"Дестинация Америка.
Бари Коен, финансист, който управляваше активи на стойност 2,4 милиарда долара, влезе с неуверена стъпка в автогара Порт Оторити. Беше видимо пиян и кървеше. Над лявата му вежда имаше голяма драскотина, оставена от бавачката. Под окото му се виждаше още една, но тя беше дело на жена му. Часът беше 3:20 сутринта. Не бе идвал в Порт Оторити от двайсет и две години. Навремето бе взел автобуса до Ричмънд, Вирджиния, за да се срещне с гаджето си от колежа. Споменът за онова младежко приключение го спохождаше неизменно, когато индексът Стандард & Пуърс заплашваше да се стовари върху главата му със страшна сила или когато научеше нов ужасяващ факт за здравословното състояние на сина си. Но затвореше ли очи, Бари виждаше колите по магистралата, а горите и полята от двете ѝ страни сякаш го зовяха. Представяше си как седи на гола дървена пейка в евтино крайпътно заведение. Дебела жена с патешка походка и безброй истории за споделяне му поднасяше фасул със свинско. Двамата щяха да се заприказват като равни, всеки щеше да сподели предположението си къде според него се е объркал животът му, тя нямаше да му поиска пари за обяда, но той щеше да ѝ плати все пак. А тя щеше да каже: Благодаря ти, Бари, защото въпреки огромната разлика във финансовото им положение, двамата щяха да си говорят на ти.
Бари се запрепъва към полицаите, които охраняваха жълтите пластмасови ограждения, насочващи пътниците към съответните изходи.
– Къде са автобусите? - попита той. - Искам да се махна оттук.
За ченгетата Бари Коен по нищо не се отличаваше от останалите нюйоркчани. Изподрано лице, сплъстена от пот коса, елек Патагония над риза Винярд Вайнс с изписана върху нея една-единствена дума - Сити. Беше висок, с широки като на плувец рамене, мускулести ръце и тънки като на жена китки, които винаги му бяха създавали проблеми, но най-вече сега, в началото на така нареченото Първо лято на Тръмп. Дишаше тежко, тъй като теглеше куфарче на колелца. Беше дошъл пеша от апартамента си срещу Медисън Скуеър Парк, а дотам имаше цели двайсет преки. Нощта беше топла и ветровита, чудесна нощ в Манхатън, в която последното нещо, което му се искаше на човек, беше да умре. Всяка измината крачка придаваше на Бари Коен все по-голяма увереност какво да направи с брака си.
– На долния етаж - отвърна едно от ченгетата.
Бари го послуша и задърпа куфарчето след себе си. Стори му се, че въздухът тук е различен. Със сигурност можеше да заяви, че отдавна не бе вдишвал подобен въздух, ако изобщо го бе правил някога. Най-лесният начин да го опише, би изисквал да го сравни с вмирисани крака. Но с чии крака? Бари определено нямаше навика да мирише крака, освен в съблекалнята на луксозния фитнес клуб Икунокс, когато собствените му крака миришеха на хлор след всяко плуване. Не се съмняваше, че краката на жена му – както и цялото ѝ тяло - миришат на орлови нокти, онова увивно растение с красиви цветове. Но предпочиташе в момента да не мисли за нея. Откри гишето на Грейхаунд Лайнс, но то беше затворено. Нямаше и бележка кога ще заработи отново.
– Ама че социализъм! - възкликна на глас Бари, макар много добре да знаеше, че автобусни превози Грейхаунд са компания, регистрирана в Далас и притежавана от шотландския конгломерат Фърстгруп, нямаща нищо общо с никоя държавна институция. Но тази нощ Бари беше изпил бутилка уиски Каруизава на стойност двайсет хиляди долара и можеше да си позволи някоя и друга грешка.
Видя, че щандът за вестници и списания работи и се отправи натам. Продавачът беше възрастен азиатец.
– Къде са автобусите? - попита Бари.
– На долния етаж - отвърна старецът.
– Но аз съм на долния етаж!
Възрастният мъж, южноазиатец, най-вероятно от Индия, сви рамене. Той се взря изпитателно в Бари и огледа окървавеното му лице, сякаш искаше лично да се включи в неговото крушение или гибел. Бари го намрази от първия миг. Беше готов да го намрази дори само заради факта, че госпожа Коен - съпругата му, е индийка.
– Имате ли списание Уочтайм?
– Не.
– А Уоч Джърнъл?
– Не.
– Нещо друго за часовници?
– Не.
Нямаше какво повече да прави тук. Огледа се отново. Онова затънало в социализъм гише на Грейхаунд стоеше затворено. Невероятно. Бари видя голяма табела с надпис: Изход 1 - 78. Дали пък автобусите не бяха там? Ескалаторът, който водеше надолу, се оказа повреден. На най-горното му стъпало седеше друг индиец, стиснал главата си с ръце. Като че ли плачеше. Един от най-добрите брокери на Бари се казваше Акаш Сингх, но самият Бари бе ненадминат на борсата."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
