"– Виждаш ли? Този мъж е твоят баща.
Беше шестият рожден ден на Норма Джийн, първият ден на юни 1932 г., утрото във Венис Бийч, Калифорния, беше вълшебно, ослепително бяло и ярко, оставяше те без дъх. Полъхът от Тихия океан беше свеж и хладен, ободрителен и само съвсем леко миришещ на обичайната саламурена гнилост и крайбрежни боклуци. И сякаш донесена от този полъх дойде Майка. Майка с изпитото лице, със сластните си червени устни и оскубани и нарисувани вежди, дойде за Норма Джийн там, където тя живееше с баба и дядо в порутената бежова сграда на бул. Венис - Ела, Норма Джийн!. И Норма Джийн се затича с всички сили към Майка! Пухкавата ѝ малка ръчичка се пъхна в елегантната длан на Майка, докосването на черната мрежеста ръкавица ѝ се стори странно и чудесно. Защото Баба имаше напукани ръце на старица и миришеше на старица, а Майка миришеше толкова сладко, че ѝ се завиваше свят, все едно вкусваше горещ захаросан лимон. Норма Джийн, любов моя, ела. Майка беше Гладис, а Гладис беше истинската майка на детето. Когато пожелаеше. Когато беше достатъчно силна. Когато изискванията на Студиото позволяваха. Защото животът на Гладис бе триизмерен, почти четириизмерен, а не плосък като дъска за Не се сърди, човече, каквито бяха повечето животи.
И въпреки смута и неодобрението на баба Дела Майка извеждаше победоносно Норма Джийн от апартамента на третия етаж, който вонеше на лук, домашен сапун, мехлем за крака и тютюна за лула на Дядо, без да обръща внимание на гнева на старата жена, чийто глас звучеше като на изпаднала в истерия комична героиня от радиопиеса - Гладис, чия кола караш този път? - Погледни ме, момиче: надрусана ли си? Пияна ли си? - Кога ще върнеш внучката ми? - Проклета да си, изчакай ме, почакай да си обуя обувките, и аз слизам! Гладис!. А Майка подвикваше спокойно със своя вбесяващ сопранов глас: Qu sera, sera. И като се кикотеха като подгонени палави деца, майка и дъщеря тичаха надолу по стълбите като по планински склон, останали без дъх и стиснали ръце, бягаха, бягаха към бул. Венис и вълнуващата кола на Гладис, винаги непредсказуема, паркирана до тротоара; и в тази ярка опияняваща сутрин на първи юни 1932 г. вълшебната кола се усмихваше пред втренчения поглед на Норма Джийн, изгърбен Неш с цвят на водата в мивката, след като мехурчетата от сапуна изчезнат, на прозореца имаше паяжина от напуквания, залепени с тиксо. Но въпреки това беше невероятна кола, а Гладис бе толкова млада и превъзбудена и въпреки че рядко докосваше Норма Джийн, сега я вдигна с двете си облечени в мрежести ръкавици ръце и я сложи на предната седалка - Опа, скъпа моя! - сякаш я настаняваше на виенското колело на кея Санта Моника, което да качи ококореното и развълнувано дете в небесата. Затръшна здраво вратата след нея. И се погрижи да я заключи. (Заради стария страх на майката за дъщерята, че по време на тези бягства вратата на колата може да се отвори като шахта в ням филм и дъщерята да изчезне!) Седна зад волана като Линдберг в кабината на самолета, прелетял от Ню Йорк до Париж. И форсира двигателя, включи на скорост и потегли, докато баба Дела, възпълната жена с изцапано лице, избелял памучен пеньоар, смъкнати памучни чорапи и старчески обувки, се втурваше през предния вход на кооперацията комично разтревожена като Чарли Чаплин в Скитникът.
– Чакай! Ей, ти, чакай! Луда жена! Наркоманка! Забранявам ти! Ще се обадя в полицията!
Но никой не чакаше, о, не. Нямаше време дори да си поемат дъх!
– Не обръщай внимание на баба си, скъпа. Тя е ням филм, а ние сме озвучен.
Защото Гладис, която бе истинската майка на това дете, нямаше да позволи да ѝ отнемат с измама майчинската любов в този специален ден. Тя се чувстваше най-накрая по-силна и бе спестила някой друг долар, затова беше дошла за Норма Джийн на рождения ѝ ден (Шестия? Вече? О, боже, потискащо), както се бе заклела. В дъжд или слънце, болест или здраве, докато смъртта ни раздели. Заклевам се. Дори припадък в разлома Сан Андреас не би могъл да спре Гладис, когато беше в такова настроение. Ти си моя. Приличаш на мен. Никой няма да те открадне от мен, Норма Джийн, както направиха с другите ми дъщери.
Тези триумфални ужасни думи Норма Джийн не чу, не ги чу, защото вятърът плющеше около нея.
Този ден, този рожден ден щеше да бъде първият, който Норма Джийн щеше да запомни ясно. Този чудесен ден с Гладис, която понякога беше Майка, или Майка, която понякога беше Гладис. Слаба, енергична като птица жена с пронизващи очи и - както сама казваше - усмивка на хищник, с лакти, които се забиваха в ребрата ти, ако стоиш прекалено близо до нея. Издишаше искрящ дим през ноздрите си, който се виеше като бивни на слон, затова никой не смееше да я нарича както и да било, най-вече не мама или мамче - онези сладки до повръщане именца, които Гладис отдавна бе забранила - нито дори да я поглежда прекалено изпитателно - Не ми присвивай очи! Никакви близки планове, освен ако не съм подготвена. В такива моменти нервният смях на Гладис звучеше като шило, което са забива в леден блок. Този ден на откровение Норма Джийн щеше да си припомня през целия си живот от трийсет и шест години и шейсет и три дни, тя щеше да бъде надживяна от Гладис като матрьошка, която влиза в по-голяма матрьошка и на свой ред е куха, за да побере друга в себе си. Исках ли някакво друго щастие? Не, само да бъда с нея. Може би да се гушкаме по малко, да спя в леглото ѝ, ако ми позволи. Толкова много я обичах. Всъщност имаше свидетелства, че Норма Джийн е била с майка си и на други свои рождени дни, поне на първия, макар че нямаше как да го помни и го бе виждала само на снимки: Честит рожден ден, бебе Норма Джийн! - ръчно написано върху парче хартия, преметнато като лента на победителка от конкурс за красота върху детето с влажни мигащи очи, пухкаво кръгло лице, бузки с трапчинки, тъмноруси къдрици и копринени панделки в косата. Тези снимки бяха избелели и намачкани като стари сънища, бяха правени очевидно от някой приятел; на тях беше и много младата и много хубава, макар и леко налудничаво изглеждаща Гладис с къса подстрижка, букли и дебели устни като Клара Боу, която държеше дванайсетмесечното си бебе Норма Джийн в скута си, както се държи чуплив и безценен предмет, със страхопочитание и видимо удоволствие, със стоманена гордост и любов. А на обратната страна на няколко от тези снимки бе написана датата, 1 юни 1927 г.
Но шестгодишната Норма Джийн помнеше този случай толкова, колкото помнеше и раждането си - искаше да пита Гладис или Баба: Как се ражда човек, сам ли го прави? - в благотворителното отделение на Окръжната болница на Лос Анджелис след двайсет и два часа ад на пресекулки (както Гладис описваше изпитанието), или колкото помнеше осемте месеца и единайсетте дни в специалната торбичка на Гладис под сърцето ѝ. Не помнеше! Но въпреки това се вълнуваше, когато гледаше тези снимки, а Гладис бе в достатъчно добро настроение, за да ги нареди върху покривката на леглото в някоя от своите квартири, никога не се съмняваше, че бебето на тях е тя, тъй като цял живот ще опознавам себе си чрез свидетелствата на други хора. Както в евангелията се разказва за Исус през това, което са видели и записали другите. Ще научавам за съществуването си и за стойността на това съществуване през очите на други хора, на които смятам, че мога да имам доверие като на своите собствени очи."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа
