"Този сборник с разкази не е първата среща на българския читател с Адолфо Биой Касарес (1914 - 1999). През 2009 година излезе Изобретението на Морел (изд.
Рива), най-известният и високо оценяван от критиката и читателите негов роман, останал някак незабелязан у нас. Познати са ни също и детективските разкази Шест задачи за дон Исидро Пароди (изд.
Колибри, 2014), написани съвместно с Хорхе Луис Борхес (1899 - 1986).
Дълго време кармата на този аржентински писател сякаш бе да стои в сянката на именития си сънародник и близък приятел Борхес. Дори не липсват заблудени читатели, убедени, че Биой Касарес е негов псевдоним. Макар повечето от произведенията на Биой да са преведени на редица езици и да са често цитирани, едва след кончината на автора на Алефът той заема мястото си по достойнство в аржентинската и в световната литература. През 1990 г. е удостоен с двете най-престижни литературни награди за цялостно творчество на испански език -
Мигел де Сервантес и Алфонсо Рейес.
Всъщност Хорхе Луис Борхес е първият сериозен читател, критик и творчески гуру на Биой Касарес. Той пише хвалебствен предговор към Изобретението на Морел (1940). Още с първата дума - Стивънсън - определя принадлежността на младия си приятел към предпочитаната от самия него англосаксонска традиция на фантастичната литература (Де Куинси, Честъртън, Уелс, Джойс и т.н., с две изключения -
Кафка и ЛеонБлоа). 1940 е годината, когато Биой - елегантният младеж от богато и аристократично буеносайреско семейство, оставил зад гърба си няколко несполучливи писателски опита, щедро финансирани от баща му - вече е достигнал творческата си зрялост. Заедно с Борхес и със съпругата си Силвина Окампо (1903 - 1993, художничка, поетеса и писателка) участва в подбора и издаването на една прочута и преиздавана и до днес Антология на фантастичната литература.
Макар да не е есеист, нито теоретик като Борхес, пише предговора и разкрива чрез него как те тримата (божественото триединство или дяволска тройка са ги наричали съвременниците им) разбират фантастичното. Биой изказва общия възглед, че в литературата несъмнено съществуват правила и че писането е непрекъснат процес, в който писателят или ги открива, или се проваля. Говори за различните видове фантастични разкази, за всеки от които авторът, след като е овладял общите правила, трябва да измисли нови. Ако например - пише Биой - се проучат сюжетите или изненадата като литературен ефект, веднага се вижда как литературата променя читателите и как вследствие на това те изискват от нея да се променя непрекъснато. Верен на тези възгледи, с времето Биой постепенно се превръща от нещо като Борхесов Голем в оригинален писател със собствени стил, творчески търсения, естетически критерии и напуска орбитата на своя учител.
Това, което споделя с него завинаги, е стремежът към една напълно литературна литература, или казано с други думи, автореференциална, независима от обкръжаващия свят. Както Борхес, така и Биой тръгват от моделите на периферните жанрове за масово потребление с криминални и фантастични сюжети, презирани от много от елитарните им колеги, но умело ги отклоняват от установения канон и полагат началото на една нова за времето си и много плодотворна тенденция в аржентинската литература. Спецификата на Борхесовата фантастика е в това, че атакува (според думите на Ана Мария Баренечеа) устойчивостта на Вселената и на човека във Вселената, като подлага на непрекъснато съмнение познанието, достигнато през вековете.
Освен това, както пише Биой в предговора към Антологията: С Приближаването към Алмутасим, с Пиер Менар и с Тльон, Укбар, Орбис Терциус Борхес създаде един нов литературен жанр, обединяващ есето и художествената фикция (безкрайни упражнения в интелигентност и находчиво въображение, в които липсват унинието и разните човешки страсти - патетични или сантиментални), предназначен за читатели интелектуалци, познавачи на философията, почти специалисти по литература. При повечето разкази на Биой Касарес не става дума за неусетното проникване на фантастичното в реалния свят, а за навлизане на героите в някакво неподозирано пространство, различно от привичното, което съществува успоредно с познатата действителност, без да я докосва, без да ѝ влияе. Свят, напълно чужд и безразличен, но по някакъв тайнствен начин свързан с реалността на героите.
Поради някаква случайност (За формата на Земята, Прекият път, Небесната тъкан, Чуждата слугиня) или в резултат на методично търсене (За формата на Земята, Другият лабиринт, Стремежите) героят попада в друго измерение, управлявано от различни закони. Героят напуска действителността, в която царуват редът и навиците, и попада в друга действителност - странна, тревожна, застрашаваща, в която понякога му се налага да играе някаква непривична за него роля. Героите в разказите на Биой тръгват на път и той ги отвежда в света на свръхестественото. Или се връщат след дълго отсъствие към мястото, където детството им е протекло безгрижно и където ги очакват старите приятели (Другият лабиринт, Страната на сянката). Но връщането към миналото, към изгубения рай води до мрачни разкрития; всичко на пръв поглед изглежда както преди, но е променено по зловещ начин и ужасът дебне отвсякъде. Същото се случва и при попадането в далечни страни (Страната на сянката, Градината на сънищата).
Самият Биой признава, че е обсебен от пътуванията и винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине. Героите му се движат между две действителности - познатото и непознатото, светлината и мрака, мъничкото отечество на човека и необозримата мистерия. Темата за бягството от клаустрофобичното усещане, че животът се върти в затворен кръг, е една от константите в творчеството на Биой Касарес. Пътуването е прелюдията или мостът, по който се минава от една действителност към друга, скокът към която винаги се осъществява в затворени пространства - стари къщи, болници, казарми, обградени от гори или от необятна пустош; острови насред огромни водни площи, а също влакове, параходи и самолети, откъдето персонажите са катапултирани в неизвестното, непознатото, неочакваното. Това са пространства, които не принадлежат нито на всекидневната рутина, нито на другата действителност, но някак си ги свързват помежду им. Всички те сякаш са затвори, заличават идентичността на героите и им придават нова, а илюзиите там се превръщат в капани.
Любовта у Биой Касарес е друга постоянна тема. Но почти винаги се изправяме пред разминаване с истинската любов, което не изключва физическата ѝ реализация. Физическата любов почти винаги се случва по инициатива на жените, незабравими и силни, понякога леко фатални, като героини на Стендал, както самият Биой ги определя. Чрез удоволствието се търси истинската близост с другия, но по различни причини тя никога не се осъществява. Отчаяно и вълнуващо е желанието на героите на Биой да продължат съществуването си или това на любимите си хора. Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а въображението е подобие на вечността, героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.
Проблемът за човешката идентичност вълнува аржентинския писател. Да разберат кои са, дали отговарят на стереотипираната роля, която им се полага да играят всеки ден; дали зад познатото лице не се крият много други, неподозирани - на тези въпроси, които си задават героите, авторът не отговаря, а ги насочва в сферата на фантастичното, където свободата отново е недостижима, защото другата действителност не предоставя безкрайни възможности; в нея властва несигурността - законите са различни от познатите и често са много по-безкомпромисни и страховити. И е странно, но героините на Биой са по-активни и решителни, справят се с най-невероятните ситуации с естествена лекота, докато мъжете изживяват съмнения и угризения на съвестта, страхуват се и мечтаят да се върнат към временно изгубеното спокойствие на рутината и на дома."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
