"Мнозина привърженици на теорията за катастрофите смятат, че на Земята са падали космически тела, нещо като гигантски метеорити или астероиди от пояса на по-малките планети. През последните десетилетия тази хипотеза придоби известна вероятност, за което важна роля изигра групата учени под ръководството на професор Луис Алварес от университета в Бъркли, САЩ. Оказва се, че сблъсъците на космически тела с диаметър около и над 10 километра със Земята водят до глобални последствия, понеже атмосферата се изпълва с прах или пари, които като цяло надвишават сто пъти масата на метеорита. За няколко десетки часа тези разпрашени частици създават около Земята непрозрачна обвивка и на планетата настъпва така нареченият дълъг здрач, който може да продължи цяла година. През това време поради непроникването на слънчевите лъчи до Земята фотосинтезата спира и повърхността на планетата се охлажда значително, което води до сериозни екологични последици както за растителния, така и за животинския свят.
Дискусиите между специалистите за различните аспекти на описаното по-горе продължават и до днес. Възможно е в геологичното минало на Земята да е имало много подобни катастрофи (според някои автори те дори са били периодични, с интервал около 30 милиона години). Наличните данни свидетелстват, че последният път, когато се е случило такова събитие, е преди 34 милиона години, през еоцена, в третичния период. Някои привърженици на теорията за катастрофите обаче смятат, че гигантският природен катаклизъм, предизвикан от падането на метеорит или астероид, е бил в относително неотдавнашното геологично минало. Полският атлантолог Лудвиг Зайдлер например твърди, че точно така е загинала легендарната Атлантида. И че катастрофата, унищожила тази високоразвита цивилизация и довела до редица сериозни промени на земната повърхност, е станала преди около дванайсет хиляди години. От гледна точка на археологията това е краят на каменния век, палеолита; според геоложката класификация това е краят на последния ледников период, границата между плейстоцена, долния раздел на кватернера, и холоцена, следващата епоха. Нека сега дадем думата на чешкия геолог Зденек Кукал: По цялата земна повърхност има кратери, чийто произход, както предполагаме, е свързан с падането на Земята на метеорити. Един от най-известните е Дяволският каньон в Аризона. В различните монографии и енциклопедии се посочват от 25 до 42 големи метеоритни кратера, наричани ударни кратери, или астроблеми. Най-близкият до Чехословакия кратер Рис в ГФР се намира между Щутгарт и Нюрнберг, диаметърът му е 23 км. Образувал се е преди 14,7 милиона години. Предполага се, че при удар на метеорит скалите са се стопили и разпрашили, полетели са във въздуха и ветровете са ги отнесли на стотици километри разстояние.
За да сме обективни, трябва да кажем, че геолозите не са на едно и също мнение за метеоритния произход на всички кратери. И че някои отнасят дори такива типични метеоритни кратери като Дяволския каньон и Рис към вулканичните. Смятат, че тези кратери са резултат от така наречения криптовулканизъм, тоест процес, при който лавата не стига до повърхността, а изпаряващите се газове излизат през тънката кора и образуват кратер. Повърхността на Луната, Меркурий, Венера и Марс е покрита с метеоритни кратери. Земята, разбира се, също е била подложена на подобна бомбардировка. Геологът Уилям Кенет Хартман установява, че в началния период на геологичната история, тоест преди около 4,5 милиарда години, земната повърхност е понасяла сто, че и дори хиляда пъти повече удари от метеорити, отколкото в днешно време. През следващите два милиарда години интензивността на тези бомбардировки намалява и продължава да намалява, докато не стига до днешното състояние. Д. У. Хюз изчислява, че според теорията на вероятностите кратер с диаметър около 200 м може да се появи в резултат на падането на метеорит веднъж на 350 години. По-голям кратер с диаметър 100 км може да се образува веднъж на 14 милиона години. Според други изчисления на всеки 1400 години на Земята пада метеорит, образуващ кратер с диаметър един километър, а веднъж на 1 400 000 години пада голям метеорит, образуващ кратер с диаметър 10 километра. В Аризона метеорит е паднал преди около 20 хиляди години; относително наскоро, преди две хиляди години, метеорит е образувал кратера Вабар в Арабската пустиня. Ако Тунгуският метеорит през 1908 година наистина е бил метеорит, значи такова голямо събитие вече се е случило и следващият голям метеорит би трябвало да падне на Земята чак след няколко хиляди години. Това обаче са само статистически данни, така че изненадите не са изключени и не бива да се успокояваме прекалено.
Преди 65 милиона години, на границата между мезозоя и терциера, на Земята може би е паднал гигантски метеорит, тежък няколко милиона тона. Въпреки че образуваният от него кратер така и не е открит, са открити някои седиментни скали от терциера, които се намират над скалите от мезозоя и имат повишено съдържание на някои метеоритни елементи - иридий, осмий и никел. Освен това в развитието на самата Земя настъпват резки промени - измират много видове млекопитаещи, а също и динозаврите. Падането на голям метеорит преди 65 милиона години е сериозна научна хипотеза, за която има много за и против. Геолозите обаче не я отричат прибързано.
Най-неоспоримото доказателство за падането на метеорит е наличието на останал след сблъсъка кратер. Така че първо трябва да обясним защо на повърхността на Луната и близките планети има толкова много дупки, докато на Земята са само няколко десетки, при това не много ясно очертани. Това се обяснява с влиянието на земната атмосфера: дъждът и водата, вятърът и ледът заглаждат ръбовете на кратерите, запълват самите кратери с пясък и тиня, така че те постепенно се сливат с повърхността около тях. Но за колко време? У. К. Хартман е пресметнал, че кратер с диаметър 100 м едва ли би преживял няколко хилядолетия, кратер с диаметър 1 км би се запазил около един милион години, с диаметър 10 км - няколкостотин милиона години, а с диаметър 100 км - дори няколко милиарда години. Въз основа на казаното може да се направи изводът, че космическите тела, които в края на терциера и началото на кватернера биха могли да са сериозна заплаха за съществуването на човека, би трябвало да оставят на земната повърхност кратери с диаметър няколкостотин метра с остри незагладени ръбове и незапълнени с пясък и седиментни отлагания."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
