Невъзможни истини

От Южна Америка към някъде другаде. Ако някога сме вярвали, че индианците от Наска в Перу преди много хилядолетия сами са издълбали в терена гигантските линии, днес очевидно знаем повече. Тези фантоми съществуват по цял свят. Има ги в североизточна Йордания, на 150 км северно от Медина в Саудитска Арабия, край Аралско море, в граничната област Макахуи между Мексико и Калифорния и дори в южноафриканската пустиня Калахари. Тези гигантски кръгове и колела, както километричните подобни на дракони образувания и свръхестествени същества с лъчисти глави, срещаме навсякъде, при това докъдето ни стига погледът.

"Кога най-после ще се убедим в глобалността на феномена Наска?" - този въпрос задава Ерих фон Деникен и я доказва с впечатляващи снимки. "Очевидно идеологията на живелите през каменната ера наши прадеди е била еднаква по цял свят. Става дума за отправени знаци към боговете, сигнали към онези, които летят из небесата". Знае ли някой, че още цар Соломон е разполагал с летяща колесница, с която "изминавал за един ден разстояния, изискващи три месеца"? Кому са известни древните географски карти, които показват "Земята с континентите и моретата, обитаемите територии с техните растения и животни и още много други поразителни неща"? Вълнуващият разказ на най-четения и тиражирания в света автор на специализирани книги ще предизвика в читателя истинско удивление.

Ерих фон Деникен е роден на 14 април 1935 г. в Цофинген, Швейцария. Неговият бестселър от 1968 г. Спомени от бъдещето е последван от още 35 книги. Той е най-четеният автор на специализирана литература в света. Произведенията му са преведени на 32 езика, като тиражът им е достигнал 65 милиона екземпляра. Много от книгите му са филмирани, а по негова идея са изготвени голям брой телевизионни серии.

"От Перу към Йерусалим

На 18 април 1980 г. посетих с трима придружители археологическите разкопки Чавин де Уантар в Перу. Месеци по-рано бях чел в едно списание нещо за тайнствен храм на непозната култура. Потърсих на картата неговото местоположение. Беше разположен някъде високо в Андите. Ето как една ранна утрин се отправих с автомобил под наем от Лима по магистралата Панамерикана дел Норке по посока Трухильо, четвъртият по големина перуански град. При селището Пативилка завихме вдясно и поехме нагоре към планините. Изкачването започна от една ръждивокафява клисура и продължи през многобройни серпентини все по-високо до последната бензиностанция в Кахакай на височина 2600 м. След индианското селце Катак пътят нагоре не беше асфалтиран и ставаше все по-стръмен до леденото високопланинско езеро Куерикоча.

След това, вече на 4510 метра височина, преминахме през тунела Кахуиш. Не си представяйте това съоръжение като подобните в Европа. Грубо издълбаният в скалите проход е дълъг 500 метра, а от стените и тавана се стича полузамръзнала вода от глетчерите. Отдавна бихме стигнали до глетчерите по нашите географски ширини, но Перу е твърде близо до екватора. В тукашните висини все още виреят хилави треви и сухи храстчета. На отсрещния изход ни очакваше стръмно спускане към долината Мосна. Земният път се виеше като змия, следвайки безкрайните завои надолу по хълма. Гледахме само наляво, понеже вдясно заплашително зееше бездънна пропаст. Препоръчвам това трасе само на много опитни шофьори. При село Мачак, разположено на 3180 м надморска височина, най-накрая стигнахме в равнината. Няма как да пропуснем руините на Чавин де Уантар, защото са непосредствено до пътя.

Разкритото селище си е спечелило прозвището загадъчно, защото нито някой познава строителите, нито някому се е удало да разшифрова изображенията по каменните стели и зидове. Специалистите твърде мъгляво говорят за културата Чавин - каквото и да означава това. Главната сграда с дължина 72,90 и ширина 70 метра е изградена от гранитни блокове, като най-долните са относително добре запазени. Блоковете са стъпили върху изрязани и разкроени плочи, също разположени върху предварително планиран терен. Някога, в дълбините на времето, тук трябва да са работили превъзходни инженери. Основната порта на съоръжението е насочена към изток. Входът е маркиран от две колони, носещи монолит с дължина девет метра. Мисля, че никога няма да разбера какво всъщност представляват тези каменни двери. Зад тях днес се намират няколко монолитни блока и купчина развалини. Очевидно са довлечени от наводнение."
Из книгата