Денят на мъртвите

Денят на мъртвите Ники Френч Времетраене: 0:40 мин. Исторически загадки. Луксозно колекционерско издание Патриша С. Даниълс Времетраене: 1:05 мин. Да събудиш тигъра Питър Левин, Ан Фредерик Времетраене: 1:17 мин. Грета Гарбо. Сфинксът от Швеция София Бенуа Времетраене: 1:31 мин. Щастлива всеки ден Борислава Люцканова Времетраене: 1:30 мин.

Епичният финал, който няма да забравите.

"Ние всички сме просто листа по дърветата... и есента наближава."

Преди десетилетие психотерапевтът Фрида Клайн попада в света на Дийн Рийв - жесток убиец, способен да се представи за почти всеки, човек, който може да изчезне безследно, психопат, следващ Фрида като сянка.

Оттогава Фрида работи със, а понякога и срещу лондонската полиция за разрешаването на най-заплетените криминални случаи. Сега тя се укрива, принудена от обстоятелствата и опитваща се да предпази близките си от Рийв. Когато обаче серия от убийства бележи завръщането му, Фрида трябва да излезе на светло, за да се изправи срещу своя враг.

Убийствата продължават, посланията стават все по-ясни и Фрида се впуска в опасна игра на котка и мишка. В ума ѝ проблясва една мисъл... която може да е началото на края.

"Перфектният завършек на поредицата с Фрида Клайн."
Booklist

Ники Френч е псевдоним на британското писателско дуо Ники Джерард и Шон Френч. Двамата журналисти се женят през 1990 г. и започват да пишат първата си съвместна книга през 1995 г. До 2022 г. Ники и Шон заедно написват повече от двайсет книги, издадени на над 30 езика. Осем от тях са от поредицата психологически трилъри с главна героиня психотерапевтът Фрида Клайн.

"Беше ясно и меко понеделнишко утро, доста топло за късната есен, а Шарлот Бек беше на път да изживее най-големия кошмар в живота си. Тя не беше готова за това. Не беше готова за каквото и да било.
Шарлот водеше една хаотична малка група по "Хийт Стрийт", както правеше всеки делничен ден. Тя буташе бебешка количка, в която беше десетмесечната Лулу. От лявата ѝ страна Оскар, на две години и половина, караше малък скутер. Около дясната ѝ китка беше увит краят на кучешка каишка, а другият ѝ край беше закачен за нашийника на малък лабрадор на име Суки. Всичко наоколо сякаш беше потънало в мъгла, но тя не беше истинска. Това беше мъглата на умората, в която светът на Шарлот беше потънал през последните шест месеца. Лулу постоянно се будеше нощем, плачеше и пищеше и абсолютно нищо не помагаше, нищо от това, което педиатрите препоръчваха.

Вместо това Лулу спеше през деня. Тя и сега спеше блажено под одеялцето в количката си, с биберон, пъхнат в устата ѝ. От време на време Шарлот се навеждаше, за да я види. Лулу изглеждаше спокойна и беше същинско ангелче. Човек трудно би повярвал, че това сладко бебе с дълги мигли и розови бузи може така неистово да тормози една голяма жена. Умората съсипваше Шарлот. Очите я смъдяха, кожата ѝ сякаш беше опъната до скъсване, ставите я боляха. Тя беше само на трийсет и една. Дали не беше артрит? Или може би безсънието увреждаше костите ѝ? По-скоро беше второто.

Докато малкият ѝ керван се движеше нагоре по хълма, Шарлот за сетен път осъзна колко много неща можеха да се объркат. Суки все още не беше добре обучена. Шарлот искаше да я научи да сяда и да иска позволение, с една дума, да изпълнява обичайните команди, но все не ѝ оставаше време за това. Винаги имаше нещо друго за правене. Суки изведнъж можеше да се спусне към някое друго куче или да тръгне да бяга от друго куче и да повлече всички към потока от коли. Макар и да беше просто едно кутре, тя определено превъзхождаше стопанката си. А Оскар със своя скутер представляваше постоянна опасност за себе си и за останалите. Шарлот за стотен път си каза, че непременно трябва да му купи предпазна каска. Какво щеше да стане, ако внезапно се изплъзнеше от скутера и паднеше на главата си? Що за майка беше тя? Шарлот уморено си представи евентуалните заглавия във вестниците: "Семейство повлечено в трафика от кучето си"; "Малко дете загина при падане от скутер. Арестуваха майката".

Тази сутрин магазините определено я дразнеха. Тя мина покрай кафенета, където седяха млади майки и си говореха, сякаш майчинството беше леко и приятно занимание. Само мисълта да седне в някое кафене с Оскар, Лулу и Суки предизвикваше у Шарлот силно главоболие. Тя мина покрай магазин за детски дрехи, който се казваше "Мамма Миа". Оскар спря скутера си, блъскайки се във витрината.

– Това робот ли е? - попита той, вперил широко отворени очи в сребристия манекен с немигащ поглед и с детски ръст, облечен с яке за 87.50 лири.
– Не - отвърна Шарлот. – Това е... - Тя се поколеба. Как да му го обясни? – Това е кукла, която обличат с дрехи. - Зад манекените на витрината Шарлот видя една жена, облечена с розово яке "Пуфа", около която имаше две деца - момче, което беше на ръст колкото Оскар, и момиче, по-голямо с няколко години. Момичето имаше руса коса, вързана на конска опашка. Шарлот доби усещането, че гледа представление, изнасяно от хора, които знаеха как да бъдат семейство и имаха достатъчно пари, за да го постигнат.

Те продължиха нагоре по улицата. Бяха тръгнали към най-високото място на хълма: парка "Хампстед Хийт" и езерото Уайтстоун Понд. Това винаги даваше на Шарлот особеното чувство за простор и светлина, тъй като задушливите изпарения на оживения трафик и на леките коли, возещи децата към десетките частни училища, пръснати из Хампстед, оставаха долу в ниското. Тя отново се спря, този път пред един зъболекарски кабинет. Кога децата трябва да посетят зъболекар за пръв път? Тя се зачете в стъклената табела отпред, където беше изложен списък с процедурите, които се предлагаха. "Портфолио за ослепителна усмивка." Тозчас ще се възползва!

"Дентални техники, които връщат времето назад." Звучеше още по-примамливо... Тя си представи каква беше преди десет години, когато учеше в университета. Нима беше толкова отдавна? Онези вечери в петък и събота, утрините, в които можеше да поспи до късно. Никой, когото да трябва да нахрани. Никой, за когото да се притеснява, освен за себе си и от време на време за поредната съквартирантка, която беше изпила последното мляко в хладилника. За миг се зърна в огледалната витрина. Какво би си помислила двайсет и една годишната Шарлот Бек за трийсет и една годишната Шарлот Бек - със сенки от недоспиване под очите, с немита коса и с петно отпред на блузата, което току-що беше забелязала? Тя дръпна ципа на якето си догоре, за да го прикрие. Те продължиха да се изкачват нагоре по хълма.
– Къде отиваме? - попита Оскар.
– Там, където винаги ходим. До езерото. Може би някой ден ще си купим лодка.
– Каква лодка?
– Малка платноходка. - Още щом изрече тези думи, тя осъзна, че това не беше добра идея.
В следващия миг започна кошмарът.

Сребърен проблясък, когато колата профуча край нея, устремена надолу по хълма.
"Ама тя лети с голяма скорост" - помисли си Шарлот и се обърна към Оскар, към количката и към Суки. Тя не гледаше в правилната посока, но чу писъци, а после стържещ звук, звук от удар на метал и на строшени стъкла. В първия миг трудно осъзна какво точно се беше случило. Наоколо никой не помръдваше, настъпи призрачна тишина, в която се чуваше единствено някакъв звънец - може би се беше задействала алармена инсталация против крадци или пожар. Това, което видяха очите ѝ, не беше за вярване: сребристата кола, която беше профучала покрай нея, се беше забила в една витрина. Почти цялата беше влязла вътре. Един бял бус, движещ се нагоре по хълма, беше спрял по средата на улицата и шофьорът беше излязъл, но не правеше нищо, а само гледаше."
Из книгата