Време на отчаяние. 15 септември - 15 октомври
15 септември
– Извинете, не ви видях. – Младата жена с жълт шлифер и червен чадър връхлетя върху мен и ме разсея от тъжните мисли. Потокът от хора, загърнати в тъмни дрехи през този студен септемврийски ден, ме носеше по Невски.
"Да, вече трудно ме забелязват" - помислих си аз. В сивите си безформени дрехи, напълняла с десет килограма, с угаснал поглед и суха коса, приличам на собствената си сянка, размита в сивия дъждец и притисната към земята от оловното небе на Питер. Идеална илюстрация в какво може да се превърне една жена след развод, когато мъжът ѝ е отишъл при тридесет години по-младата ѝ съперница! Всички аргументи, че мъжът цени грижите, обичта и ума ставаха на пух и прах пред горчивата и необратима реалност. За какво си му, щом скоро ще станеш на петдесет, а тя е само на двадесет и пет. Самата възраст звучеше като присъда в свят, където винаги са се ценили младостта и тялото, и в преследването на всичко това, което преди ти е изглеждало толкова важно - децата, дългите разговори пред камината, общите планове и постигнатите успехи, губи стойността си. Но сега тези успехи, чиято вдъхновителка си била и за реализирането на които си оказвала подкрепа; успехи, намерили израз в милиони долари в сметките и в построените заедно къщи, купена земя по крайбрежието, вече не принадлежат на теб, на тази, с която всичко това се е създавало в продължение на 25 години, а на онази, която е просто на 25.
Бях се запътила към нотариуса да подпиша брачния договор, според който всичко най-хубаво и ценно, всичките ни пари се прехвърляха на бившия ми съпруг, а за мен оставаха само спомените за него. Че кой през 90-те години на XX век, когато се е женил, е мислил за брачни договори. Ние изпадахме в ужас, като научавахме, че те съществуват в Америка: как може да живееш с някой мъж, ако му нямаш доверие?
И изведнъж в един прекрасен ден се озоваваш на улицата като стара вещ, изхвърлена, защото е станала непотребна. Дори без парично обезщетение - подсмихнах се наум. Докато аз съм тичала по строежите, избирала съм мебелите, обзавеждала съм къщите и апартаментите и съм отглеждала децата, мъжът ми без да ми казва, е откривал сметки в Швейцария и е купувал имоти в чужбина. Пред руския закон той беше чист и беден. Бях чувала стотици истории за жени, които дори са знаели за доходите на мъжете си, но никога нищо не са получавали. И все пак тайничко се надявах на мъжкото благородство. Нима мъжът ми нямаше да се сети, че по закон ми се полагат 50% от събраното през годините на брака, което е и справедливо.
Мрачната сива сграда на нотариата беше вече близо. Ускорих крачка и изведнъж се спрях. За миг показалото се слънце освети един великолепен тюркоазен кабриолет Бентли, който паркираше пред входа. Беше като извънземен кораб, кацнал в средата на Невски. "Някои хора могат да си позволят такива коли" - с възхищение си помислих аз и изтръпнах: от бентлито слезе... бившият ми съпруг. С модерни дънки и кораловочервен пуловер, с брутална набола брада, късо подстриган, той приличаше на същински застаряващ плейбой. За неговите петдесет и седем изглеждаше стегнат и в добра форма - естествено, та нали пред срещите със синовете ни винаги беше предпочитал фитнеса. Неволно направих крачка към него, но веднага заотстъпвах и се постарах да се слея със стената. Мъжът ми отвори другата врата на колата и оттам излетя момиче с външност на фотомодел - високо, стройно, с лъскава черна коса, с бюст трети номер, облечено с прилепнало кожено яке с цвят на тръпчиво бургундско. Още по-плътно се долепих до стената, превръщайки се в мокро петно, за да не ме забележи. Момичето хвърли презрителен и същевременно победоносен поглед към минувачите, млясна спътника си по бузата и гордо се понесе по улицата, привличайки възхитените погледи на мъжете. А бившият ми с пружинираща походка забърза към входната врата. Почувствах се като нищожество, едва успях да се отлепя от стената, настигнах го и докоснах ръката му.
– Здрасти, не те видях - хладно ме целуна той по бузата.
– Имаш нова кола? - посочих тюркоазеното бентли.
– Нов живот! - гордо отговори той, отвори вратата и ми стори път.
– Щастлив си, че си сменил старата с нова ли?
– Това е нещото, за което съм мечтал.
– Млада и глупава ли?
– Ярка и скъпа. - Той плъзна преценяващ поглед по евтиния ми сив чувал, гордо наричан рокля, и по наедрялата ми фигура.
– Няма да е лошо и ти да започнеш нов живот и да се погрижиш за себе си.
– За да започна нов живот, ми трябват пари. Защо не проявиш малко щедрост? Аз нямам и ти много добре го знаеш.
– Започни работа! - сви рамене той.
– Никой не взема на работа петдесетгодишни.
– Не започвай пак, нали сме се разбрали - рязко ме прекъсна той. – Всичко, което съм изкарал, си е мое.
– Но си го изкарал, докато си бил с мен! И по закон ми се полагат петдесет процента - за пореден път се опитах да събудя в него чувството за справедливост.
– По кой закон? - подсмихна се той. – Благодари се, че ти оставих апартамента и съм готов да плащам за образованието на децата. Може да оспорим и това. Всичко е прехвърлено на родителите ми, така че трудно ще ме осъдиш. Останаха само някои формалности: подпиши брачния договор и да се разделим като приятели. Трябва да побързам, чакат ме. - Той мина пред мен и закрачи по дългия коридор.
Нотариусът, стара позната на мъжа ми, вече ни чакаше с готовите книжа. Още с влизането ни тя ни подаде да подпишем двата екземпляра на договора. Имах чувството, че това се случва с някой друг. Как може с една драскулка да се лиша от всичко, което съм създавала за семейството ни?
– Защо си подписала? - нападна ме Нора, приятелката ми. За разлика от мен, тази източена дългокрака брюнетка с къса коса и остър ум беше абсолютна реалистка, цинична и иронична.
Разнебитена и смазана, едва се бях довлякла до ресторанта. Нора ме чакаше с бутилка червено вино на верандата, от която се разкриваше страхотна гледка към покривите на Петербург.
– Сякаш съм имала избор - свих рамене аз. – Или нещо, или съвсем нищо.
– Е, да - подсмихна се Нора, – огризките от царската трапеза. Пак добре, че не взе всичко.
– Остави апартамента на мен и децата - опитах се да защитя бившия си съпруг. – Някои вземат и децата.
– Твоите, слава богу, няма как да ти ги вземе, пораснали са вече.
– Затова пък плаща за образованието им в Англия, поне за това да не ги мисля - с какво да ги нахраня и какво да им купя.
– Затова пък трябва да мислиш как ти да се нахраниш и с какви пари да живееш. - Нора ме загледа въпросително.
– Не знам - свих рамене, – ще се опитам да си намеря работа. Макар че на кого е дотрябвала петдесетгодишна лелка, която двадесет години е гледала само къща и деца? Но може да ме вземат поне за бавачка или гувернантка.
– Ако ти беше оставил половината пари, щеше да тънеш в разкош и да осигуриш сама децата.
– Всички пари са по сметки на фирмата му, нищо не мога да докажа. Нали знаеш, че всичко е абсолютно безправие и несправедливост - възразих аз.
– Да бе, двадесет и пет години му трепериш и го глезиш, отглеждаш децата, готвиш му закуски и вечери и накрая - хоп! Идва някаква млада мацка и всичко вече е за нея - пари, къщи, грижите му, любовта му. А най-голямото ѝ качество е младото ѝ тяло.
За каква справедливост може да говорим! - пенеше се Нора.
– Но нали в живота най-важното не е тялото. Ами любовта, ами общите интереси?
– И тя има любов и интереси, плюс младо тяло - не мирясваше Нора. – Къде си тръгнала да се мериш с нея! Я виж! - кимна тя към двойката, застанала на входа в очакване да се освободи някоя маса.
Разкошната каскада от дълга черна коса контрастираше с бялата трикотажна рокля, прилепнала към изваяната фигура и едрите гърди. Дори жените не можеха да отместят поглед от тяхната притежателка, а за мъжете в залата да не говорим.
– На около двадесет и пет е. Дори да е с направени гърди, най-важното ѝ качество пак е нейната младост - продължаваше безмилостната Нора. – Но и такива ги сменят с по-млади, особено мъже като този.
– Бива си го - въздъхнах аз по адрес на тъмнокосия приятел на момичето, който приличаше на Киану Рийвс - висок, снажен и представителен. – Сигурно е италианец, само италианците носят розови ризи и сини костюми.
– Е, да, от километри мирише на пари, само обувките му са сигурно за хиляда долара. Явно много се обича - постави му диагнозата Нора. – Направо се обожава.
– Тихо - спрях я аз, като видях, че управителят ги води към съседната маса.
Телефонът на младежа иззвъня. Докато го вадеше от джоба си, той се разсея и бутна стола до мен.
– Извинете - подхвърли той и плъзна равнодушен поглед върху мен сякаш в празно пространство. За втори път през деня ми мина мисълта, че никой не ме забелязва дори когато се натъкне на мен.
– Господи! - с отчаяние погледнах Нора. – Никой не ме вижда, остава ми само да се напия и да ида да се обеся.
– Колкото до удавянето, без мен, моля, но ако ще се напиваме, ще ти правя компания. Я най-накрая да отбележим твоя развод - вдигна чашата си Нора."
Из книгата
Рейтинг: 6.75 / 4 гласа
