"Саймън Уинчкомб Хенри Хауърд Хартли видя тази сутрин за първи път премиера и за последен път баща си същата вечер. Стана така:
През последните двеста години представителите на фамилия Хартли или полагаха клетва и завършваха дните си като епископи, или влизаха в Камарата на общините, преди да станат членове на кабинета като министри на Короната.
Бащата на Саймън, достопочтеният Джон Хартли, член на Тайния съвет и рицар на Британската империя, не беше изключение и увенча успешната си кариера с поста министър на вътрешните работи, преди да стане член на Горната камара като лорд Хартли Бъкълбъри. Жена му Сибил беше най-вече домакиня и майка, но понякога участваше в добри начинания, както се и очакваше от съпругата на Хартли. Затова, когато Сибил роди Саймън (всички синове на Хартли се кръщаваха на дванайсетте апостоли), двамата приеха, че той ще продължи семейната традиция и ще стане или епископ, или министър. Ако Саймън го беше направил, тази история никога нямаше да бъде написана.
Единственото им дете Саймън Хартли още от ранна възраст показа ясно, че не проявява интерес към традицията. Когато беше на единайсет, той спечели и прие стипендия за гимназията на Северен Лондон, въпреки че му беше предложено място в Хароу, фамилната алма матер. А след като завърши, записа право в Кралския колеж в Лондон, вместо да учи богословие или политика в Кралския колеж в Кеймбридж. Три години по-късно Саймън наруши още една традиция на фамилията Хартли, като стана първият неин представител, завършил с почетна грамота първа степен вместо обичайната втора или понякога трета. И сякаш това не беше достатъчно, след университета Саймън замина за Бостън, за да продължи да учи с колонисти в някакво си бизнес училище в Харвард - учебно заведение, което баща му не беше сигурен, че одобрява. Две години по-късно, с диплома от другия Кеймбридж, Саймън се върна на родна земя. Веднага получи десетки предложения за работа в Ситито, но избра да стане младши служител в банка Кестралс с начална заплата, много по-висока от онази, която получаваше баща му като министър на Короната.
През следващото десетилетие той рядко напускаше Квадратната миля, освен за да пътува до далечни земи, където сключваше сделки, които предизвикваха възхищението на колегите му и носеха куп пари за банката. На четиресет, Саймън беше женен за прекрасната и талантлива Хана, с която имаха двама синове, Робърт и Кристофър (и не носеха имена на апостоли), и вече беше член на борда на Кестралс като най-младия директор на компанията. Въпрос на време беше да стане президент на банката. И може би наистина щеше да се случи, ако не му се бяха обадили от Даунинг стрийт 10 и не го бяха попитали дали би желал да се срещне с премиера, за да обсъдят въпрос от национално значение. Когато излезе от кабинета му, Саймън беше обещал на премиера Блеър, че ще обмисли предложението и ще му съобщи решението си до края на седмицата. След като се върна на Уайтхол, взе такси до Падингтън, за да успее да хване влака до фамилния дом в Бъркшър. По пътя до Бъкълбъри не спираше да мисли за предложението на премиера и как ли щеше да реагира семейството му на новината. Баща му щеше да му каже, че няма избор, и да повтаря думи като чест, дълг и саможертва. Не беше сигурен как ще реагира Хана, макар че не се съмняваше, че двамата му синове тийнейджъри ще изразят твърдите си становища за човешките права - или липсата на такива - в Саудитска Арабия, особено когато става въпрос за жените. Хана чакаше Саймън пред гарата с тъжна и отчаяна физиономия. Той я целуна по бузата и се качи на предната седалка на колата.
– Как е баща ми? - беше първият му въпрос.
– Боя се, че не е по-добре - отвърна тя, докато излизаше от паркинга. – Майка ти говори с доктора тази сутрин и той каза, че е въпрос на седмици или може би на дни преди...
Двамата се умълчаха, докато минаваха по тихия път през зелените поля с малки стада овце, скупчили се по краищата, което вещаеше дъжд.
– Знам, че очаква с нетърпение да те види - наруши тишината Хана. – Каза, че има някои въпроси, които иска да обсъди с теб.
Саймън знаеше много добре какво има предвид баща му и беше болезнено наясно, че един от въпросите вече не може да бъде избягван.
Не след дълго Хана отби от главния път, намали скоростта и продължи бавно по дългата алея, водеща към Хартли Хол - домът, в който фамилията живееше от 1562 година. Предната врата се отвори и на прага се появи лейди Хартли. Тя слезе по стъпалата да ги посрещне, прегърна топло единствения си син и прошепна в ухото му:
– Знам, че баща ти иска да те види, така че защо не се качиш при него, докато аз поднеса чай на останалите?
Саймън влезе в къщата и бавно изкачи стъпалата. Спря на площадката на горния етаж и се вгледа в маслената картина на видния си предшественик, достопочтения член на парламента Дейвид Хартли, преди да почука тихо на вратата на спалнята. От последното му посещение бяха минали само няколко дни, но през тях състоянието на баща му видимо се беше влошило. Саймън едва разпозна крехката фигура с оредяваща коса и жълтеникава кожа. Баща му лежеше подпрян на две възглавници и дишаше тежко. Той протегна кокалестата си ръка и Саймън я пое, докато сядаше на ръба на леглото до него.
– Е, защо премиерът е поискал да те види? - попита баща му вместо поздрав.
– Покани ме да водя британска делегация в Саудитска Арабия за уговаряне на голяма оръжейна сделка.
Баща му не успя да скрие изненадата си.
– Това няма да бъде посрещнато с бурно одобрение - каза той. – Особено от по-левите, които непрекъснато ни напомнят, че съществуването на профсъюзи в Саудитска Арабия е все така незаконно.
– Може би - отвърна Саймън. – Но ако успеем да се договорим, същите тези профсъюзи ще се радват на хилядите работни места, отворили се най-неочаквано из цялата страна.
– Да не говорим за милионите, които ще потекат в хазната.
– Милиарди - поправи го Саймън. – И Блеър непрекъснато повтаряше, че ако ние не сключим сделката, французите ще го направят.
– Това е достатъчна причина да приемеш задачата, момчето ми - каза баща му. – И тъй като предстои да отсъстваш за няколко седмици или може би месеци, има едно-две неща, които трябва да обсъдим, преди да заминеш.
– "Старият ред се променя, за да стори място на новия" - продължи старецът, цитирайки любимия си поет Алфред Тенисън, – затова мога само да се надявам, че след като моментът настъпи, ще дойдеш да живееш в Хартли Хол и ще се грижиш за майка си. Такъв е естественият ред на нещата.
– Имаш думата ми - обеща Саймън.
– И не искам майка ти да се тревожи заради финансови въпроси. Тя още дава на сервитьорите един шилинг бакшиш и смята това за проява на екстравагантност.
– Спокойно, татко - рече Саймън. – Вече открих доверителен фонд на нейно име, който ще управлявам вместо нея, така че да не ѝ се налага да мисли за пари.
– А сега за важния въпрос - каза баща му. – Какво трябва да направиш с Декларацията за независимост на Джеферсън, която, както знаеш, се пази в семейството ни вече повече от двеста години. Много отдавна трябваше да изпълним желанието на президента. Именно затова уговорих среща с американския посланик, за да му предам копието заедно с писмото, което показва, че великият Джеферсън винаги е възнамерявал Окончателният вариант на Декларацията да бъде завещан на американския народ.
– Когато му дойде времето - напомни му Саймън.
– Честно казано - каза старецът, – изобщо не бях се замислял, че има някаква друга стойност освен като исторически документ, докато не научих неотдавна, че едно от отпечатаните от Бенджамин Франклин копия е продадено за повече от един милион долара, което ме разтревожи.
– Не е нужно да се тревожиш, татко. Щом преговорите за оръжейната сделка приключат, първата ми работа ще бъде да посетя американското посолство и да предам Декларацията на посланика от твое име.
– Заедно с писмото, в което Джеферсън изразява желанието си тя да бъде дадена на Конгреса, което ще напомни на хората, че фамилията ни е изиграла своята дребна роля в историята. Другите пет писма обаче трябва да останат в семейния архив и да се предадат на първородния ти син, който като че ли идва насам, а може би към нас се е втурнала глутница хрътки."
Из книгата
