"Щом напусна магазина, професор Яо Бай погледна часовника си. Трябваше да побърза, защото времето не бе на негова страна. Беше от решаващо значение трикът му да сполучи. Беше замислил плана, който прилагаше сега, още когато полковник Ли го изведе от килията. Това бягството беше ключов момент, тъй като предвиждаше единственото действие, което не би могъл да извърши в лабораторията. Възнамеряваше да изпрати съобщение извън Китай. Някой циник би го нарекъл писмо в бутилка, тъй като професор Яо Бай бе живял цял живот в страната си, никога не бе пътувал в чужбина, нито имаше приятели извън страната. Беше обикновен корабокрушенец, самотен и изгубен за света. Кой щеше да получи бутилката и да прочете посланието му?
Всъщност великият китайски учен имаше връзка с един човек. Един-единствен, но важен. Този мъж го беше посетил преди известно време и професорът бе запазил телефонния му номер. Мъжът му беше донесъл новини от Яо Цзинмин, а всъщност беше и последният човек, с когото синът му се беше срещал, и това стигаше, за да му отреди специално място в сърцето си. Освен това човекът имаше и друга особеност, която го правеше симпатичен. В юношеските си години професор Яо Бай имаше любимо място в Пекин, което обичаше да посещава, и това не беше нито площад Тиенанмън, нито Забраненият град, нито университетските кафенета, нито някое друго традиционно, младежко или туристическо кътче, а старата Астрономическа обсерватория, строена по времето на династия Мин. Преди векове обсерваторията била поверена на грижите на португалски свещеник йезуит, който бил и съветник на императора. Казвал се Томаш Перейра. По време на онази единствена среща професор Яо Бай нищо не спомена за йезуитския свещеник, но новото познанство му напомни за свещеника, тъй като мъжът също се казваше Томаш и идваше от същата държава. До него професорът щеше да изпрати съобщението си. Телефонният номер бе запечатан в ума му, защото имплантът, който носеше вграден на врата си, буквално го въоръжаваше с фотографска памет, така че, колчем пристигнеше в пощенската станция, щеше да позвъни и да изпълни плана си. Малко оставаше.
Стигна до булевард Предприемачески и се опита да го пресече, но трафикът беше ужасен. Не заради колите, а заради безкрайните върволици от скутери и велосипеди. Скутерите доставяха поръчани по интернет продукти - истинска мода в Китай, а велосипедите се вписваха в друга модна тенденция - споделения транспорт. Оранжевите и сребристите колела бяха собственост на Мобайк, жълтите на Офо, а останалите - на множество други компании. С помощта на интелигентни катинари, свързани с интернет, които се отваряха само с QR код, тези велосипеди бяха оборудвани с GPS, ускорители, блутут и комуникационни системи, активираха се от смартфони, всеки човек можеше да ги използва и да ги остави навсякъде, за да бъдат използвани повторно от всеки друг, отключил ги със своя QR код. Цената на пътуването зависеше от пробега и времето за ползване, но беше смешна сума и всички се втурнаха да ползват именно този транспорт. Само компания Мобайк отчиташе в Китай четири пъти повече пътувания отколкото Юбър можеше да отчете в целия свят, което обяснява защо цветните велосипеди се бяха превърнали в истинска градска напаст. Трябва да се признае, че имаше и бонус за системата за наблюдение. Всеки велосипед изпращаше до централата си информация за своите пътувания, така че компанията непрекъснато да е в течение кой кара колело и къде отива. Тези данни бяха своевременно предоставяни на държавата, която ги използваше, за да гарантира обществената хармония.
По-добре да беше използвал пешеходна пътека, но учителят Яо Бай бързаше и реши да рискува. Щом съзря пролука, ускори крачка, за да пресече булеварда, но по средата на пътя усети удар и слънчевите му очила паднаха на земята.
- О, не!
- Моля за извинение - рече колоездачът, който го беше блъснал. - Вие ми се изпречихте изведнъж. Добре ли сте?
Ученият незабавно грабна очилата и тутакси си ги сложи отново.
- Да, да, всичко е наред - каза той, отпращайки велосипедиста. - Съжалявам, много бързам. С крайчеца на окото си огледа стълбовете. Наоколо имаше три камери. Дали го бяха разпознали? Знаеше, че лицевото разпознаване в Китай се правеше от Скайнет с почти сто процента успеваемост, когато изображението беше фронтално, но той бе внимавал да държи лицето си надолу по време на злополуката. Разпознаването на обърнати лица ставаше по-трудно, но все пак успеваемостта надхвърляше осемдесет процента. Това значително намаляваше шансовете му. Все пак бе стоял без очила най-много пет секунди, а не биваше да се забравя, че носеше шапка и нямаше брада, а това значително променяше външния му вид. Със сигурност в базата данни, използвана от полицията, снимката му отразяваше лицето му в предишния му вид. А това работеше в негова полза.
Беше му известно, че въпреки това алгоритмите на централния компютър за видеонаблюдение са способни да разпознават хора само по силуета и по походката им. Дори човек да се преструваше, че накуцва, и да скриеше лицето си, изображенията, заснети до петдесет метра разстояние, щяха да бъдат разпознати от Скайнет. Разпознаването, разработено от китайската компания за изкуствен интелект Уотрикс, имаше само един проблем, не можеше да се осъществи в реално време. Поне засега."
Из книгата