"Три сестри наследяват ресторант в Нантъкет, който не знаят, че баба им Роуз е притежавала, и трябва да работят там заедно една година, в противен случай той ще остане за главния готвач. Манди, Ема и Джил са толкова близки, колкото могат да бъдат три сестри, разделени от стотици мили. Израснали са в Нантъкет, но само Манди остава на острова.
Джил води бляскав живот в Манхатън като съсобственик на успешна компания за набиране на ръководни кадри. Не е омъжена, в средата на трийсетте си години е и живее в луксозен мезонет със спиращи дъха гледки към града и река Хъдсън. Всички смятат, че между нея и партньора ѝ Били има нещо, защото като работохоличка тя прекарва повече време с него, отколкото с всеки друг. В действителност не е така, но Джил започва да се пита дали не е възможна близост между тях.
Ема живее в Аризона, преподава в началното училище и се увлича по фотографията. В последната си година в училище се запознава със съпруга си Питър, който е преподавател в колеж, двамата са женени от петнайсет години. В последно време тя забелязва, че Питър се е отдалечил. Но когато мъжът ѝ споделя изненадваща тайна, за която тя нищо не е подозирала, светът ѝ се преобръща с главата надолу. Манди има две деца и е омъжена за колежанската си любов Кори, който управлява изключително успешен хедж фонд от Нантъкет. Сега, когато децата им са пораснали, Манди има повече свободно време и иска да се занимава с още нещо освен с доброволческата си дейност по организиране на местни благотворителни събития. Но Кори не желае съпругата му да работи. Смята, че това няма да е добре за репутацията му, а животът за пред хората е всичко за него. Но когато Манди открива нещо необичайно в спортния му сак, започва да се пита какво наистина се случва. Момичетата са смаяни, когато научават за ресторанта При Мими и условието, което баба им Роуз е добавила в завещанието си, след като е оставила равни дялове на Манди, Ема, Джил, а също и на Пол, главния готвач в последните дванайсет години и първата любов на Ема.
Джил О'Тул не би трябвало да се рови в интернет в този напрегнат четвъртък следобед. Списъкът ѝ със задачи беше дълъг една миля, а най-неотложната седеше по средата на бюрото ѝ. Три смачкани страници с електронни таблици на ексел с данни на кандидати, които асистентката ѝ беше принтирала, подчертала на определени места и защипала с кламер, след което ѝ ги бе донесла преди един час. Имена и телефонни номера на хора, с които Джил трябваше да говори възможно най-скоро. Вместо това тя беше хипнотизирана от кулинарен блог - храната бе едно от греховните ѝ удоволствия. Блогът съдържаше снимки, от които да ти потекат лигите, и придружени с истории рецепти, заради които копнееше да си е у дома, да се навърта в кухнята си и да реже, разбърква и опитва. Днес нямаше време да се рови в интернет, тъй като си беше поставила за цел да открие проста рецепта за богата на вкусове, плътна и пухкава шоколадова торта, която да предизвика одобрение още от първата хапка. Почти винаги Джил можеше да определи вкуса на ястието само по рецептата и знаеше, че току-що намерената се доближава максимално до най-забележителния десерт в При Мими. Надяваше се, че и баба ѝ ще е на същото мнение.
Спомни си, че винаги ходеха в При Мими за рождения ден на баба им. Елегантен ресторант на два етажа и на пешеходно разстояние от дома на възрастната дама в Нантъкет, При Мими предлагаше повлияни от италианската кухня ястия, които бяха обикновени и все пак изискани и вкусни. Някои от тях, като крехкия патладжан с пармезан, бяха толкова възхитителни, че в крайна сметка Джил се отказа да ги поръчва в други заведения. Обикновено на рождените дни се събираха само най-близките роднини - Джил и сестрите ѝ Ема и Манди. Съпругът на Манди - Кори, и двете им малки деца Блейк и Брук също винаги идваха, тъй като живееха в Нантъкет. Но съпругът на Ема Питър обикновено си оставаше у дома във Финикс. Той почти не познаваше баба им и пътуването му се струваше твърде дълго. Освен това Ема спомена веднъж, че според Питър баба им не го харесвала особено. Явно е имала добра преценка за хората, защото Ема и Питър се разделиха преди два месеца.
Джил и сестрите ѝ винаги са били близки с баба си, но се сближиха още повече, когато майка им почина преди почти дванайсет години след неочаквана и кратка битка с рак на панкреаса. Баща им също си отиде шест месеца по-късно. Лекарите го определиха като масивен инфаркт, но баба им каза, че просто му се е пръснало сърцето. Миналата година, когато баба им стана на деветдесет години, организираха страшна веселба в При Мими. Тя винаги е била много общителна, хранеше се навън веднъж, а понякога и два пъти на ден, защото не можеше да оправдае готвенето за един човек. Дойдоха всичките ѝ приятели, които все още бяха живи и можеха да ходят, наред с повечето останали жители на Нантъкет. Всички познаваха и обичаха баба им и искаха да я почетат. Напълниха ресторанта и стана голямо празненство. Но тази година щеше да е различно. Преди девет месеца баба им реши, че е време да се установи на по-малко място. Къщата ѝ точно до Мейн Стрийт в Нантъкет, където живя повече от петдесет години, беше твърде голяма.
– Колкото и да ми е неприятно да го призная, стълбите ме убиват, а вече нямам енергия да правя ремонт. Ще отида в дом за стари хора в Доувър Фолс.
Все още решителна и енергична, баба им Роуз, която беше висока едва метър и петдесет и два сантиметра и тежеше около четиресет и три килограма, се усмихна и добави:
– Кони Бойл е там. Тя ходи в казино Фоксуудс веднъж на три месеца. Всъщност там се изсипва цял автобус с хора. Звучи забавно, нали?
Един месец след като обяви новината, въпросът бе решен. Баба им продаде други два имота, на които беше собственик от дълги години и ги отдаваше под наем на туристи през лятото. Но все още не бе готова да се раздели с основното си жилище или дори да го отдаде под наем.
Малко след това баба им се установи в Доувър Фолс и винаги звучеше бодро, когато Джил или сестрите ѝ се обаждаха по телефона, но наскоро призна, че се чувства леко неразположена. Тежък бронхит беше прераснал в пневмония, след която тя толкова отслабна, че нямаше сили да излиза навън, още по-малко да предприема традиционното си пътуване до При Мими. В апартамента на баба им в Доувър Фолс имаше малка кухня, която можеха да използват, затова новият план беше Джил да направи торта предварително, а когато всички пристигнат, да разбере какви са желанията им за празника.
Джил правеше мислено списък с необходимите продукти за приготвянето на тортата, когато на екрана на компютъра ѝ се появи съобщение от асистентката ѝ:
Били идва към кабинета ти. Казах му, че си заета, но той не обърна внимание. Исках само да те предупредя. Джил благодари на бога за Джена. Тя беше най-добрата асистентка, която някога е имала, и Джил не можеше да си представи да работи без нея.
– Знаех, че не си на телефона - каза Били, след като влетя в кабинета и седна на ръба на бюрото ѝ. – Обаждала ли си се на някого от тези хора? Знаеш ли колко е важно това търсене? - попита той, след като взе таблицата с имената.
Джил въздъхна. Партньорът ѝ Били Карменети обичаше да драматизира. Носеше скъпи костюми, караше лъскаво ново беемве и беше редовен клиент на някои от най-посещаваните ресторанти в града. Хората, които не го познаваха, мислеха, че Били се прави на важна клечка. Но Джил го познаваше добре и беше наясно, че той харесва хубавите неща, защото бе израсъл без тях. С височината си от метър и осемдесет и осем сантиметра, гъста, почти черна коса, тъмнокафяви очи, които вечно шареха палаво, и дълго, стройно тяло, стегнато от ежедневните тренировки в залата, Били трудно можеше да остане незабелязан.
Но той беше и един от най-щедрите хора, които Джил познаваше, а също и един от най-милите, въпреки че я влудяваше всеки ден. Бяха най-добри приятели и партньори в работата повече от десет години, но едва преди един месец Джил осъзна, че май се влюбва в Били. Мисълта я порази, беше напълно завършена и очевидна и тя се питаше какво да прави.
– Зная, зная. Тъкмо щях да се заема. Но първо трябваше да свърша нещо важно.
Били се обърна, когато принтерът забръмча. Изпълнен с любопитство, той се надвеси и взе току-що отпечатаната страница. Погледна я и повдигна вежди към Джил.
– Шоколадова торта? Ти сериозно ли?
– О, я се успокой. Баба има рожден ден. Не се притеснявай, ще се заема с търсенето и ще се справим.
– Длъжни сме. В противен случай няма да получим останалата част от поръчката. Разбрах от главния им финансов директор, че използват това търсене като проба, за да видят как се справяме и какви кандидати ще им изпратим. Ако пробием в тази компания, ще преминем на следващо ниво и ще си осигурим работа за няколко години напред.
– Нямаш ли други задачи, собствено търсене на кандидати, за което да се притесняваш? - подкачи го Джил.
– Добре де, тръгвам. - Той стана от бюрото и се запъти към вратата, но после се обърна, усмихна се и заговори с по-мек глас: – Честити рождения ден на баба си и от мое име.
Това беше една от многото причини Джил да обича Били. Той обожаваше баба ѝ. Но още по-важно беше, че Били е добър човек. И двамата бяха близки колкото повечето женени двойки, ако не и отгоре. Всички така казваха и постоянно ги питаха защо не са двойка, а те все се смееха и отговаряха, че това е невъзможно, тъй като са приятели, откакто се помнят, бяха като брат и сестра, а също и партньори в работата. Затова Джил се смути, когато установи, че май е влюбена в Били. При това той не ѝ беше давал поводи да мисли, че изпитва дори леко влечение към нея."
Из книгата