"– След това си отидох - каза Мириам на следователя. – Излязох от лодката и... Обадих се в полицията. Повърнах, а след това изтичах в лодката и се обадих в полицията.
– Тъй, тъй. Когато вдигна очи към инспектора, той разглеждаше помещението, малката чиста каюта, книгите над умивалника ("В една тенджера", "Нов подход към зеленчуците"), подправките на перваза, босилека и кориандъра в пластмасовите контейнери, избуялия като храст розмарин в синя глинена саксия. Хвърли поглед към библиотеката, претъпкана с книги с меки корици, към прашния лилиум отгоре, към поставената в рамка снимка на приятна семейна двойка, застанала от двете страни на едрото си дете.
– Сама ли живеете тук? - попита той, но всъщност това не бе въпрос. Можеше да отгатне какво си мисли: дебела стара мома, досадна екоактивистка, хипарка, шпионираща зад пердето, която си вре носа в работата на хората. Мириам знаеше как я виждат хората.
– Вие... познавате ли... своите съседи? Могат ли да бъдат наричани съседи? Предполагам, че не, след като се задържат само по няколко седмици?
Мириам повдигна рамене.
– Някои хора идват редовно и си заминават, имат си свое място, където пускат котва, така че човек може да се запознае с тях. Ако иска. Ако предпочита, може да стои настрана, както правя аз.
Следователят не каза нищо, само продължаваше да я гледа втренчено. Тя осъзна, че той се опитва да я разбере, че не приема думите ѝ буквално, че не вярва дословно на онова, което му казваше.
– Какво знаете за него? За мъжа, когото открихте тази сутрин?
Мириам поклати глава.
– Не го познавах. Виждала съм го няколко пъти, разменяхме... не бих ги нарекла точно шеги. Казвах му "здравей" или "добро утро", или нещо подобно и той ми отговаряше. Това бе всичко. (Не съвсем: вярно бе, че го бе виждала няколко пъти, откакто бе пуснал котва, и че веднага го бе определила като аматьор. Лодката бе в окаяно състояние - боята се лющеше, трегерите бяха ръждясали, коминът бе килнат, докато самият той изглеждаше прекалено спретнат за живот на канала. Чисти дрехи, бели зъби, никакви пиърсинги, никакви татуировки. Във всеки случай не и видими.
Поразително красив млад мъж, доста висок, с тъмна коса, тъмни очи, с изсечени черти на лицето. Първия път, когато го видя, му бе казала: "Добро утро", той я бе погледнал, беше се усмихнал и целият ѝ врат бе настръхнал.) Беше го забелязала. Не че щеше да го каже на следователя. Когато за пръв път го видях, имах странното усещане... Щеше да я помисли за откачена. Във всеки случай сега вече съзнаваше какво бе онова, което бе почувствала тогава. Не бе предчувствие или нещо подобно, беше разпознаване. Очертаваше се възможност. Тази мисъл ѝ хрумна, когато за пръв път осъзна кое бе момчето, но нямаше представа как най-добре да се възползва от ситуацията. Обаче сега, когато бе мъртъв, имаше чувството, че всичко е било предопределено. Щастлива случайност.
– Госпожо Луис? - инспектор Баркър ѝ бе задал въпрос.
– Госпожица - поправи го Мириам.
За миг той затвори очи.
– Госпожице Луис, спомняте ли си да сте го виждали с някого? Да разговаря?
Тя се поколеба, после кимна.
– Имаше посетител. Няколко пъти може би... Възможно е да са били повече, но аз видях само една жена, по-възрастна от него, приблизително на моите години, може би около петдесетте. Сребристосива коса, подстригана много късо. Слаба жена, доста висока, предполагам, може би метър и седемдесет и три - и седемдесет и пет сантиметра, с остри черти...
Баркър повдигна вежди.
– Явно доста добре сте я разгледали?
Мириам отново повдигна рамене.
– Така е. Доста наблюдателна съм. Обичам да държа нещата под око.
Можеше дори да се заиграе с предразсъдъците му.
– Но тя бе от онези жени, които ще забележите дори и без да искате. Правеше впечатление. Прическата, дрехите ѝ... Изглеждаше лъскава.
Инспекторът отново кимаше, записваше си всичко и Мириам бе сигурна, че нямаше да му отнеме много време, преди да се сети за коя точно жена говореше тя.
Щом детективът си тръгна, полицаите оградиха с кордони цялата крайбрежна алея между Дьо Бовоар и Шепъртън, като преместиха всички лодки освен неговата - местопрестъплението, и нейната. Отначало се бяха опитали да я убедят да се премести, но тя им даде ясно да разберат, че няма къде да отиде. Къде щяха да я настанят? Униформеният полицай, с когото разговаря, млад, пъпчив, с писклив глас, изглеждаше разтревожен от това прехвърляне на отговорността от нейните върху неговите рамене. Гледаше нагоре в небето и надолу към водата, местеше поглед по канала и обратно към нея, тази дребна, пълна, безобидна на вид жена на средна възраст, и накрая отстъпи. Разговаря с някого по радиоприемника, а след това се върна и ѝ каза, че може да остане.
– Може да излизате и да се връщате във вашия... дом - нареди той, – но не се отдалечавайте.
Този следобед Мириам се настани отвън на задната палуба на лодката си. Слънцето бе слабо. Тя се наслаждаваше на необичайната тишина на отцепения канал, увила раменете си с одеяло и с чаша чай до лакътя си. Наблюдаваше как полицаи и следователи се щурат наоколо, водят кучета, носят лодки, претърсват крайбрежната алея и бордюрите, ровичкат напосоки в мътната вода. Чувстваше се странно умиротворена предвид деня, който бе прекарала, настроена почти оптимистично при мисълта за новите възможности, които се отваряха пред нея.
В джоба на жилетката си опипа малкия ключ с ключодържател, все още лепкав от кръвта. Онзи, който бе вдигнала от пода на лодката, онзи, за чието съществуване бе премълчала пред детектива, без дори да се замисли защо всъщност постъпва така. Инстинкт. Беше го видяла да проблясва там, до тялото на момчето - ключ. Закачен за малък дървен ключодържател с формата на птица. Разпознала го бе веднага. И преди го беше виждала - окачен на колана на джинсите на Лаура от пералнята. Лудата Лаура, така я наричаха. Мириам винаги бе смятала, че тя бе доста приятелски настроена и изобщо не беше луда. Лаура, която Мириам бе видяла да идва - пийнала, както подозираше - в тази жалка малка лодка, за да се хвърли в прегръдките на това красиво момче преди две вечери. Три? Щеше да фигурира в тетрадката ѝ - интересни пристигащи и заминаващи, това бяха нещата, които си записваше. Привечер Мириам видя как отнасят тялото нагоре по стълбите и после на улицата, където линейката чакаше, за да го извози. Изправи се, когато минаха покрай нея; от уважение наведе глава и произнесе тихо и невярващо "Бог да прости".
Прошепна също и думи на благодарност. Защото, закотвяйки лодката си до нейната и оставяйки се да бъде жестоко убит, Даниъл бе предоставил на Мириам възможност, от която тя просто не можеше да не се възползва: възможност да отмъсти за злото, което ѝ бяха сторили. Остана сама и трябваше да признае, че бе малко уплашена от тъмнината и необичайното спокойствие. Прибра се в лодката си, затвори и заключи вратата зад себе си. Извади ключа на Лаура от джоба си и го постави в дървената кутия за разни дреболии, която държеше на горната лавица на библиотеката. Четвъртък бе ден за пране. Тогава може би щеше да го върне на Лаура. Или пък нямаше да го направи. Човек никога не знае какво може да му бъде от полза, нали?"
Из книгата