"Разместване на небето
Калина лежеше по гръб върху студения асфалт. Майка ѝ я дърпаше за ръката, а тя плачеше. Равният тон и острите думи преминаваха в режещи викове, удрящи по всяка гласна. Жената, забравила, че някога е била дете, закриваше небето с големите си, обидени от това, че не я слушат, очи. Веждите ѝ се приближаваха една към друга и в последния момент, преди да се срещнат, образуваха няколко бръчки по средата, за да са сигурни, че няма да се докоснат. Когато момичето изписука Няма! в отговор на Ставай!, те се извиха нагоре като дъги и за малко да изскочат от лицето ѝ.
Бяха излезли от двора на градината и тръгнаха по улицата, когато Калина видя огромната кръгла вода, която се беше изляла върху земята. Беше на три и искаше да скача в локвите. Но майка ѝ не ѝ даваше, защото щеше да се намокри и да настине. Зимата беше излязла от годината, а пролетта влетя с порои и прекършени клони. Жената прекъсна битката за малко, защото телефонът ѝ звънеше, изправи се и започна да го търси из чантата си. Калина продължаваше да лежи на земята и да гледа как сивите облаци се бяха преплели и се движеха заедно, а вятърът ги побутваше да скочат по-скоро от картината пред очите ѝ. И спря да плаче.
Тя забеляза как една възрастна жена се приближава бавно към тях. Беше леко прегърбена, ръката ѝ стискаше здраво бастуна, на който се подпираше, а кокалчетата на пръстите ѝ сякаш щяха да изскочат от кожата. Когато стигна до тях, Калина видя, че цялото ѝ лице беше в дълбоки бръчки. Приличаха на различни по дължина пътища, които обикаляха по кожата ѝ, а бузите ѝ бяха хлътнали като малки пещери. Младата жена отлепи телефона от ухото си и се обърна, а момичето леко се надигна. И двете я гледаха с любопитство. Устните на възрастната жена се раздвижиха бавно и тя цялата леко потрепери. Попита съвсем тихо:
– Добре ли сте?
– Да, да, просто се глезим малко, както обикновено. Този път за една локва. Майката погледна с присвити устни дъщеря си.
– Добре, няма да ви преча. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух и да вдиша отминалия дъжд, и продължи:
– Времето е хубаво, много обичам да вали. Както и да наблюдавам колко бавен става животът след това. Секунда тишина, в която майката щеше да възрази, но възрастната жена явно нямаше нужда от чужди думи.
– На осемдесет и три съм - когато човек отдавна би трябвало да се е отегчил от всичко, понеже няма какво повече да види от света. Тя вдигна ръка нагоре и посочи небето, след което я прибра, сякаш прегърна света и го сложи в джоба на палтото си.
– Би трябвало да няма нищо ново, което мога да изпитам или преживея. Но не е така. Обичам сутрин да пия билков чай на балкона в кухнята, да държа ръката на дъщеря си, когато идва да ме види, да говоря с внучка си по телефона и с мъжа си в спомените ни. Много е хубаво, когато откривам още малки улички в София, за които не знам, и нови рисунки по стените на сградите. Не се уморявам да стъпвам по листата на есента. Много често ходя пеша през парка до една сладкарница в този квартал. Бавничко, но винаги стигам. Заради дърветата и хората. Може да казват, че никой не се е измъкнал жив от живота, но аз ще изляза от него съвсем жива. Тя се усмихна едва-едва, повече на себе си, и затвори очи за няколко секунди. После погледна момичето.
– Искаш ли да видим какво има в тази голяма локва?
Майката отново понечи да възрази, но се спря. Като че ли нещо заседна в гърлото ѝ и ѝ попречи. Калина нададе радостен вик, стана от земята и започна да подскача. Възрастната жена я погали по косата и двете застанаха на ръба на локвата. И влязоха в нея. Разликата в годините се топеше под краката им. А небето се размести от смеха им."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
