"– И какво ти разправи?
– Разтревожи ме, да го прости Господ. Уж искаше да ме зарадва, ама като се замислих, видях, че няма на какво толкова да се радвам. Че трябва да се натъжа, не да се зарадвам... "Твоят Петрушка, казва, го е ударил на живот, не можеш го стигна вече, казва". Е, слава богу, казвам. "Обядвах у тях, казва, и го видях как живее. Живее, казва, благородно, по-добре няма накъде." То се знае, стана ми интересно и питам: и какво ви поднесоха за обяд? "Първо, казва, риба, нещо като рибена чорба, после език с грах, а сетне, казва, печена пуйка". Пуйка по пости ли? Голяма радост, няма що, казвам. По Велики пости - пуйка? А?
– Не е много за чудене - каза помощник-епископът и присмехулно присви очи. И като мушна палците си в пояса, се изправи и каза с тон, с какъвто обикновено изнасяше проповеди или разясняваше на учениците в околийското училище Закон Божи:
– Хората, които не спазват пости, се делят на две различни категории: едните не ги спазват от лекомислие, а другите от неверие. Твоят Пьотър го прави от неверие. Да.
Дяконът плахо погледна строгото лице на отец Фьодор и каза:
– Не стига това, ами има и още... Пораздумахме се, поприказвахме си и научих, че моят син неверник живеел с някаква мадама, с чужда жена. Тя му била и нещо като съпруга, и домакиня, черпи с чай, гости приема и всичко останало, като венчана. Вече трета година се имал с тая усойница. Същинска комедия. Три години са заедно, а нямат деца.
– Ще рече, че живеят в целомъдрие! - изхихика отец Анастасий и се закашля дрезгаво. – Имат деца, отец дяконе, имат, ама не ги държат у дома! Пратили са ги в някой възпитателен приют! Хе, хе, хе... (Анастасий се закашля.)
– Отче Анастасий, не се обаждайте - строго каза помощник-епископът.
– Николай Матвеич го пита: каква е тая ваша мадама, дето ни сипва от супата? - продължи дяконът и мрачно изгледа превитото тяло на Анастасий. – А той: това е жена ми, казва. Нашият го пита: "Отдавна ли сте венчани?" И Пьотър му отговаря: венчахме се в сладкарницата на Куликов.
Очите на помощник-епископа метнаха искри и по слепоочията му изби руменина. Освен че беше греховен, Пьотър поначало му бе и антипатичен. Отец Фьдор, дето се казва, му имаше зъб. Помнеше го още като ученик в гимназията, помнеше го добре, защото и тогава му се видя ненормален. Гимназистът Петруша се срамуваше да помага в олтара, докачаше се, когато му говореха на "ти", като дойдеше, не се кръстеше, но най-вече обичаше да говори много и разпалено, а според отец Фьодор многословието е неприлично и вредно за децата; освен това Петруша се отнасяше с презрение и критично към риболова, а помощник-епископът и дяконът бяха запалени въдичари. Като студент пък Пьотър изобщо не ходеше на черква, спеше до пладне, гледаше хората отвисоко и много обичаше да повдига неудобни и нерешими въпроси.
– Добре де, какво искаш? - попита помощникепископът, приближи се до дякона и го изгледа сърдито. – Какво искаш? Трябваше да го очакваш!
Винаги съм знаел и съм бил сигурен, че твоят Пьотър за нищо не става. Казвал съм ти го и пак ти го казвам. Каквото си посял, сега това ще жънеш. Жъни!
– Че какво толкова съм посял, отче Фьодоре? - тихо попита дяконът, като гледаше помощникепископа отдолу нагоре.
– Че кой е виновен, ако не ти? Ти си родител, той е твое чедо! Ти трябваше да го наставляваш и да му внушаваш страх от Бога. Трябвало е да го научиш! Знаете да ги родите, а за наставляване не ги наставлявате. Грехота! Много лошо! Срамота! Помощник-епископът беше забравил, че е уморен, крачеше напред-назад и продължаваше да говори. По голото теме и по челото на дякона избиха ситни капки. Той вдигна гузен поглед към отчето и каза:
– Да не би да не съм го наставлявал, отче Фьодоре? Господи помилуй, нима не съм баща на детето си? Сам знаете, че нищо не съм жалил за него, цял живот съм се старал и съм молил Бога, за да му дам истинско образование. И в гимназията го записах, и частни учители му наемах, и университета завърши. А че не съм успял да му налея акъл в главата, отче Фьодоре, ами вие преценете, не съм способен на това! Случвало се,
като беше студент, да си дойде вкъщи, почна да му внушавам, каквото си знам, ама не ме слуша.
Кажа му: "Иди на черква", а той: "За какво да ходя?“. Почна да му обяснявам, а той: "Защо? За какво?". Или ме потупа по рамото и рече: "Всичко на този свят е относително, приблизително и условно. Нито аз знам нещо, нито вие нещичко знаете, тате". Отец Анастасий се засмя дрезгаво, закашля се и размърда пръсти във въздуха, сякаш понечи да каже нещо. Помощник-епископът го погледна и каза строго:
– Не се обаждайте, отец Анастасий.
Старецът се смееше, сияеше и явно с удоволствие слушаше дякона, сякаш се радваше, че на този свят освен него има и други грешни хора. Дяконът говореше искрено, със съкрушено сърце и чак очите му се просълзиха. На отец Фьодор му дожаля за него.
– Виновен си, дяконе, виновен си - каза той но вече не така строго и разпалено. – Щом си го родил, ще трябва и да го напътиш. Още от малък е трябвало да му дадеш наставления, а вече студент иди го оправяй!
Настана мълчание. Дяконът плесна с ръце, въздъхна и каза:
– Сега аз ще трябва да отговарям за него! – А така!
Помощник-епископът помълча малко, после се прозя, едновременно въздъхна и попита:
– Кой чете "Деяния"?
– Евстрат. Винаги Евстрат ги чете.
Дяконът стана, погледна го умолително и попита:
– Отче Фьодоре, сега какво да правя?
– Каквото щеш прави. Не съм му аз баща, а ти. Ти си знаеш.
– Нищо не знам, отче Фьодоре! Бъдете така добър, научете ме! Вярвате ли ми, душа не ми остана! Не мога ни да спя, ни спокойно да седя, ни празникът ми е празник. Научете ме, отче Фьодоре!
– Напиши му писмо.
– Че какво да му пиша?
– Пиши му, че така не бива. Напиши му го кратко, но строго и обстойно, без да смекчаваш и смаляваш вината му. Длъжен си като родител. Като му пишеш, ще си изпълнил дълга си и ще ти олекне.
– Така е, но какво да му пиша? В какъв смисъл? Аз ще му пиша, а той ще ми отговори: "Защо? За какво? Защо да е грехота?".
Отец Анастасий отново се засмя пресипнало и помръдна пръсти."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
