"Знаете ли каква е Хавана в първите часове на деня, когато просяците спят, опрели гръб в стените на къщите, и още не са минали талигите, с които разнасят лед по баровете? Идехме ние значи откъм пристанището и пресичахме площада, за да идем да пием кафе в "Перлата на Сан Франциско". На площада нямаше никого, само един просяк пиеше вода от фонтана...
Беше същият площад и също толкова рано. Чаках те до стария мраморен фонтан, за да ти кажа сбогом. Загубих те от погледа си час или два по-късно завинаги: аз, качен на кораба, който ме отдалечаваше от теб; ти, толкова малка и сама на крайбрежния булевард, като чайка в дъжда. Това си спомням от "Да имаш и да нямаш": просяка на фонтана. Защото и аз бях пил водите му, докато чаках.
Сивият и негостоприемен кораб, който ме отведе, се казваше "50 години Съветска Украйна". Бях готов да се хвърля от борда. Миришеше непоносимо на меласа, не спряхме на Гибралтар, а в Одеса. Черно море замръзна: отначало на малки чинийки, по-късно на цели ледени тепсии, които вятърът наби една в друга, и накрая морето заприлича на безмилостно сибирско поле, заснежено до хоризонта.
Първи на родна земя ме посрещнаха митничарите. Беше близо двайсет градуса под нулата и въздухът изгаряше дробовете. В София пристигнах болен. Царяха спокойствие и зимна скука: беше си отишла славната хиляда деветстотин шейсет и осма и с нея - международният младежки фестивал, Париж с барикадите и Прага, където бяха ходили наборите ми. Вярно е, че ако ме бяха пратили като тях - на танк в Чехословакия, - за да ме замерят с яйца красиви момичета от прозорците, щях да се видя във Факултета по архитектура (на ветераните разрешиха свободен достъп до университета за специалностите, които бяха кандидатствали преди казармата), но сега това вече беше без значение, защото от момента, в който се качих на кораба и те загубих от погледа си на Малекон, разбрах, че единственото, което има смисъл, е, без да губя време, срещу всички ветрове и стихии, докато все още е в сила задграничният ми паспорт, да се върна в Куба и се оженим.
За да осъществя това, трябваха пари, страшно много пари. Това, което ми изпращаха родителите ми, едва стигаше да пия по нещо с приятели веднъж в месеца или да ида на кино. Живеех с двете си обични баби, отдадени на изкуството да пестят от всичко. Забравяха, че съм на двайсет години, а те на седемдесет, че съм висок един и осемдесет и шест и че бих могъл да изям кило овче сирене с четири домата и един хляб за по-малко от десет минути, ако някоя от тях се разпуснеше дотолкова, че да го купи и остави незащитено. Така че започнах да работя нощно време в операта и да уча през деня. Там ме заведе един приятел от института - мъкнехме декори. Беше лесно, печелех някоя и друга пара и за по-малко от четири месеца, от февруари до юни, изгледах почти всички опери, които съм видял досега. Беше друг свят, съответстващ на състоянието, в което се намирах: недействителен.
Излиза, да речем, след арията си Филип II и пита Великия инквизитор:
"Какво ядохте на сватбата в неделя?"
"Ох! Агнешка супа, бъбречета на скара, краче."
"И за къркане?"
"Вино от избата на Окръжния съвет в Б.!"
Или Карузо, така наричаха един мълчалив и нервен бързак от нашите, който се качваше на сцената, преди пожарникарите да затворят, заставаше на средата и притворил очи, отприщваше глас в празната зала. Помня, че когато го чух за първи път, целият настръхнах: възможно ли е, си казах, та той е гениален!
"Чакай, чакай - ми каза най-старият работник. – Нещо да чуваш?"
"Какво?"
"Един такъв тъничък писък?"
Отначало не чувах, но постепенно над празната прашна сцена улових да се издига в самотата на залата един почти недоловим звук, който, усилвайки се, скоро се превърна в трептене, дрезгаво стенание, в безпомощен хрип... После - после мощният и красив глас секна по средата, настъпи пауза, последвана от покашляне, и след него - тишина.
"Писъкът - шепнеше в ухото ми старецът, излегнат до мен върху килима. - Писъкът е. Повредил си е гласа от напъване, момче, от амбиции и сега никой от преподавателите го не ще. Затуй обикаля тук, не за друго, от самосъжаление и за съчувствие..."
Писъкът. Никога, никога, си обещах, никога и от никого няма да търся съчувствие! Никой да не разбере за усилията, нито намеренията ми. Ще пиша като монах, като роб, като нощно животно; никой няма да присъства на недодяланите ми напъни, въжделения и провали, никога няма да позволя на писъка да ме завладее! Така се заклех. Макар че единствено неделите ми оставаха за писане. На кораба бях започнал слепешката да подреждам кратки истории за мен и за теб и за нещата, които ни се случиха през онази чудна година от живота ми; за бягствата от големия град - ти, лъжейки родителите си, че си с Факултета по физика на бригада в полето, аз моите - че съм на лов за лангусти с Чино по Мариел, Батабанò, Бакуранао, Аройо Бермехо, Гуанабо. Всички ония прекрасни места или пътувания по следите на Селскостопанския панаир с родео и бикове, който никога не успяхме да настигнем, за да се метна от трибуната под уплашения ти поглед върху побеснялото животно както в онази книга, за която ти говорех. Или за нощите, когато като сенки изпълзяваха малоумните из кварталите на Хавана, биейки се в корема - глад, глад! - просейки нещо за ядене; или за това как бягахме от скучните фиести, за да се любим по покривите и терасите като невидими котаци, скрити в сенките на комините от светлините на коледните илюминации.
"Ела!" - чувах те да шепнеш под мене. – "Хайде! Ела! Сега!"
Не знаех какво точно значи "да дойдеш", не бях ли аз тоя, който примираше до теб, да не би да ме нямаше? После разбрах и се почувствах засрамен, знаех толкова малко за жените... Ами денят, в който ни арестуваха, заподозрян, че съм човек жаба, диверсант, изплувал от дълбочините в отсамната страна на пролива, за да саботира постиженията на революцията, само защото носех плавници, маска и харпун? "За мен ти си морска сирена - ти пях по тоя повод песента на пияниците от моя квартал, - морякът удавник съм аз!" Помниш ли я?
Из "Мариел"
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
