане и победните фойерверки. Действителността не е такава. Всеки ленинградчанин, който е на 30 и повече години в началото на обсадата, вече е преживял три войни (Първата световна война, последвалата Гражданска война между болшевиките и белогвардейците и Зимната война с Финландия от 1939 - 1940 година), два глада (първия - по време на Гражданската война, втория - по време на колективизацията от 1932 - 1933 година, причинен от насилствената конфискация на селските стопанства от
Сталин) и две големи вълни на политически терор. Едва ли има домакинство, особено сред етническите малцинства в града и старата средна класа, което да не е засегнато от смърт, затвор или изгнание, както и от обедняване.
За някой като поетесата Олга Берголц, дъщеря на еврейски лекар, не е прекалено мелодраматично да каже: "Ние измервахме времето с интервалите между две самоубийства." Обсадата, макар и уникална по броя на жертвите, е не толкова трагична интерлюдия, колкото един от многото мрачни пасажи. Трагедията възниква от комбинирания хюбрис на Хитлер и Сталин. През август 1939 година те са учудили света, като са загърбили идеологията, за да подпишат пакт за ненападение, с който поделят Полша помежду си. Когато Хитлер напада Франция през следващата пролет, Сталин остава встрани и продължава да снабдява своя съюзник с жито, метали, каучук и други важни суровини. Макар да е ясно от това, което знаем сега за разговорите на Сталин с неговото Политбюро, че той е очаквал рано или късно да бъде въвлечен във война с Германия, моментът на нацистката атака с кодово име Барбароса, или Червената брада, наречена на кръстоносеца император на Свещената Римска империя, предизвиква смазващ шок. Новата слабо охранявана граница през Полша е премината почти веднага и след няколко седмици паникьосаната Червена армия вече отбранява главните градове на Русия.
Основната жертва на тази неподготвеност е Ленинград. Точно преди войната градът има население от малко над 3 милиона души. За дванадесетте седмици до средата на септември 1941 година, когато германската и финландската армия го откъсват от останалия Съветски съюз, около половин милион ленинградчани са мобилизирани или евакуирани и в града остават блокирани около 2,5 милиона граждани, от които поне 400 000 деца. Гладът настъпва почти веднага и през октомври милицията започва да докладва за появата на измършавели трупове по улиците. Броят на смъртните случаи се учетворява през декември и достига връх през януари и февруари със 100 000 души на месец. До края на жестоката дори според руските стандарти зима - в някои дни температурата пада до или под -30°C - студът и гладът взимат около половин милион живота. Именно за тези месеци на масова смърт, които руските историци наричат героичния период на обсадата, разказва тази книга.
Следващите две зими от обсадата не са така смъртоносни благодарение на това, че са останали по-малко гърла за хранене, и на хранителните доставки през Ладожкото езеро, вътрешното море на изток от Ленинград, чиито югоизточни брегове все още са в ръцете на Червената армия. През януари 1943 година сраженията разчистват и тесен сухопътен коридор от града, през който руснаците успяват да построят железопътна линия. Въпреки това смъртността остава висока и общият брой на жертвите достига между 700 000 и 800 000 - един на всеки трима или четирима души от населението непосредствено преди обсадата - до януари 1944 година, когато Вермахтът най-после започва дългото си оттегляне към Берлин.
Удивително е, че за обсадата на Ленинград се знае много малко на Запад. Най-известният исторически разказ, написан от Харисън Солсбъри, кореспондент в Москва на Ню Йорк Таймс, е публикуван през 1969 година. Военните историци се концентрират върху битките за Сталинград и Москва въпреки факта, че Ленинград е първият град в Европа, който Хитлер не успява да превземе, и че падането му би осигурило достъп до най-големите съветски заводи за оръжие, корабостроителници и стоманолеярни, би свързало армията му с тази на Финландия и би му позволило да прекъсне железопътните линии, доставящи съюзнически помощи от арктическите пристанища на Архангелск и Мурманск. Най-общо обсадата остава изгубена в мрачната шир на Източния фронт - празна заснежена равнина в обществените представи, насред която вълни от червеноармейци с плющящи шинели настъпват към стена от германски картечници. По време на писането на тази книга тревожно често се оказваше, че приятели смятат Ленинград (на Балтийско море, днес наричан Санкт Петербург) и Сталинград (три пъти по-малък, близо до сегашната граница с Казахстан, днес наричан Волгоград) за едно и също място.
Малко по-различна неяснота има при германците, за които доскоро Източният фронт беше сцена на военни страдания, а не на зверства. Милиони германци трябва да живеят с факта, че техен родител, баба или дядо е бил член на Нацистката партия; още милиони имат баща или дядо, които са се били в Русия. По-лесно е да се помни, че са мръзнали и са се страхували или са гладували и са били принудени да работят във военнопленнически лагери (близо четирима на десет от всички 3,2 милиона войници на Оста, взети в съветски плен, са загинали в лагери), отколкото че са опожарявали села, обирали са зимните дрехи и храната на селяните и са помагали за залавянето и разстрелването на евреи.
Най-общо, като причина за чувство за вина Ленинград отстъпва пред Холокоста: "Ако се изразим цинично - казва един германски историк, - ние имаме толкова много проблематични аспекти в нашата история, че се налага да избираме." Разхождайки се из прекрасния средновековен град Фрайбург, където се помещават германските военни архиви, човек се натъква на малки месингови плочи с имена и дати, вградени в паважа. Те отбелязват къщите, от които местни еврейски семейства са депортирани в концентрационните лагери. Ленинградските жени и деца, убити от същия режим със същата жестокост, са страдали далеч от очите и до днес остават далеч от ума."
Из книгата