"Най-главното, най-необходимото за монаха, пък и изобщо за християнина, е: борба, борба, непрекъсната борба със себе си. Защото, ако човек започне да се следи - а трябва непрестанно да следим себе си - той все ще намери нещо недобро. Защо? - Защото дяволът не престава да ни изкушава. Ние сме пълни със страсти и около нас непрекъснато има бесове - нападат ни ту с един помисъл, ту с друг. С тях трябва да се борим. Ако приемем беса, наскърбяваме Господа.
Нашите оръжия са непрекъсната борба със себе си и постоянната молитва, молитва и молитва. Защото, ако разчитаме на своите сили, ще има само провали, а с Божията помощ всичко е възможно. А когато ни се случи да отстъпим, веднага трябва да започнем отначало.
Не бива да влизаме в беседа с дявола; св. отци съветват само да ги пъдим и да се молим. Трябва да си вземем за правило: постоянство и неотстъпчивост. Без борба със себе си не можем да се спасим. Понякога се случва човек да отслаби старанието си, да бъде нехаен, но щом се осъзнае, нека веднага да започне отначало. В този труд трябва да се постоянни и да не се смущаваме от паденията. Щом паднете, веднага станете. Вслушайте се в съвестта си - това е вашият ангел пазител. Ако слушате със съвестта си, ще сте с Господа. Щом съгрешите, станете и непрекъснато се окайвайте. А то в нашите очи ние все сме нещо важно, почти императори. Напротив, трябва дълбоко, дълбоко в себе си да чувствуваме, че сме нищо, една шепа пръст. През цялото време да се окайваме и да се смиряваме. Господ ни оставя да паднем, да съгрешим, за да се смирим от собствената си лошотия."
Из книгатаНастоящото издание е снабдено със снимков материал.