"Най-лошият ден в живота ми.
Наоми
Не бях сигурна какво да очаквам, когато прекрачих прага на кафене Рев, но определено не беше да видя моя снимка зад касата, а над нея - жизнерадостните думи: Да не се обслужва. Магнит с жълто намръщено лице придържаше снимката.
Първо, никога не бях стъпвала в Нокъмаут, Вирджиния, още по-малко пък бях сторила нещо, което да заслужи толкова ужасно наказание като това да бъда лишена от кофеин. Второ, какво точно е сторил човек в това прашно градче, та физиономията му да виси на стената на позора в местното кафене? И трето, снимката определено не ме показваше в най-добрата ми светлина. Изглеждах като прекалила със солариум и с евтина спирала. И тогава истината най-сетне успя да проникне в изтощената ми, замаяна глава, в която бяха втъкнати цял куп фиби.
За кой ли път Тина бе успяла да направи живота ми малко по-лош. А като се имаше предвид станалото през последните двайсет и четири часа, това си беше постижение.
– Мога ли да ви помо... - Мъжът от другата страна на тезгяха, онзи, който би могъл да ми даде скъпоценното ми лате, направи крачка назад и вдигна длани с размерите на чинии. – Не искам неприятности.
Беше едър тип с гладка, тъмна кожа и бръсната глава с правилна форма. Грижливо подстриганата му брада беше снежнобяла, изпод яката и ръкавите на гащеризона му зърнах да се подават няколко татуировки. Върху причудливата му униформа беше зашито името Джъстис. Лепнах си възможно най-очарователната усмивка, но благодарение на това, че цяла нощ бях пътувала, плачейки през изкуствените си мигли, тя вероятно повече приличаше на гримаса.
– Това не съм аз - казах, насочвайки пръст със захабен френски маникюр към снимката. – Аз съм Наоми. Наоми Уит.
Мъжът ме изгледа подозрително, преди да извади чифт очила от предния джоб на гащеризона и да си ги сложи. Примига, а после ме огледа от главата до петите. Видях как по лицето му се разлива прозрение.
– Близначки - обясних.
– Виж ти. - Той прокара длан по брадата си.
Все още изглеждаше скептичен... не че можех да го виня. Колко хора имат зъл близнак?
– Това е Тина. Сестра ми. Трябваше да се срещнем тук.
Макар че защо отчуждената ми сестра поиска да се срещнем в заведение, в което очевидно не бе добре дошла, беше друг въпрос, който бях прекалено уморена, за да задам.
Джъстис все още се взираше в мен и аз осъзнах, че погледът му се е спрял върху косата ми. Инстинктивно докоснах главата си и една увехнала маргаритка политна към пода. Хм. Вероятно трябваше да се погледна в огледалото в мотела, преди да изляза навън, изглеждаща като разчорлена откачалка, прибираща се от фестивал на ролеви игри.
– Ето. - Бръкнах в джоба на шортите си и тикнах шофьорската си книжка в лицето му. – Виждате ли? Аз съм Наоми и страшно, страшно бих искала едно гигантско лате.
Джъстис взе книжката ми и се вгледа първо в нея, а после в лицето ми. Най-сетне каменното му изражение се пропука и той се усмихна широко.
– Дяволите да ме вземат. Приятно ми е да се запознаем, Наоми.
– Аз също се радвам да се запознаем, Джъстис. Особено ако ми приготвиш гореспоменатия кофеин.
– Ще ти направя лате, от което косата ти ще щръкне.
Мъж, който знаеше как да задоволи най-неотложните ми нужди, и то с усмивка? Нямаше как да не се влюбя поне мъничко на мига.
Джъстис се залови за работа, а аз се огледах одобрително наоколо. Кафенето беше издържано в стил мъжкарски гараж. Гофрирана ламарина по стените, лъскави червени полици, циментов под. Всички напитки носеха имена като лате Червена линия и капучино Кариран флаг. Беше си направо очарователно. Около малките кръгли масички, пръснати наоколо, имаше шепа ранни любители на кафето. Всички до един се взираха в мен така, сякаш изобщо не се радваха да ме видят.
– Как ти звучи аромат на кленов сироп и бекон, миличка? - извика Джъстис откъм лъскавата машина за еспресо.
– Звучи ми страхотно. Особено ако идват в чаша с размерите на кофа - уверих го.
Смехът му отекна в кафенето и като че ли успокои останалите посетители, които престанаха да ми обръщат внимание. Входната врата се отвори и аз се обърнах, очаквайки да видя Тина. Ала мъжът, който нахълта вътре, определено не беше сестра ми. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от кофеин по-отчаяно и от мен. Секси беше слаб начин да бъде описан. Адски секси би било по-точно. Беше толкова висок, че бих могла да нося най-високите си токчета и пак да трябва да отметна глава назад, за да се целувам с него - официалната ми категоризация на мъжкия ръст. Косата му беше тъмноруса, късо подстригана от двете страни и отметната назад на върха, което издаваше, че има добър вкус и прилични умения за поддържане на външния си вид. И двете бяха високо в моя Списък с причини да бъда привлечена от един мъж. Брадата беше чисто нова добавка към него. Никога не бях целувала мъж с брада и ето че почувствах внезапен, необясним интерес към това да го преживея някога. А после стигнах до очите му. Имаха хладен синьо-сив цвят, който ми напомни за метала на пистолет и ледници. Той се приближи до мен, навлизайки в личното ми пространство, сякаш имаше покана. Когато кръстоса татуирани ръце пред яките си гърди, аз издадох писклив звук.
Леле.
– Мисля, че бях пределно ясен - изръмжа той.
– Ъ?
Бях объркана. Този мъж ме гледаше с такава ярост, сякаш бях най-омразният участник в риалити предаване, но въпреки това исках да видя как изглежда гол. Не бях проявявала толкова лоша сексуална преценка, откакто бях в колежа. Приписах го на изтощението и емоционалната ми травма.
Зад тезгяха Джъстис спря насред приготвянето на латето и размаха ръце във въздуха.
– Чакай малко.
– Всичко е наред, Джъстис - уверих го аз. – Ти продължавай да приготвяш кафето, а аз ще се оправя с този... джентълмен.
Столове се оттласнаха от масите наоколо и пред очите ми всички посетители се устремиха към вратата, някои - все още с чаши в ръка. Никой от тях не ме погледна в очите, докато излизаше.
– Нокс, не е каквото си мислиш - пробва се Джъстис отново.
– Днес не ми е до игрички. Махай се оттук! - нареди викингът. Русокосият бог на сексапилната ярост бързо се носеше към дъното на секси списъка ми.
Посочих се с пръст.
– Аз?
– Писна ми от игричките ти. Имаш пет секунди, за да се изметеш и никога вече да не стъпиш тук. - Пристъпи още по-близо, докато върховете на ботушите му не докоснаха босите ми палци, които се подаваха от сандалите ми.
По дяволите. Толкова отблизо изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от мародерстващ викингски кораб… или от снимачната площадка за реклама на одеколон. От онези артистичните, които нямат никакъв смисъл и които носят имена като Невеж звяр.
– Вижте, господине. Преживявам лична криза и просто се опитвам да получа чаша кафе.
– Съвсем ясно ти казах, Тина. Повече няма да идваш тук и да тормозиш Джъстис и клиентите му или лично ще ти изхвърля задника от града."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
