"Наполеон, 18 юни 1815 година
Съдбата подава ръка на силните и на онези, които са склонни да употребят силата си. Години наред тя коленопреклонно се подчинява на един-единствен човек: на Цезар, на Александър или Наполеон; защото обича първичния човек, който прилича на самата нея, който носи в себе си необхватната природа. Понякога обаче рядко, но се случва в пристъп на особено настроение тя да се спусне към някой невзрачен. Понякога - и това са най-знаменателните моменти в световната история - нишката на Фатум за миг се озовава в една напълно незначителна ръка. Тогава тези хорица са обикновено повече стреснати, отколкото ощастливени от бурята на отговорността, която ги запраща в героичната световна игра, и затова почти винаги, треперейки, изпускат от ръцете си подхвърлената им от съдбата възможност. Рядко събитията мощно повличат напред някого от тях. Защото величавото се опира до обикновеното само за секунда; пропусне ли човек този миг, втори път късметът не благоволява да се върне при него.
Груши
Сред танците, любовните авантюри, интригите и споровете на Виенския конгрес като унищожително оръдейно гюле със свистене пристига вестта, че Наполеон, този окован лъв, бил излязъл от клетката си в Елба, след което долитат и следващите новини: бил завладял Лион, изгонил краля, войската с фанатично развети знамена се присъединила към него, той е в Париж, в Тюйлери, Лайпциг и двайсетте години човекоубийствена война са били напразно. Като уловени от ноктите на граблива птица хленчещите и каращи се министри се събират заедно, бързо се свикват английската, пруската, австрийската и руската войска - още веднъж, и този път окончателно, да разбият узурпатора на властта: никога официална Европа на императори и крале не е била така единна, както в този първи час на шок. От север към Франция тръгва Уелингтън, до него, готова да помогне, застава пруската армия под ръководството на Блюхер, край Рейн се въоръжава Шварценберг, а като резерва през Германия бавно и тежко се придвижват руски полкове. Наполеон веднага разбира смъртната опасност. Той знае: не бива да се чака, докато шайката се събере. Трябва да я раздели, трябва да я напада поединично, прусаците, англичаните, австрийците, преди те да са се превърнали в европейска армия, която да сложи край на империята му.
Трябва да бърза, защото иначе недоволните в собствената му страна ще се събудят, трябва да е победил, преди републиканците да станат силни и да се свържат с роялистите, преди Фуше, двуличният и изплъзващият се, в съюз с Талейран, неговия противник и огледален образ, коварно откъм гърба да е прерязал гърлото му. С един-единствен порив, използвайки опияняващия ентусиазъм на армията, трябва да тръгне срещу врага си: всеки ден е загуба, всеки час приближава опасността. И той нервно хвърля дрънчащия зар върху най-кървавото бойно поле на Европа, към Белгия. На 15 юни в три часа сутринта първите от най-голямата - и вече единствената - армия на Наполеон пресичат границата. На 16-и са до Лини, втурват се срещу пруската армия и я отблъскват. Това е първото замахване с лапата на пуснатия на свобода лъв, зловещо, но не смъртоносно. Победена, но не и унищожена, пруската армия се оттегля към Брюксел.
Наполеон подготвя втория си удар, срещу Уелингтън. Той няма право да си поеме дъх, не бива да оставя и другите да си отдъхнат, защото всеки ден носи подкрепление за врага, а страната зад него, обезкървеният, неспокоен френски народ трябва да бъде опиянен с огненото вино на новините за победа. Още на 17-и императорът с цялата си армия стига до хълмовете на КатрБра, където се е окопал Уелингтън, хладнокръвният противник с железни нерви. Никога разполагането на войските на Наполеон не е било по-предпазливо, а военните му заповеди по-ясни, както в този ден: пълководецът преценява не само нападението, но и произлизащите от него опасности, а именно, че победената, но не и унищожена армия на Блюхер може да се съедини с тази на Уелингтън. За да предотврати обединението, Наполеон отделя част от армията си, така че тя стъпка по стъпка да гони пред себе си пруската армия и да попречи на сливането ѝ с англичаните. Командването на тази преследваческа армия се поверява на маршал Груши. Той е съвсем обикновен човек, старателен, справедлив, почтен, може да му се има доверие, отличен ездач, доказал се многократно като такъв, но в крайна сметка нищо повече от един отличен ездач. Не е някой запален кавалерист като Жоашен Мюра, не е стратег като Лоран Сен-Сир и Бертие, не е герой като Ней.
Гърдите му не са украсени с бойна ризница, никакъв мит не витае около образа му, нищо видимо не му отрежда слава и високо място в героичния свят на Наполеоновата легенда: прочул се е само с лошия си късмет и бедите си. Двайсет години подред се е бил във всички възможни битки, от Испания до Русия, от Холандия до Испания, бавно се е изкачвал по пътя към маршалското звание, не незаслужено, но без изключителни дела. Гюлетата на австрийците, слънцето на Египет, кинжалите на арабите, студът на Русия бяха отстранили предшествениците му, Дезе при Маренго, Клебер в Кайро, Лан при Ваграм: и това е неговият път към най-високия чин, не е щурмувал нито едно звание, то просто му е било свободно предоставяно през тези двайсет години война. Че в лицето на Груши не получава герой, нито пък стратег, а само един сигурен, верен, старателен, трезв човек, Наполеон знае много добре. Но половината от маршалите му лежат под земята, другите са останали недоволни в именията си, уморени от непрекъснатото преместване и от военните биваци. Нуждата кара Наполеон да повери решителното дело в ръцете на човек със средни качества.
На 17 юни в 11 часа сутринта, ден след победата при Лини, ден преди Ватерло, Наполеон за първи път предоставя на маршал Груши самостоятелно командване. Само за един миг, за един ден скромният Груши излиза от военната йерархия и влиза в световната история. Само за един миг, но пък какъв! Заповедите на Наполеон са ясни. Докато самият той тръгва срещу англичаните, Груши заедно с една трета от армията трябва да преследва прусаците. Поръчението изглежда съвсем просто, праволинейно и категорично, но пък и някак еластично и сякаш е меч с две остриета. Защото, докато е зает с преследването, в същото време Груши е длъжен постоянно да поддържа връзка с главната армия."
Из книгата