"От мястото ѝ в задната част на автобуса убийството на шофьора представляваше объркваща гледка за Емили Джаксън. Седнала облегната на прозорец, изпоцапан от ръчичките на щастливи деца, тя имаше добра видимост към пътеката по дължината на превозното средство. Седалката бе повдигната, защото се намираше над оста, свързваща задните колелета, и затова, докато пътуваха, виждаше как малчугани подскачат и се въртят на местата си, играят игри и се дразнят взаимно, а от време на време прелиташе топка и попадаше или в бейзболната ръкавица или в главата на противника. Половината от другите родители в автобуса не обръщаха внимание на заниманията на децата си, а пъхнали слушалки в ушите си, със замислени изражения зяпаха невадската пустиня през прозорците. Други полагаха доблестни усилия да намалят царящия хаос и шум; прибираха бутилки с вода, телефони и играчки, използвани за оръжия, или връщаха поредното разхождащо се дете на мястото му. След крещящите здания и ярките цветове на Лас Вегас четиресет минути сред пустите пясъци бяха прекалено дълго време, та децата да издържат. В един момент автобусът подскочи, преминавайки през камък на тесния път към затвора, и Емили и всички останали пътници подскочиха като синхронизирани части на добре смазана машина.
При приближаването на мястото, откъдето щеше да се види затворът Пронгхорн, не се налагаше да побутне сина си Тайлър. Той идваше да гледа годишния предколеден мач по софтбол още откакто тръгна на детска градина. Пропусна една-единствена година, когато баща му си сецна гърба, докато оправяше гаражната врата у тях, и нямаше как да излезе както обикновено като втори питчър срещу отбора на затворниците на по-лек режим. Тайлър добре познаваше пътя, затова затвори книгата с меки корици и се надигна на седалката. Никакъв знак насред пустошта не подсказваше на майката и сина, че наближават последния широк завой на пътя - твърда, отъпкана земя, ширнала се до планинската верига в далечината. И именно след завоя през голямото предно стъкло на автобуса се видяха струпаните ниски бетонни сгради насред нищото.
– На кого ще заложиш този път? - попита Емили момчето.
При вида на издигнатия сред пясъците затвор петгодишен хлапак на седалката пред тях започна да сочи и да вика възбудено. Тайлър се замисли над въпроса на майка ѝ, докато гледаше неодобрително момченцето, сякаш някога и той не беше така развълнуван, че отива да види баща си на работното му място.
– На затворниците - реши Тайлър и се усмихна кисело. - Според татко от месеци тренирали усилено през времето навън.
– Предател - отсече Емили.
– А ти? - поинтересува се Тайлър.
– На надзирателите - отвърна тя. - Щом избираш осъдените, аз трябва да предпочета пазачите, защото иначе баща ти...
Силен пукот ѝ попречи да довърши. Беше шумно изтрещяване като гръмнал фойерверк; звук, който хем чу, хем усети как резонира в гърдите ѝ. През главата ѝ преминаха няколко приемливи обяснения за чутото, докато очите ѝ възприемаха съпътстващата гледка. Спукана гума, мина ѝ през ума; някое колело на автобуса е раздробило камък; нещо в стария раздрънкан двигател на превозното средство се е запалило спонтанно; бутало или свещ е излязла от строя заради неравния терен, или пукотът е плод на обичайната пустинна горещина.
Но никое от тези обяснения не се връзваше с онова, което Емили виждаше."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
