Безсмъртния

В Хонконг високоуважаваният професор Яо Бай неочаквано обявява раждането на две генетично модифицирани бебета. Противоречивата новина се превръща в световна сензация и насочва всички погледи към Китай. Не след дълго ученият изчезва безследно.

В Лисабон Томаш Нороня се запознава със служителя на секретна американска технологична агенция Курт Вайлман, който се интересува от връзката му с Яо Бай. Португалският историк е единственият човек от Запада, който е общувал с китайския учен през последните десет години. Вайлман разкрива, че професорът е бил начело на таен проект, вдъхновен от Витрувианския човек на Леонардо да Винчи. Той е целял разработването на общ изкуствен интелект, който да доведе до създаване на съвършени човешки същества. Внезапно апартаментът, в който се намират двамата, експлодира, а влакът в метрото се сблъсква с още две композиции. Сякаш целият свят е полудял и се е впуснал в преследване на Томаш и Курт, но защо?

Докато виртуалното все повече се слива с реалното, бъдещето на човечеството е заложено на карта. Дали то ще се окаже изправено пред своя край? Или на прага на ново начало и шанс за вечен живот?

"Щом напусна магазина, професор Яо Бай погледна часовника си. Трябваше да побърза, защото времето не бе на негова страна. Беше от решаващо значение трикът му да сполучи. Беше замислил плана, който прилагаше сега, още когато полковник Ли го изведе от килията. Това бягството беше ключов момент, тъй като предвиждаше единственото действие, което не би могъл да извърши в лабораторията. Възнамеряваше да изпрати съобщение извън Китай. Някой циник би го нарекъл писмо в бутилка, тъй като професор Яо Бай бе живял цял живот в страната си, никога не бе пътувал в чужбина, нито имаше приятели извън страната. Беше обикновен корабокрушенец, самотен и изгубен за света. Кой щеше да получи бутилката и да прочете посланието му?

Всъщност великият китайски учен имаше връзка с един човек. Един-единствен, но важен. Този мъж го беше посетил преди известно време и професорът бе запазил телефонния му номер. Мъжът му беше донесъл новини от Яо Цзинмин, а всъщност беше и последният човек, с когото синът му се беше срещал, и това стигаше, за да му отреди специално място в сърцето си. Освен това човекът имаше и друга особеност, която го правеше симпатичен. В юношеските си години професор Яо Бай имаше любимо място в Пекин, което обичаше да посещава, и това не беше нито площад Тиенанмън, нито Забраненият град, нито университетските кафенета, нито някое друго традиционно, младежко или туристическо кътче, а старата Астрономическа обсерватория, строена по времето на династия Мин. Преди векове обсерваторията била поверена на грижите на португалски свещеник йезуит, който бил и съветник на императора. Казвал се Томаш Перейра. По време на онази единствена среща професор Яо Бай нищо не спомена за йезуитския свещеник, но новото познанство му напомни за свещеника, тъй като мъжът също се казваше Томаш и идваше от същата държава. До него професорът щеше да изпрати съобщението си. Телефонният номер бе запечатан в ума му, защото имплантът, който носеше вграден на врата си, буквално го въоръжаваше с фотографска памет, така че, колчем пристигнеше в пощенската станция, щеше да позвъни и да изпълни плана си. Малко оставаше.

Стигна до булевард Предприемачески и се опита да го пресече, но трафикът беше ужасен. Не заради колите, а заради безкрайните върволици от скутери и велосипеди. Скутерите доставяха поръчани по интернет продукти - истинска мода в Китай, а велосипедите се вписваха в друга модна тенденция - споделения транспорт. Оранжевите и сребристите колела бяха собственост на Мобайк, жълтите на Офо, а останалите - на множество други компании. С помощта на интелигентни катинари, свързани с интернет, които се отваряха само с QR код, тези велосипеди бяха оборудвани с GPS, ускорители, блутут и комуникационни системи, активираха се от смартфони, всеки човек можеше да ги използва и да ги остави навсякъде, за да бъдат използвани повторно от всеки друг, отключил ги със своя QR код. Цената на пътуването зависеше от пробега и времето за ползване, но беше смешна сума и всички се втурнаха да ползват именно този транспорт. Само компания Мобайк отчиташе в Китай четири пъти повече пътувания отколкото Юбър можеше да отчете в целия свят, което обяснява защо цветните велосипеди се бяха превърнали в истинска градска напаст. Трябва да се признае, че имаше и бонус за системата за наблюдение. Всеки велосипед изпращаше до централата си информация за своите пътувания, така че компанията непрекъснато да е в течение кой кара колело и къде отива. Тези данни бяха своевременно предоставяни на държавата, която ги използваше, за да гарантира обществената хармония.

По-добре да беше използвал пешеходна пътека, но учителят Яо Бай бързаше и реши да рискува. Щом съзря пролука, ускори крачка, за да пресече булеварда, но по средата на пътя усети удар и слънчевите му очила паднаха на земята.
- О, не!
- Моля за извинение - рече колоездачът, който го беше блъснал. - Вие ми се изпречихте изведнъж. Добре ли сте?
Ученият незабавно грабна очилата и тутакси си ги сложи отново.
- Да, да, всичко е наред - каза той, отпращайки велосипедиста. - Съжалявам, много бързам. С крайчеца на окото си огледа стълбовете. Наоколо имаше три камери. Дали го бяха разпознали? Знаеше, че лицевото разпознаване в Китай се правеше от Скайнет с почти сто процента успеваемост, когато изображението беше фронтално, но той бе внимавал да държи лицето си надолу по време на злополуката. Разпознаването на обърнати лица ставаше по-трудно, но все пак успеваемостта надхвърляше осемдесет процента. Това значително намаляваше шансовете му. Все пак бе стоял без очила най-много пет секунди, а не биваше да се забравя, че носеше шапка и нямаше брада, а това значително променяше външния му вид. Със сигурност в базата данни, използвана от полицията, снимката му отразяваше лицето му в предишния му вид. А това работеше в негова полза.

Беше му известно, че въпреки това алгоритмите на централния компютър за видеонаблюдение са способни да разпознават хора само по силуета и по походката им. Дори човек да се преструваше, че накуцва, и да скриеше лицето си, изображенията, заснети до петдесет метра разстояние, щяха да бъдат разпознати от Скайнет. Разпознаването, разработено от китайската компания за изкуствен интелект Уотрикс, имаше само един проблем, не можеше да се осъществи в реално време. Поне засега."
Из книгата

Жозе Родригеш душ Сантуш е португалски журналист, писател и университетски преподавател, автор на бестселъри в жанра исторически трилър. Неговите романи са преведени на много езици и са отпечатани в над 3 милиона екземпляра по света. Той е един от най-награждаваните португалски журналисти и се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.

Жозе Родригеш душ Сантуш е роден на 1 април 1964 година в Бейра, Мозамбик (бивша португалска колония) в семейството на лекар. Малко след като се ражда родителите му се преместват в град Тате (Мозамбик), където Сантуш прекарва детството си. Той е най-голямото дете от общо две деца в семейството. След обявяването на независимостта на Мозамбик, родителите му се установяват в португалската колония Макао в Китай. Там той участва в подготовката на училищния вестник, а когато е 17-годишен започва да работи като репортер в радио "Makao". През 1982 година се завръща в Португалия, където завършва журналистика в "Нов лисабонски университет", след което заминава за Лондон и постъпва на работа в "Би Би Си". Няколко години по-късно амбициозният репортер започва работа в Португалската национална телевизия, където чете вечерните новини. През 1988 година Жозе Родригеш се жени за Флорбела Кордосо, с която впоследствие имат 2 дъщери - Катарина и Инес. В периода от 1993 до 2002 година е постоянен сътрудник на "Си Ен Ен". Запознат с ужаса на войната още като дете, той прави изключителни репортажи, отразявайки военните конфликти в Южна Африка, Ирак, Сърбия, Грузия, Палестина, Босна и Херцеговина, Либия. За работата си Жозе Родригеш получава редица престижни международни награди, като последната е за цялостната му работа, която има тежестта на "Пулицър" в телевизионната журналистика. След като получава през 2000 година докторска степен по журналистика с дисертация на тема отразяването на военните конфликти "Crónicas de Guerra" заема поста професор по журналистика в "Нов лисабонски университет".

Жозе Родригеш да се занимава с писане започва съвсем случайно, след като негов познат го моли да напише разказ за списание. Започвайки работа над това, той на втората седмица с изненада установява, че разказът вече е над 200 страници. Така се появява първият му роман "Островът на тъмнината", който е издаден през 2002 година. Книгата е добре приета в Португалия, но големият му успех идва с третия му роман "Кодекс 632" (2005 г.). В него се проследява историята на професор Томаш де Нороня, който се опитва да разкрие истинската самоличност на великия мореплавател Христофор Колумб. Тази увлекателна история е основана на реално съществуващи документи. Романът поставя началото на емблематичната поредица на автора "Професор Томаш Нороня". Книгата се превръща в истински бестселър в Португалия, Испания и Бразилия, предизвиква обществен скандал в Италия, превръщайки Сантуш в световно известен писател. Следващият роман от поредицата е публикуван през 2006 година и подобно на "Кодекс 632" също се превръща в бестселър. "Божията формула" представлява научен трилър, сюжетът на който се върти около неизвестен ръкопис на Анщайн, посветен на доказателствата за съществуване на Бог и създаването на ядрено оръжие. Читателите ще открият в книгата реални научни данни, скрити във всеки от основните сакрални текстове - от Кабала до Библията. Освен това ще се запознаят с теорията на хаоса и други научни концепции, които в съвкупност представляват научно доказателство за съществуването на Бог. Година по-късно е издаден и третият роман от поредицата "Седмият печат", в който човечеството е изправено пред екологични проблеми и ядрена заплаха. "Последната тайна" (2011 г.) е пета книга от прословутата серия "Професор Томаш Нороня", която разказва за истинската самоличност на Исус Христос. През 2014 година е публикувана седмата книга от поредицата - "Ключът на Соломон". Тя провокира сериозен размисъл върху теми като същността на съзнанието и реалността и живота след смъртта. Подобно на други книги на писателя и този роман също се базира върху научни открития, които хвърлят нова светлина върху всеобщото разбиране за човешкия ум и самосъзнание, материята и съществуването. И другите два романа от серията - "Божият гняв" (2009 г.) и "Ръката на сатаната" (2012 г.) също се радват на голям читателски интерес.

Към момента Жозе Родригеш душ Сантуш живее заедно със семейството си в Лисабон. Той продължава да участва в предаването на новините по националната телевизия и не спира да изненадва почитателите си със завладяващи и актуални теми.