"В сърцето на Азия при древния сблъсък между степта и гората тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море.
Почти нищо не нарушава мълчанието на земята. Рядко населена е. В най-далечния ѝ край, край руската граница, близо 13 000 кв. км са недостъпни за пътешественици. Планините, някога родина на Чингис хан, днес представляват свещена пустош. Самотната пътека, която стига до тях, свършва с бариера и рейнджърска хижа. Тук чакаме - аз, моят водач и двама конници, за да навлезем в територия, която нито един от нас не познава добре. Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на Земята. Събира водите си от басейн колкото Пакистан и през пролетта над двеста притока, някои от които също необятни, се изливат в набъбналото ѝ течение. В продължение на над 1600 км служи като граница между Русия и Китай - разлом, тънещ в отколешно недоверие. Амур е потаен. Дори произходът на името му е неясен. В очите на западния свят реката изглежда недостижимо далечна и малцина дори са чували за нея. Преценките за дължината ѝ драстично се различават и я обявяват за десетата или дори осмата най-дълга река в света. Почти никой не е стигал до китайския бряг, а бодливата тел и наблюдателните кули са опасали от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
Минава цял ден, после цяла нощ, докато чакаме да пристъпим в забранените планини. Рейнджърите в областта, наречена Строго защитена зона Хан Хентий, не желаят да ни пуснат, въпреки че разполагам с разрешително, осигурено ми от доверения агент, който ми намери също водача и конниците. Усещам първия пристъп на тревога. Трите ни палатки, опънати сред ливадните треви, започват да изглеждат окаяно, а въодушевлението от началото на пътуването - вътрешната възбуда, гъделът на очакването - започва да прераства в страх, че може въобще да не потеглим. През нощта ме будят конете, които подръпват трева край палатката. Именно в този час над ума се спуска тъмнина, внезапно идеята да следвам реката в продължение на 4548 км (най-популярната стойност), докато тече през Югоизточен Сибир, после се сблъсква с Китай и накрая се втурва към Тихия океан, ми се струва едва ли не фантастична. Отварям ципа на палатката в студения мрак и си поемам дъх. Сянката ми се чернее върху тревата. Над мен нощта сияе от звезди и Млечният път пълзи като леден поток от светлина по огромното монголско небе.
Зората разпръсва неуловимо сияние като от друга планета. Светът изглежда все още безцветен. В просторите около нас слънцето надига блестяща мъгла над тревите, натежали от росата. Сякаш над равнините се е разразил голям пожар. За известно време той скрива хълмовете, поръбили хоризонта, а после маранята се разсейва, все едно сме си я въобразили. Въздухът се затопля. От тревата, където пеят невидими коприварчета, излитат мънички мушици еднодневки и въздухът се изпълва с цъкането и бръмченето на скакалците. Да крачиш тук, означава да газиш сред вълни от полски цветя: пъстроцветни богородички, тинтяви, маслени очиболци, пауновосини кандилки. По далечните склонове ивици бухнали еделвайси белеят като скреж километри наред. После излизат конниците, навлечени с тежките местни горни дрехи деел, със затъкнати в коланите кинжали, за да проверят вързаните коне. Сутринта вече преваля, когато се появяват рейнджърите. Пристигат до палатките на мотори, с огромни ботуши и бандани на главите. Носят куфарчета. Моят водач Батмонх, който е родом от монголската столица, казва, че си придават важност, тъй като министър-председателят бил пристигнал тук на поклонение до Бурхан Халдун - свещената планина на Чингис хан. Те обаче се задържат дълго при нас и нагъват нашите бисквити, докато преглеждат документите ни.
Страната пред нас е опасна, казват те, и почти непроходима. Най-далечният приток на Амур - река Онон, извира от мочурища, а през това лято мусоните били проливни. Сега, в края на август, земята е подгизнала и коварна. Освен това има мечки. Щом навлезем в резервата, няма кой да ни помогне. Батмонх ги слуша с незаинтересован вид. Обяснява ми, че не харесват чужди натрапници в тяхната земя. Не разбирам и дума от това, което казват, и само мълчаливо се надявам да не ни откажат достъп. От време на време Батмонх пренебрежително става и тръгва нанякъде, а рейнджърите ту идват, ту си отиват, докато нашите конници им се смеят с презрението на свободните хора към бюрокрацията. Накрая рейнджърите ни дават да подпишем документ, който ги освобождава от всякаква отговорност, и след като са си измили ръцете от нас, най-сетне си тръгват, подскачайки през степта на китайските си мотоциклети. Разбира се, трябваше да ги послушаме.
За последен път, преди да тръгнем, небето е надвиснало по-безбрежно и бурно от равнините. От край до край хоризонтът сякаш е потънал отвъд извивката на земята, а над нас се е ширнала панорама от разнолики облаци. От едната страна представляват само ивици мъгла, докато от другата - армада от кълбести къдели, понесли се към безкрая. За миг се спираме на края на резервата, след това нагазваме в храсталаците и тръгваме покрай река Херлен, която се спуска от вододела си на изток. Склоновете вече стават по-стръмни и тъмнеят от гори. Обажда се закъсняла кукувица. Едва осъзнато прекосяваме границата между евразийските тревисти равнини и сибирската тайга, уханието на стъпканите под копитата полски цветя чезне и всички сме въодушевени от свободата си. Скоро обаче теренът под нас прогизва. Понякога конете нагазват във все още течащи мочурища. Веднъж земята под водещия конник зловещо пропада и жребецът му - красиво доресто животно - рухва в тинеста яма и едва се измъкват, за да потеглят отново.
В ранния следобед вече яздим по хълмовете над реката. Мишелови се спускат ниско над блатата. Километри наред се провираме през гъсталаци от недорасли брези, докато по планинските склонове като нападаща армия са се строили лиственици и настъпват към долините. Единствените звуци наоколо са нашите. Въздухът става остър, усещам все по-отдалечаващия се път, по който сме поели, и ме обзема старата възбуда от навлизането в чужда страна. Конят ми е 12-годишен жребец, който си няма име. Конниците го наричат просто Белия кон, всяко друго название би било сантиментално. Той е як и покрит с белези. Яздим в разтеглена кавалкада от деветима, тъй като палатките и храната ни са преметнати на гърбовете на пет товарни коня. Животните са силни и лъскави след лятната паша - нищо общо с немощните добичета в края на зимата. Късокраки и с големи глави, те са потомци на неуморните коне на монголските завоеватели, способни да галопират десет километра без почивка, и ние ги яздим по монголски - със свити в коленете крака и къси стремена. Конниците са малко над 40-годишни, пастири и ловци с обрулени от вятъра лица и жилести тела. Те също изглеждат неуморни.
Въпреки това древната родина на техните прадеди не е била степта, а горите, които те напуснали преди хилядолетия. Нашият преход дълго време остава неравен, където тревистите склонове се преплитат с гористи местности, и ние се връщаме назад във времето, а тропотът от копитата на ранните номади глъхне сред тишината на гората. Привечер се появява първият знак за проблеми. Един от товарните коне още не е обязден и дивата му енергия притеснява останалите. Сред ниските дървета пред нас те внезапно започват да се дърпат и блъскат, после се откъсват от поводите и три от тях хукват по обратния път с разширени от ужас очи, а конниците препускат след тях.
Двамата с Батмонх връзваме останалите два коня за фиданките и чакаме. Струва ни се, че чакаме с часове. Когато конниците се връщат с жребците си, установяваме, че непокорният светлокафяв кон е хвърлил товара си, който сега лежи някъде незнайно къде в гората наоколо. Връщат се да го търсят, а ние с Батмонх се тюхкаме кои ли от огромните дисаги липсват. Осъзнавам, че ако са тези с раницата ми, значи паспорта и визите ми ги няма, което ще означава край на пътуването. Тръгвам обратно по пътя, по който изчезнаха конете, но гората се е ширнала наоколо като покривало от маскиращ брезов храсталак. Издирвам отпечатъци от панически копита и счупени клони, следвам пътечки, които се свиват до следите на отдавна преминало животно. Цвиленето на пастирските коне се чува все по-отдалеч, докато те разширяват търсенето си. Понякога паднала сребриста бреза проблясва сред храсталака като мимолетна надежда, гладка и светла като порцелан, но скоро вече не мога да си представя как въобще ще намеря нещо в този пущинак.
Когато се връщам, Батмонх оглежда оцелелия багаж, все още натоварен на завързаните коне, и е притеснен, че цялата ни храна липсва и ще се наложи веднага да потеглим обратно. Колебливо, всеки с неговите си надежди, започваме да търсим в една от натоварените торби, но конят се освобождава - вече всички са изнервени - и завлачва дървения си самар по пътеката след себе си. Можем само да го приберем обратно и да чакаме. След час чуваме далечен вик. "Май са го намерили", казва Батмонх. Малко по-късно двамата мъже се връщат, все така непроницаеми, и носят изгубените дисаги, сякаш намирането им е нещо съвсем очаквано. И когато вечерта разопаковаме багажа на осеян с дървета склон над блатата, установяваме, че намерените торби са с храната ни."
Из книгата
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа
