"Писмо до теб
Тази война се води отдавна, води се за най-важното в теб. Борбата е между нас, които искаме да те запазим, и онова животинското, което иска да те погълне. Ние установихме субгенетичната формула на интелигентността, на човешкия разум. Уточнихме принципа, по който се поглъща еферминът, тази тънка субстанция с негативна маса, прозрачна материя. Еферминът не може да съществува самостоятелно, затова гравитира в орбита около фотона и е част от неговия спектър. Тази форма е ранима и неустойчива, но без нея нямаше да съществуват съзнание, мисъл и разум. Нямаше да го има и нещото, което за по-голямо разнообразие наричаме душа - онова, което не е съвсем присъщо на тялото. От известно време ние се опитваме да мигрираме от това тяло, от биохимичната база към друг, независим носител на идентичност. Минахме през опити и грешки - ти обаче се оказа парадокс, изключение от правилото. Твърде привързан си към биологичното, към онова, което смяташ за живот. Хора като теб трябваше да поставим под карантина, докато изследваме по-добре вектора на развитието ви. Докато напишем историята на вашия - в случая на твоя - възход и упадък. Ти го наричаш раждане и смърт. Добре, наричай го така. За да се достигне обаче до сърцето на ефермина, е нужно да бъде разрушена обвивката. Човек трябва да бъде смачкан и разграден, преди да получи нова свободна идентичност. А ти упорстваш, искаш да задържиш статуквото. Добре, чуй своята история. После ще отсъдиш трябва или не трябва за нещо да съжаляваш.
Деца от неизвестна раса играят в края на пътническия вагон. Едното държи в ръце мутирал заек. Родителите са взели заека за храна, но става и за играчка. Децата са най-трудното нещо по време на пътуването. Радо ги наблюдава с уморените си очи, червени от насрещния вятър. Досега е стоял в края на вагона, с глава, провряна в процепа между хлопащите гумени уплътнения. Вътре във влака и навън въздухът е еднакво безвкусен. С деца, мисли си Радо, преселението е ужас. Сеща се за Книгата, за онези думи: Тежкò на бременните тогава. Той няма нито дете, нито съпруга, не води със себе си бременна жена. Не очаква нищо и не се надява. За Радо преселението е просто форма на оцеляване. Да записвам, казва си, това трябва да правя, да записвам. После се измъква от мъчителната превита поза, маха тефтерчето от скута си, оставя химикалката и се изправя. Краката му са изтръпнали. За да смени мястото, трябва да си намери някакво занимание, например да погледне през прозореца или да се разкрачи пред писоара. В коридора подскача нещо. Мутиралият заек е избягал от някоя ферма на RZE. След сливането на BMG и KFC с "Волво" в хранителната индустрия са останали само местните прекупвачи и една основна верига, която ги зарежда - RZE, развъдниците за заешко. Радо не си е взел жива храна. И консервите му не са добре разпределени, не му беше останало време за това. Твърде дълго бе хроникьор, работеше за вестници, най-често като репортер на повикване. Приучи се да потегля внезапно и да отива в непредвидени командировки. И сега е тръгнал пак така, без особена подготовка, не като за последно презокеанско пътуване.
Едва преди няколко дни, когато стигна до крайбрежието, Радо купи куфар и нахвърля вътре багажа си. В града завари хаос, спекула и нищожен избор на провизии. На гарата във Вардарис един продавач на ваучери разправяше как това може да е последният експрес за сезона. Сигурно бяха слухове, черноборсаджиите се опитваха да продадат повече билети за спални места. В суматохата пробутваха фалшиви талони с дублирани номера на кушетките. На самия Радо му бе безразлично, той можеше да спи и върху денковете с багаж. Трудното беше за семействата с деца. Много от пътниците се бяха разделили с последните си средства, плащаха в златни украшения и стари ценности, за да се сдобият с билети за Експреса.
Радо търпеливо изчака блъсканицата при качването и се озова в студения третокласен вагон. По високоговорителя гърмяха инструкции, отвън се долавяше миризма от химикали, пуфтяха мотокари. Чуваха се викове сред тълпата на перона, от време на време плач и неясни шумове. Прекупвачите предлагаха всичко на тройна цена, измъкване нямаше. Повечето от тези мошеници бяха фалирали земеделци и обеднели предприемачи, избрали свой начин за спасяване. По лицата им се четеше грубовато отчаяние, с тях обикновеният пътник не би се решил да прави пазарлъци.
Сега влакът се движи и Радо се чувства по-добре. Багажът му е мизерно малък. Хората наоколо са се вкопчили в чантите си, в остатъците от притежание. Вече не е сигурно кое на кого принадлежи и докога. Радо си спомня речта на канцлера, спомня си Национализацията. Трябва да запиша това, казва си, за да не забравя нещата, които видях. "Европа следва да бъде напусната. През океана ще потегли експрес, това е, което ни остава. Но за да достроим линията - каза канцлерът, - трябва да се извърши национализация. На първо място държавен монопол върху железопътния концерн..."
В Експреса пътуват различни хора. Много италианци са продали колекциите си от африкански кости, за да могат да се качат на този влак. Това все още е стабилна разменна единица, търсенето ѝ не спада. Скелетите на либийски емигранти, изхвърлени от течението по бреговете на Сицилия, са учудващо бели, като синтетика, като пластмаса. Години наред събирането и продажбата им са били бизнес на острова. Днес ги купуват найвече черноборсаджии, които пълнят складове с антики и ценни метали. Тези лихвари обръщат парите в злато или друг сигурен материал. Надяват се, че когато трафикът се отпуши и дойде голямата вълна от Изток, китайците ще търсят такива кости. Ще им бъдат нужни, за да опитомят Средиземноморието чрез своите ритуали. Ще им трябват кокалите на местни, с които да обработят духа на мястото. Алжирските и либийските скелети са приятни на пипане, нямат остатъчен мирис и са добре изветрени, полирани от вълните. Съвсем леки са, което ще повиши цената. "Само да дойдат китайците", това е мечтата на онези, които купуват и остават. „Само да се забавят още година“, надяват се тия, които още търсят начини да заминат.
– Es tut mir weh! - плаче едно швейцарско дете. Някой го е настъпил или е загубило майка си в коридора.
Пътниците не обръщат особено внимание на детския плач. Децата се адаптират бързо и писъците им са по-скоро защитна реакция. Плачат и тропат с крака, преди още да са дошли изненадите."
Из книгата
