"– Пак го довлече дяволът! - измърмори Поликарп. – Хубаво прекарахме две лета без него. Но ето го, идва да отвори кочината си. Това безсрамие няма край.
– Я мълчи там... Никой не те пита!
– Няма за какво да ме питат... Отново ще се връщате пиян - залян и ще се къпете с дрехите в езерото... А аз само ще чистя! Три дена няма да ми стигат!
– Какво прави графът днес? - попитах селянина.
– Обядваше, когато ме изпрати у вас. А преди обяд ловеше риба с въдица, господине, в една беседка за къпане... Какво ще заповядате да му отговоря?
Отворих писмото и прочетох: "Скъпи Пьотр, ако си още жив и в добро здраве и ако не си забравил твоя приятел по чашка, обличай се и идвай у дома. Пристигнах тази нощ и вече съм отегчен до смърт. Очаквам те с безгранично нетърпение. Бих желал да дойда да те взема и да те доведа в моята дупка, но жегата ме унищожава. Вея си с едно ветрило, за да облекча мъките си. Как е твоят остроумен Иван Демянич? Сражаваш ли се още с твоя начумерен Поликарп? Пристигай по-скоро, за да ми разкажеш всичко. Твой А. К."
Нямаше нужда да гледам подписа, за да разпозная в едрия, грозен почерк пияната, рядко пишеща ръка на моя приятел граф Алексей Карнеев. Краткостта на писмото и претенциите му за известна игривост ме караха да мисля, че моят не дотам интелигентен приятел е скъсал стотици листи хартия, докато съчини това послание. Графът бе използвал хитрини, за да избегне граматични изрази и думи, с които не умееше да се справя.
– Какво ще ми заповядате да му отговоря? - повтори селянинът.
Не отвърнах веднага на този въпрос, а и всеки благоприличен човек би се поколебал на мое място. Графът ме обичаше и ми засвидетелстваше искреното си приятелство; аз обаче не бях привлечен от него и не го обичах. Така че по-скоро бе редно да отблъсна приятелството му, отколкото да ида в дома му и да се преструвам. А и да отида у графа, би означавало отново да затъна в живота, който Поликарп окачествяваше като свински. Преди две години, когато графът още не бе заминал за Петербург, този живот бе разклатил силното ми здраве и бе изпразнил съзнанието ми. Разпуснатият живот не бе успял да съсипе напълно организма ми, но ме бе направил известен в цялата околност. Моят разум ми каза цялата истина, припомняйки ми неотдавнашното минало, само при мисълта за което се изчервявах от срам. Но аз се колебаех.
– Поздрави графа и му благодари, че си е спомнил за мен - отговорих на пратеника. – Кажи му, че съм много зает, но... Кажи му...
И точно в момента, когато едно решително не щеше да се откъсне от езика ми, внезапно ме обзе някакво мъчително чувство... Млад мъж, пълен с живот, сила и желания, изоставен по волята на съдбата в една селска дупка, бе обзето от копнеж, самота... Спомних си градините на графа с великолепните оранжерии и тесните, някак си поетични алеи. Познавах много добре тези алеи, над които стари сплетени липи образуваха сенчест свод. Познаваха ги и жени, които жадуваха за любовта ми в полумрака. Също така си спомних разкошния салон и мекотата на кадифените кресла, тежките завеси, дебелия килим; спомних си ги с копнежа на младо, здраво животно... В съзнанието ми изникнаха моята пиянска доблест, сатанинската ми гордост и презрението към живота, които изпитвах. И едрото ми тяло, уморено от спане, искаше отново да се задейства...
– Кажи му, че ще дойда!
Селянинът се поклони и си отиде.
– Ако знаех - измърмори Поликарп, прелиствайки бързо и наслуки книгата си, – нямаше да пусна този дявол да влезе!
– Остави книгата и оседлай Зорка - заповядах аз строго. – Хайде, по-живо!
– По-живо ли?... Как така?... Хайде де!... Ще тръгна да тичам... Да беше поне за нещо полезно, ами то - за да кърша на дявола рогата!
Последните думи бяха измърморени полугласно, за да ги чуя. След това нахалство слугата се протегна, ухили се презрително и зачака да му отговоря нещо остро. Но аз се престорих, че не съм чул. Найрешителното и най-доброто оръжие в схватките ми с Поликарп бе мълчанието. То го наказваше по-силно, отколкото някой удар по врата или поток от псувни... Докато Поликарп извеждаше кобилата ми, за да я оседлае, аз хвърлих поглед върху книгата, която му попречих да чете. Тя бе Граф Монте Кристо, страховитият роман на Дюма... Моят цивилизован глупак четеше всичко - от надписите по дюкяните до Огюст Конт, както и книгите, които държах в сандъка и които дори не бях чел. Но сред тези напечатани или написани на ръка произведения, той признаваше само романи със силна и страшна развръзка, с високопоставени господа, с отрова и подземия; всичко друго бе пълнеж... Вече обаче трябваше да вървя...
След четвърт час копитата на Зорка вдигаха прах по пътя от селото ми към замъка на графа. Слънцето залязваше, но морната жега още бе голяма... Парещият въздух бе сух, макар че пътят вървеше край брега на огромно езеро. Отдясно виждах водния простор, отляво - младата пролетна зеленина на дъбова гора, но бузите ми сякаш преминаваха през Сахара. Ще има буря - казах си аз, мислейки си какво удоволствие би бил сега някой проливен дъжд. Езерото дремеше приятно. То не отвърна с никакъв звук на моята бърза езда. Само от време на време пронизителният крясък на някой бекас прекъсваше мъртвото мълчание на неподвижния исполин. Случваше се Зорка да ме прекара през гъст облак от комари, а в далечината едва-едва се движеха трите малки лодки на стария Михай, който отдаваше под наем езерото за риболов. Яздех по извивките на брега. По права линия можеше да се мине само с лодка. Пътуващите по суша трябваше да направят грамадна обиколка, която удължаваше пътя с осем версти. Без да губя от поглед езерото, аз виждах целия път: бялата глина по отсрещния бряг, една цъфнала череша, малко по-нататък гълъбарника на графа, пълен с разноцветни гълъби; виждах и бялото петно на малката камбанария на църквата му.
По пътя си мислех за странните ми отношения с човека, когото отивах да видя. Би било интересно да си дам сметка за тях, да ги изясня, но - уви! - тази задача бе непосилна за мен. Нашите познати обясняваха по-различен начин връзката ми с графа. Ограничените умове обичаха да твърдят, че знатният граф вижда в лицето на бедния съдебен следовател от прост произход другар по чашка. Според тях, аз се влачех и унижавах на трапезата на господаря, за да гризя кокала и да обирам трохите. Те мислеха, че богаташът, на когото завиждаха и от когото се страхуваха в цялата област, бе много остроумен и либерален човек. Как иначе биха си обяснили милостивото слизане на графа на нивото на един следовател без пукната пара и великодушието му към моето свойско говорене на "ти". По-умните хора обясняваха отношенията ни с нашите общи интереси.
С графа бяхме на една възраст и бяхме завършили един и същи университет. И двамата бяхме учили право, една наука, по която имахме твърде повърхностни знания. Аз все още знаех едно - друго, но графът бе удавил в алкохол и забравил всичко, което някога бе научил. И двамата бяхме горди и по някаква причина, известна само на нас, избягвахме обществото, подобно на диваци. Не ни интересуваше мнението на хората от окръга. И двамата бяхме неморални и се очакваше да свършим зле. Това бяха общите интереси, които ни свързваха. Хората, които ни познаваха, не биха могли да кажат нищо повече за отношенията ни. Те биха казали повече, ако знаеха колко слаба, мила и покорна е природата на моя приятел графа и колко силен и упорит съм аз. Биха добавили дори още, ако знаеха колко ме обичаше този слаб човек и колко малко го обичах аз. Всъщност графът ми предложи приятелството си и аз пръв започнах да му говоря на "ти", но с каква разлика в тона! При едно излияние на добри чувства той ме бе прегърнал и свенливо бе поискал да му бъда приятел; един ден аз, обзет от презрение и отвращение, му казах:
– Престани с тези магарии!
Той бе приел това обръщение на "ти" като израз на приятелство и, широко отворил очи, ми бе отвърнал с честно, братско "ти". Да, би било най-почтено да обърна коня си и да се върна при Поликарп и моя папагал; и това би ми струвало толкова по-малко."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
