"Когато пристигна в Кан, Камен бе изолиран от обществото, подобно на мазната капка, която е невъзможно да се смеси с водата. Но вече не беше отхвърленият човек от миналото: той не само се бе вписал успешно в своите кръгове, а и незабележимата му преди личност придоби доста голяма значимост. Около него вече се носеше сияние - аурата на богатството. Сякаш самото небе изсипа в краката му изобилие от благодат. Имаше всичко, което човек би могъл да пожелае. Поиска да бъде сред водещите строители в Кан и го постигна. Поиска богатство - имаше толкова, че да живее в лукс до края на дните си. Поиска слава - специализираните медии за строителство и обзавеждане се надпреварваха да пишат за постиженията му.
Неговият ограничен светски живот придаваше на личността му странност и тайнственост. Но този живот бе двойствен: с една светла, градивна, открита за света страна и с една тъмна, съкровена тайна от миналото, която никой нямаше да научи.
Очарователната Олисия, неговата съпруга, придаде нов блясък на ореола му. Когато ги представяха на непознати, той долавяше въпроса, изписан на лицата им: "Как ли е успял да я спечели?". С голяма наслада наблюдаваше глуповатата, неовладяна завист в очите им.
Двамата имаха своите достойнства, но когато се ожениха, се обогатиха взаимно. Самотният човек изглежда винаги по-уязвим. Тяхната любов оцеля благодарение на това, че поредица от събития помогнаха на Камен да прозре същността на едно от божествените тайнства, което свързва мъжа и жената в пълно единство. Най-ценното, което той получи от съвместния си живот с Олисия, бе възможността да се отпуска като котка, а котките правят това само с хора, които истински обичат.
Неговата история бе бурна и метежна. Премина през ада и по чудо оцеля, защото притежаваше мъченическата твърдост на душата. От всички спечелени битки само една имаше смисъл - битката със себе си. Победата в нея разгърна нови хоризонти и му помогна да се устреми към нови октави в живота.
Повечето от важните моменти в жизнения път на човека започват с неща, които изглеждат случайни. Ураганът понякога е следствие от нищожен полъх над топлите води на Атлантика. Той е само началото на въздушния поток, който се превръща в буря, а във Флорида достига размерите на опустошителна стихия. Една среща на брат му Орлин, състояла се преди четири години, сложи началото на промени в живота на Камен, които ескалираха в буреносни премеждия.
Орлин прие с умерена вежливост своя гост. Познаваха се от времето, когато Смирнов работеше в задграничното дружество Сити спленд. Тази българска компания се занимаваше с износ и внос на промишлени стоки, но най-съществената част от дейността ѝ беше научно-техническото разузнаване. Орлин не беше виждал Смирнов повече от пет години. През по-голямата част от този период колегата му бе живял зад граница. Орлин не знаеше с какво конкретно се занимава - предполагаше, че става дума за нечисти сделки, защото той нямаше морални задръжки.
– Не мога да те позная с тази остригана глава - каза Орлин с равен глас и му посочи тъмнокафявия кожен фотьойл от естествен телешки бокс, а той седна на отсрещния диван.
В това кътче с мека мебел и ниска масичка със стъклен плот Орлин настаняваше важните гости.
– Аз имам няколко слънчеви бани по рождение - отговори Смирнов с мазна усмивка, – но косата ми взе да се прошарва и с по-тъмния цвят на кожата не е най-добрата комбинация.
– Не знаех, че си толкова суетен. Все така изненадваш обикновения човек - каза Орлин, като се стремеше усмивката му да не подсили тънката ирония.
– Ти не си толкова обикновен. Винаги съм изпитвал респект към качествата ти - гласът му беше агресивно учтив.
Гримасата на Орлин заприлича на усмивка, която изразяваше развеселяване, учудване, неволно презрение.
– Смирнов, няма как да не ти напомня, че неведнъж си ме карал да страдам. Но мога и да ти призная, че твоите усилия ми доставяха удоволствие. Предполагам, че си събрал доста смелост, за да ме посетиш. Не е ли така? Радвам се, че сега ме харесваш. Поласкан съм, че за мене правиш компромис с принципите си - да работим заедно въпреки миналите обстоятелства. Обикновено не ме интересува дали някой ме харесва, но в случая наистина се радвам.
– Хм, ти си прям и самонадеян като император. Когато проявяваш уважение към другите, сам себе си величаеш. Защо реши, че те харесвам? Не се стремя да ти се свалям за приятел. Предлагам ти бизнес партньорство.
– За какво става въпрос?
– Възникна една изключително изгодна възможност, Орлине. За този удар ми трябва съдружник и ти си точният човек. Каквото било – било, нека го забравим. Заслужава си наистина.
– Защо аз?
– Трябва яко финансиране. Идеята ми е невероятна! Цялата работа е фасулска и рискът е нищожен.
– Аз съм държавен чиновник. Не разполагам със свободни капитали.
– Официално е така, но обществена тайна е, че с брат си Камен въртиш огромна строителна дейност. За това се искат много пари. Не е като да печеш и да продаваш пуканки! Ще ни трябват поне един-два милиона на сезон по мои изчисления - Смирнов примижа леко с очи, сякаш питаше: "Не е ли така?".
– И ти ги нямаш или не искаш да рискуваш с твоите мъни? - Орлин обичаше разговорите за подобни големи суми, а когато маските започваха да падат и думите да загрубяват, за него това беше истинско удоволствие.
Той отиде до барчето, извади хавански ром и две американски пури Маями Робусто. Когато запушиха, в стаята се разнесе ухание на горещ шоколад и карамел с оттенък от аромат на благородна дървесина и кафе.
– Нека да си говорим открито, Орлине! Ако имам средствата, ти за какво си ми? - Смирнов се разсмя гърлено.
Професионалното израстване на Орлин бе преминало като по добре пометено стълбище, защото той притежаваше способността да взима точното решение във всяка заплетена ситуация.
– Да речем, че участвам с милион, повече не мога...
– Няма да стигнат - прекъсна го Смирнов. – В такъв случай ще нарасне рискът или ще се наложи да търсим и друг съдружник. Това ще усложни нещата. Но преди да продължим, ще те питам чист ли е кабинетът ти - да не би да се подслушва? Никога не се знае. Дай да излезем на терасата.
Гостът стана и остави мобилния си телефон на масичката. Свежият лъх на вятъра ги близна с уханието на събудената пролет. Слънцето проникваше през пухкавите рехави облачета и от време на време лъчите му правеха цветен сивия градски пейзаж. Тогава и гледката откъм Витоша ставаше по-красива с нейния ярко блестящ злак. Дни като този бяха рядкост през дъждовния сезон.
– Предполагам, че си чувал за онзи случай, при който емигрант завещава наследството си в полза на страната ни - започна Смирнов с делови тон.
– Запознат съм. Мисля, че това беше цяло съкровище, за което нашите власти водиха преговори. Швейцарската банка не искаше да даде завещаното на българските представители, защото по принцип Западът не признаваше, че правителството ни е законно. Тогава се мълвеше, че според швейцарците легитимният държавен глава на България е Симеон Сакскобургготски, но понеже е възпрепятстван да управлява, на практика липсват условията, при които да се предаде това наследство.
– Точно! Но сега, когато Симеон се включи в политическата надпревара, това означава, че той всъщност приема политическата система за легитимна. С други думи, доброволно абдикира от царския си статут и признава законността на властите. Няма пречки това дарение да се предаде.
Орлин обмисли по-дълго думите на Смирнов. По лицето му не пролича дали е съгласен, или не. След малко попита:
– Защо си мисля, че то вече е предадено?
– Става въпрос за друг подобен случай на дарение с още по-голяма стойност, за което знаят малцина.
– А ако се разчуе?
– Всяко чудо - за три дни. Непрекъснато стават гафове. Гражданската съвест е така изтощена, изсмукана и изпепелена, че дори не е в състояние да реагира.
Фактът, че нито Орлин знаеше, нито нещо бе станало достояние на ведомството, в което работеше, доказваше, че твърденията на Смирнов не са лишени от логика.
– Хората искат четиридесет процента - продължи той, – един милион в аванс и още половин за разходи по извършването на операцията.
– Нужни са ми сигурни доказателства, че такова дарение съществува. Искам оригинални документи, в които се описват подробно ценности, пари и вещи. Трябва да се срещна поне с двама представители на швейцарската банка, които да потвърдят. Еднолично ръководя целия удар и искам безусловно подчинение. Делим шестдесет на четиридесет между нас двамата в моя полза. Давам аванса от милион по време на операцията. Това са условията да инвестирам.
Смирнов се изправи и подаде ръката си. Искаше да скрепи договорката и ръкостискането не просто потвърждаваше споразумението, а и сякаш изразяваше нечисто кръвосмешение."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 5 гласа
