Орлите в бури се каляват

В книгата са разказани спомените на Милчо Георгиев - летец изтребител, командир на Трета ескадрила в 18-ти изтребителен авиополк охраняващ София. В гражданската авиация е командир на самолет Як-40 и на тежък тип карго самолет Ан-12. Роден e на 8 май 1933 г. в китното балканско селце Долна Бела речка, в полите на Стара планина, край гр. Вършец. Майка му - Ката, го ражда на нивата и пъпът му е отрязан със сърп. Има общо 10 350 летателни часа, от тях в бойната авиация - 2130 на реактивни изтребители. Като пилот е летял на 11 типа самолети: сред които и свръхзвуковия МиГ-19, а в гражданската авиация на Як-40 и Ан-12. Почива от инфаркт на 13 август 2003 г. Урната му е положена в Алеята на летците на Централните Софийски гробища редом до Димитър Списаревски и Стоян Стоянов.

Потапяйки се в повествованието, може да преживеете младежките мечти на една любов към небето, започнала с наблюдаваната въздушна битка през лятото на 1944 г. на нашите изтребители с американските летящи крепости. Мечтата е последвана от житейски път осеян с безброй въздушни премеждия, но най-важното със сбъдване на ежедневния контакт с голямата му любов - летенето. Това е един романтичен и носталгичен разказ за времената от 1944 г. до 1993 г., когато България притежаваше стотици изтребители и граждански самолети, над 70 международни граждански дестинации, когато авиацията и керосина бе в кръвта на хиляди българи. Има една крилата фраза: "Без авиация - няма нация!"

Орлин Георгиев - авиоинженер в авиокомпаниите Балкан, Глоубъл еър и главен инженер на Феникс еър. От 2010 г. е консултант по преводите на поредицата Разследване на авиокатастрофи. Един от шестте авиоинженери в България с лиценз, издаден от Федералната авиационна администрация на САЩ (FAA). Завършил е авиационното си образование в Рижския институт за инженери от гражданската авиация(РКИИГА) през 1986 г., специалност Експлоатация на авиационното приборно и електро оборудване. Лицензиран за експлоатация на самолетите: Ан-12, Ту-134, Ту-154, Boeing 707, Boeing 737. Автор на книгите: Орлите в бури се каляват и Небесни пътеки. Има две прекрасни деца - син и дъщеря.

В книгата са включени черно-бели фотографии.

"Искриците, които запалиха в мен желанието да стана авиатор 1943 - 1944 г.

Мисля, че за да бъда обладан от магията на небето, няколко искрици възпламениха тази страст в душата ми. Първата случка беше една въздушна битка с американски изтребители и бомбардировачи, в небето над нашето село на 3-ти юни 1944 г.

Роден съм на 8 май 1933 г., през юни 1944 г., вече бях на 11 години, а на войната още не и се виждаше края. Бойната ни авиация тогава се именуваше: Въздушни войски на Негово величество цар Борис III. Американците, които масирано бомбардираха столицата и страната ни, имаха огромно количествено превъзходство и в повечето случаи атакуваха с 200 бомбардировача и по 100 прикриващи изтребителя. Най-добрите от тях бяха преминали обучение в немски изтребителни школи за водене на въздушен бой, където ги бяха обучавали елитни немски асове, участвали във въздушните битки на Източния фронт. Двама от тях бяха Стоян Стоянов, най-добрият ни летец-изтребител, свалил 3 летящи крепости и 3 изтребителя на американците и Димитър Списаревски - живата торпила, пожертвал живота си, но свалил с таран една летяща крепост, атакуваща София.

В този прекрасен летен ден на 1944 г. слънцето беше разпиляло топлите си лъчи над Балкана, над поляните, над нивите и над Бяла река - пенлива, криволичеща и бърбореща, запътила се към спокойствието на равнината. По това време, вече пасях козите и овцете с моите приятели на ливадите накрай село. Там природата е невероятно красива. Меките гънки на Балкана се сливаха с плавните форми на равнината, водите на реката се спускаха от Стара планина и даряваха смелите малчугани-рибари с изобилие от мрени и речни раци. Меко и монотонно отекваха звънчетата на стадата из ливадите, а плодородната земя се отблагодаряваше на бедните селяни за изнурителния труд.

Сутринта почти се беше изнизала, когато в прозрачното, синьо небе видяхме страховитите формации от десетки ромбове на бомбардировачите. Те летяха много високо и боботенето на двигателите се чуваше някак особено и на талази, а около тях като рояци от възбудени и ядосани пчели, се въртяха и жужаха охранителните изтребители. Отиваха да бомбардират петролните рафинерии в Румъния, а нашето село явно беше точно над маршрута им.

Някъде към пладне започнаха да се връщат обратно, но този път групите им бяха разкъсани, летяха по-ниско, някои самолети боботеха странно, зад другите се стелеха димни следи. Точно в този момент нашите ги атакуваха - от високо и откъм слънцето. Като използваха превъзходството си във височина и скорост, те се опитваха да се доберат до бомбардировачите, а американските изтребители им препречваха пътя с картечни редове и бранеха своите.

Техните машини продължаваха напред, като бълваха огнени трасета олово, изтребителите се вкопчиха в яростен въздушен бой помежду си, а дрезгавото бумкане от оръдия и острият пукот на картечниците огласиха небето.

Всичко беше толкова неестествено и нереално за нас, които бяхме свикнали да виждаме в небето само слънцето и плаващите в него бели, къдрави облаци, а сега там тези машини сееха смърт.

Самолетите се въртяха в някакви магически въртележки - ту в кръг, ту се извисяваха рязко нагоре или се спускаха стремително и вертикално към земята. Двигателите им боботеха гърлено, а после извисяваха тънък глас с разтворена витла. Стрелбата на оръдията на нашите и на чуждите самолети огласяше цялото поле и отекваше от баирите. В един момент видяхме как един от двутелите американски изтребители запуши и зави накъм Сръбско. Един от нашите се беше завъртял в бясна въртележка с трима противници, оръдието му думкаше дрезгаво и зловещо, а картечниците на врага тракаха като шевни машини. Нашият тръгна вертикално нагоре, право към слънцето, тримата се ускориха след него, но по едно време увиснаха, сринаха се надолу и сякаш всичко се размина."
Из книгата