"– Разкази ли пишете?
– Какво говорите, Кралице! Къде ти, аз - писател!? Исках да кажа, че всяка снимка, всяко докоснато от човешката ръка късче хартия, всеки написан черно на бяло ред си има собствена история. Тихо и кротко аз си измислям тези истории, фантазирам си с мечтите на другите. Не ми ли хареса, изтривам го и започвам отначало. Вашият живот например! Този великолепен Ваш живот! Боже мой! Прекалява вече! Занемявам. И без това срещите с поклонниците винаги ме напрягат. Прекалените хвалби ме потискат. Засрамвам се - да не би да съм го заслужила! Странни хора, минават всякакви граници. Великолепен бил животът ми! Какво ли си въобразява с тази развинтена фантазия?
– Аз нямам великолепен живот! - рязко го срязвам. – Никакъв великолепен живот не съм имала! Дете съм на скромно семейство, офицерска дъщеря. Само че по онова време, когато бях дете и растях, положението на офицерите не беше като на сегашните. Не мога да кажа, че сме били бедни, но материалните ни възможности бяха доста ограничени.
– Оо, скромничите, моля Ви се! Ами снимките Ви с пашата, с Вашия баща? Ами шапките? Обсипаните с рози шапки на майка ви и развяващият се над тях тюл? Каква невероятно красива и достойна за уважение жена! Копринените тоалети, дантелите, дългите почти до раменете бални ръкавици от фина кожа!... Ами детската Ви снимка, в позата на принцеса с коса на букли и колосани панделки? Да не говорим за фотосите Ви от сцената, от гастролите и концертите, от афишите. Ами снимката, на която министърът на външните работи на Италия се е навел пред Вас и Ви целува ръка? Това беше след шеметния Ви триумф в "Травиата"... В "Ла Скала", нали? Ами снимката от представянето Ви пред английската кралица, на която Вие направо я засенчвате? И как плавно се носите в дългата рокля под чадърите на шофьорите - същински черен лебед!... Наистина великолепен живот, неподражаем глас... Плюс тази Ваша непринуденост...
Направо ме смайва, че знае толкова много неща за мен, макар и само по снимки, но отговоря ли, ще се разприказва още повече. Мълча.
– Ето го моето убежище, приюта за бедни... По-точно - тайната пещера, в която си струпвам съкровищата - обяснява, докато отваря дървената градинска врата със счупено крило.
Стълбище с няколко стъпала, от двете страни - наредени саксии с изсъхнали цветя. Качваме се - той отпред, ние със шофьора след него.
– Заповядайте - отваря входната врата. – Навън е още студено, тази година зимата няма свършване. Но тъй като по-голямата част от времето си прекарвам тук, държа електрическата печка непрекъснато включена, на по-слабо. Не искам да Ви простудя.
Минава зад мен и с елегантен жест ме кани да вляза. Правя първата си стъпка към великолепния мой живот.
Всичко започна чрез контакт с мениджъра от Концертната агенция, който организираше ангажиментите ми. В имейл до агенцията неизвестно лице, което не можело да стигне до мен, твърдеше: "Предполагам, че снимките, с които разполагам, са свързани с многоуважаемата Ви личност. Само Ви информирам. Нямам никакви материални претенции. Ако проявявате интерес, може да позвъните на посочения по-долу номер или да пишете на имейла ми". Благоразумният мениджър ме предупреди да внимавам. Според него изразът "нямам материални претенции" бил уловката да ми внуши доверие. Даже, както сам се изрази, "деветдесет и девет на сто и девет десети" е убеден, че точно за това става въпрос.
– Приложил е и няколко снимки към мейла си - подхвърли накрая. – Желаете ли да ги видите?
Сигурно от възрастта си, а и заради постоянната отпадналост, от която не можах да се изтръгна цялата зима, му отговорих троснато и с досада:
– Не искам да виждам никакви снимки-мимки! Всеки нов контакт ми поднася нов тормоз! Най-неподправеният даже! Но компютърът на мениджъра беше отворен и очите ми се залепиха върху снимката на екрана: аз като дете, когато съм била на 2-3 години - с прегърнатата грамадна кукла, с по-голямата и от главата ми панделка от тафта над изкусно подредените букли, ефирната ми рокличка от тюл - доколкото си спомням, беше бебешко-розова на цвят, цялата на волани, украсена с джуфки...
– Помня тази снимка! Бяха я увеличили, висеше на стената у дома. Изглежда, подателят на мейла говори самата истина, той явно има мои стари снимки...
На екрана се появи и следваща снимка. Татко, в офицерската си униформа, ме е вдигнал на рамо, аз протягам ръчичка към едно дърво, цялото потънало в цвят - череша ще да е било. Най-хубавата, най-любимата ми снимка от детството, заедно с татко.
– Да, това са мои детски снимки. Мислех си, че този човек притежава най-обикновени изрезки от вестници и списания, или от някакво събиране, от коктейл, от различни концерти... Но тези са други, как може да са попаднали в него!
– Странно! И все пак трябва да внимавате, Госпожо, трябва да внимавате! Щеше да е без значение, ако бяха най-обикновени снимки, дето можеш да ги видиш навсякъде, но ако наистина са били Ваши, нещата стоят съвсем другояче. Да набера ли телефона му, имейла може да го е пуснал всеки друг. Да издиря ли по номера на телефона кой е пратил имейла?
– Да, потърсете, ако обичате. Да видим кой е, откъде ми има снимките, как ги е открил?
По това време се подготвях за нов студиен запис на албум с арии от опери, с които бях гастролирала. Усещах, че гласът ми постепенно застарява. Това щеше да бъде пробата, след която исках - ако останех доволна, разбира се! - да преразгледам предложенията за запис на нещо подобно на антология, в която да се събере репертоарът ми от всички опери и блестящи гастроли. В главата ми се въртяха само тези мисли.
Забравих за снимките; явно ги беше забравил и мениджърът ми, защото не ми спомена повече за тях. Гюлизар - моята приятелка и асистентка, която се грижеше за мен и за всичко мое: от подбора до съставителството на репертоара, от мъките до радостите, от това какво обличам и събличам до какво ям и пия - няколко месеца по-късно ми каза:
– Днес, докато бяхте в студиото, по телефона се обади един много любезен господин. Попита какво да направи с някои снимки, които можело да Ви интересуват, тъй като не бил сигурен дали до Вас е стигнало съобщението му, че разполага с тях.
– Боже мой! Съвсем го забравих, изхвръкнало ми е от главата. Май започвам вече и да забравям. Остави ли телефонния си номер?
– Агенцията имала телефоните му, въпреки това за всеки случай го даде още веднъж. Записах го в бележника.
– Веднага го набери! Звъни му от домашния телефон или от мобилния си, да не вижда моя номер. Ако го чуеш, кажи, че искам да говоря с него, а после ми го дай.
– Не е ли малко късничко, Госпожо?
– Няма значение, ако не го потърся сега, при това напрежение пак ще забравя.
– Не е истанбулски номер, ако се съди по кода, трябва да е някъде наблизо - подхвърли Гюлизар, докато набираше бутоните.
– Един момент, господине, с вас ще говори Госпожата - изрече тя и ми подаде телефона.
А аз в това време се чудех какъв тон да придам на гласа си. Дали да е припрян, развълнуван или хладен, апатичен?
Реших да си е нормален, както винаги:
– С кого разговарям?
– Аз...
Мълчание.
– С кого разговарям, моля?
– Аз... Простете ми, помислих, че щом не получих нищо от Вас, не са Ви предали моето съобщение. Всъщност не исках пак да Ви безпокоя. Вие, Вие сте, нали? Не мога да повярвам, че говоря с Вас. Аз...
Гласът му издаваше такова вълнение!... Срам ме хвана, че не съм го потърсила до днес, че не съм го оценила, че съм го забравила. Сигурно си е помислил: "Ама че си е вирнала носа!".
– Бях на дълго концертно турне - излъгах. – Късно получих мейла Ви, затова не можах да Ви се обадя.
Нямах вече непрекъснати концерти и оперни ангажимен- ти, но човечецът откъде би могъл да го знае.
– Не, не, няма значение... Аз... аз се уплаших да не съм Ви притеснил, уплаших се, че може да сте получили погрешна представа за мен... Написал бях, че нямам никакви материални претенции, но все пак... Какво ли не си мислят хората... Снимките са в мен, да, цялото онова съкровище е в ръцете ми. Искам да Ви го върна, искам да остане при собственичката си...
– Разбирам, благодаря Ви... Само че изобщо не мога да си обясня как моите детски снимки са попаднали във Вашите ръце.
– Моля Ви, разберете ме правилно, иначе много ще ме заболи. Исках да Ви предам снимките лично, исках да Ви видя. Исках аз самият, очи в очи, да Ви разкажа как стигнах до тази съкровищница. Та Вие за мен сте на такава висота... Гласът Ви, песните Ви, успехите Ви... Невероятно чудо е дори това, че в този миг разговарям с Вас по телефона...
Искрен беше човекът. Моментално реших:
– Скоро ще пътувам с колата си към Айвалък. Вие сте ми на път. Преди да тръгна, ще Ви се обадя. Ще си прибера и снимките.
– Да не си продумала на никого за този разговор - предупредих Гюлизар. – Някои си нямат друга работа, веднага ще се втурнат да ми се пречкат под предлог, че този човек може да е злонамерен.
– Ами ако наистина е злонамерен, Госпожо?
– Думите може да лъжат, но гласът - не! Разчитам на усета си, добър човек е. Да се пооправи още малко времето, на път към приятелката ми в Айвалък ще се отбия до него да си прибера снимките. Тъкмо ще му намажа сърцето на човека, а и ще разнищим тайната на цялата работа."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
