"– Легни - каза ми като на истинско куче и аз се подчиних. – Блузката - каза, без да ме погледне. Повдигнах нагоре фланелката си и както всеки път, се ужасих от крехките си, леко космати гърдички.
Лекарят влезе.
– Пускай - каза той на сестрата.
Харесвах звука на машината. Имаше едно дълго къъъъъъъърррррррррррр в нея, така мъдро ми звучеше, така утешително. Сякаш, както и да изкърка, проблемът ще се реши. Тя разкодираше сърцето ми. Показваше в проста графика какво му е. А аз цял живот не бях разбрал... Обичах да си вдигам "блузката". Проблемът някак си не беше мой. Беше техен. Те трябваше да решават какво да правят със сърцето ми.
– Докторе... - сестрата звучеше някак тревожно, но не можех да повярвам, че нещо може
да я разтревожи, – ето пак...
Пак? Какво пак? Нищо не ни обясняваха. Все едно какво пак.
– Имате ли близки? - попита лекарят.
– Имам - казах.
– Повикайте ги, искам да се видя с тях.
– Лука, Матей, Йоан и Тома - казах на сестрата.
– Не - прекъсна ме докторът, – истински близки.
– Лука, Матей, Йоан и Тома - повторих.
Той завъртя глава, сякаш казваше, че не се броят. С какво право измерваше близостта на моите близки? Искаше ми се да му фрасна един в муцуната, но тогава нямаше да има кой да тормози Лука, а той чакаше отвън. Свалих си фланелката, мислено му се изплезих и се махнах. Почти реално. От дома не се излизаше току-така. Имаше портиер, на когото трябваше да обясняваш всичко. Че отиваш за вестник, че вестника ще го четеш, а после ще увиеш нещо за хапване през нощта... всичко. Понякога му вземах един и на него. Ние бяхме приятели. Почти. Не помня как точно се казваше.
– Просто трябва да изляза - казах му.
– За вестник?
– Не. Така.
– Не мога да отбележа "така" - възпротиви се той, – тук пиша всичко.
– Да подишам въздух - казах.
– И тук имаме въздух. Посочи друга причина - помоли той.
– Пиши за вестник.
– Добре. Пиша - съгласи се той и аз се махнах за известно време.
За известно време дишах отвън, в двора, и си представях, че имам свой дом, с камина, със стълби и тераса с люлка, с чаша старо вино на масата, с трева отпред. С куче. Не, без куче. С пощенска кутия за писма. От истинските писма, тези, които никой вече не пише. С боядисана наполовина ограда, защото сега я пребоядисвам, но днес се изморих. И сядам на верандата пред чашата и заспивам, унесен от звука на насекомите...
– Юда!
Обърнах се. Беше Лука.
– Юда, пак отчете същото.
– Какво? - попитах, без да искам да знам.
– Критични резултати.
– Развалена им е машината - казах, – и моите бяха критични.
– Не е машината, нещо става. Нещо става с нас.
– Не си внушавай глупости.
– Утре пристига екип от учени. Ще ни изследват.
– Кого ще изследват?
– Нас. Теб, мен, Йоан, Матей и Тома. Тома днес имаше 40 градуса температура. Изкъпа се с ледена вода и я свали, но онези го наблюдават. Не вярват... Сърцето ти е на мъртвец, така казаха, чух ги. Те не мислят, че си жив, не било възможно. И моето е така, но не ми казват. Искат да се обадя на роднина... и да го помоля да дойде. Как може да помолиш някого да дойде тук? По-уместно би било да го поканиш на собственото си погребение...
– Хайде, да се прибираме - казах, – и най-дългата покупка на вестник не би могла да трае повече. Оставих така недобоядисаната ограда, оставих и чашата на верандата, понеже смятах да се върна."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
