Доктор Живаго

Романът Доктор Живаго, писан в продължение на цяло десетилетие (1945 - 1955), обобщава творческия опит на писателя и е реализация на замисъла му да създаде мащабно произведения за Руската революцията (1917) и Гражданската война, за съдбата на руската интелигенция на фона на историческите катаклизми в Русия от началото на XX век до Отечествената война. Обръщайки се към прозата, Борис Пастернак създава сложна картина на нравствения и духовния живот на епохата и се докосва до съкровени аспекти на човешкото съществуване: тайнството на живота и смъртта, вярата, вкоренеността на личността в културата и в неизбежния ход на историята, ролята на изкуството в преодоляването на дисхармонията, която пораждат войната и революцията в битието на човека. По думите акад. Лихачов Доктор Живаго е и поетическа изповед, лирическа автобиография, в която поетът Борис Пастернак е разказал историята на душата си. Духовната история на своето поколение.

През 1955 г. Пастернак завършва своя монументален роман Доктор Живаго, който обаче е забранен за публикуване поради двусмислената позиция на автора към Октомврийската революция и последвалите промени в живота на страната. През 1957 г. ръкописът е пренесен зад граница и издаден от италианското издателство Фелтринели. През 1958 г. Пастернак е отличен с Нобеловата награда за литература, която поради политически натиск е принуден да откаже. Скоро след последвалата унищожителна кампания срещу антисъветския роман и предателството на неговия автор Пастернак умира в Переделкино. В Съветския съюз Доктор Живаго е издаден посмъртно едва през 1988 г.

Борис Л. Пастернак (1890 - 1960) е роден в Москва в семейството на известния художник Леонид Пастернак и пианистката Розалия Кауфман. През 1912 г. завършва философия в Московския университет, но се отдава изцяло на литературата, публикува първите си поетически творби и се присъединява към общността на руските футуристи. Поетическият метод на Пастернак, наречен от него интимизация на историята и въплътен в стихосбирката му Сестра моя жизнь (1922), се превръща в образец за младите поети, а лириката му, създадена през 20-те и началото на 30-те години, го утвърждава като една от най-значимите фигури в руската литература. След краткия период на официално признание, през който самият Бухарин го обявява за най-добрия поет на Съветския съюз, отношението към творчеството му се променя - поетът е упрекван не само в откъсване от живота, но и за светоглед, несъответстващ на епохата.

Книгата е част от поредиците Модерна класика и Бисерна поредица на издателство Колибри.

"И вървяха, вървяха и пееха Вечная памят, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра. Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: Кой е починал? - Живаго - им отговаряха. А, той ли? - Не, не той. Тя. - Все едно. Царство ѝ небесно. Богато погребение.

Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней. Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха Со духи праведних. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишното момче се изкатери на нея. Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб. Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако беше вълче и с такова движение си беше вдигнал главата, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закри лицето си с длани и заплака. Един облак полетя насреща му и го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче - разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Взе момчето и го изведе от гробищата.

Останаха да нощуват в една от манастирските килии, където ги пуснаха благодарение на вуйчото. Беше срещу Покров. На другия ден щяха да заминат далече на юг, в един от губернските градове в Поволжието, където отец Николай работеше в редакцията на тамошния прогресивен вестник. Билетите за влака бяха купени, багажът им беше стегнат и прибран в килията. Вятърът носеше откъм гарата жалния писък на маневрените локомотиви. Привечер стегна студ. От двата прозореца се виждаше ъгълът на невзрачна зеленчукова градина, обградена с храсти жълта акация, виждаха се замръзналите локви на пътя и онзи край от гробището, дето бяха погребали Мария Николаевна. Бахчата беше гола, с изключение на няколко моарени лехи посиняло от студа зеле. Излезеше ли вятър, голата акация бясно мяташе окапалите си вейки и ги стелеше по земята. През нощта го събуди почукване по стъклото. Тъмната килия изглеждаше свръхестествено озарена от бяла трепкаща светлина. Юра се втурна по нощница до прозореца и залепи чело на студеното стъкло. Отвън нямаше ни път, ни гробище, ни градина. Там фучеше виелица, въздухът изригваше сняг. Бурята сякаш бе забелязала Юра и се наслаждаваше на страха, който му вдъхваше. Свистеше и виеше, и всякак се мъчеше да привлече вниманието му. От небето сякаш се свличаха топове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да ѝ излезе насреща. Първото му желание, когато се смъкна от перваза, беше да се облече и да побърза навън, нещо да предприеме. Ту се плашеше, че манастирските зелки ще останат под снега и няма да ги открият, ту че виелицата ще затрупа майка му и тя няма да може да се съпротивлява и ще затъне още по-дълбоко и далече от него в пръстта. Накрая пак се разплака. Събуди се вуйчо му, заговори за Христос, утешаваше го, после се прозя, застана пред прозореца и се умисли. Започнаха да се обличат. Зазоряваше се.

Докато беше жива майка му, Юра не знаеше, че баща му отдавна ги е изоставил, че обикаля разни сибирски и чуждестранни градове, гуляе и блудства и че отдавна е пропилял някогашния им капитал - един милион. На момчето винаги казваха, че е в Петербург или на някой панаир, обикновено на Ирбитския. Майка му постоянно боледуваше, после ѝ откриха туберкулоза. Тя се лекуваше в Южна Франция и в Северна Италия, където Юра на два пъти я съпроводи. Така в суматоха и непрестанни загадки премина детският му живот, често у чужди хора, непрекъснато нови и нови. Той свикна с тези промени и в обстановката на вечна бъркотия отсъствието на баща му не го учудваше. Беше съвсем малък, когато името му все още означаваше фирма на много най-различни неща. Съществуваше манифактура Живаго, банка Живаго, недвижима собственост Живаго, начин за връзване и забождане на вратовръзката с игла Живаго, дори някакъв кръгъл сладкиш като козунак, който се наричаше Живаго, и в ония времена човек можеше да викне на файтонджията до Живаго - все едно до края на света - и той да го откара с шейната през девет земи, през десет планини. Наоколо тих парк. По елите кацат гарвани, скреж се сипе от провисналите клони. Птиците грачат както пращи сух клон. Оттатък просеката притичват през шосето породисти кучета. Там светват прозорците на новите къщи. Пада вечерта. Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха."
Из книгата

Колибри
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
julia.petkova@colibri.bg