"...на Съветския съюз, искащи да отмъстят за своите двайсетмилиона загинали. Оцелелите в онази Германия, която се опитва да се възроди морално, а и физически, установяват, че малцина извън собствените им семейства имат време или проявяват интерес към техните лични истории. В края на века в Германия отсъства феномен, съответстващ на изобилието от лични спомени, събрани в Съединените щати и Великобритания след пенсионирането на ветераните, които отвориха войнишките си сандъчета и разлистиха спомените си, или пък децата им ги извадиха след погребението на бащите си.
Тези спомени в никакъв случай не са белязани изцяло от духа на победата. Въпреки това в тях е описана една "добра война", водена срещу достоен противник, който е заслужавал да бъде победен. Какво би могъл да каже германецът от същото поколение за същата тази война? Повествованието на Бидерман е построено съобразно организацията на армията, в която е воювал, съобразно спецификата на Райха, на който той е служил, и не на последно място, според съвкупността от културни и интелектуални конвенции, които са много по-различни от тези на британските и северноамериканските войници.
Жанрът на германските военни мемоари е плод на опита от 1914 - 1918 година. Подобно на спомените от Великобритания, Франция и Съединените щати, и той е резултат от творчеството на ограничена група, предимно от средната класа: самоосъзнаваща се и способна на саморефлексия. Военните мемоаристи не са нито писатели, нито интелектуалци. Водени от желанието просто да разкажат своята история, те са склонни да го правят в рамките на установената традиция. Германските автори на мемоари от периода 1914 - 1918 година, най-често проследяват войната в категориите на хегелианството, като част от континуум с присъщите му цикли на разрушение и обновление. Преживяното от отделния човек се превръща в "Bildungsgeschichte", в история на израстването чрез диалектиката на личната ангажираност и органичните общностни процеси.
Германците, записали преживяното от тях по време на Хитлеровата война, са част от поколение, което приема тези по-ранни спомени като норма за предаването на "неподправената история на войната" по думите на Тим О’Брайън - конструкция за описването на истини, за които думите са безсилни. Те възприемат и стил на писане, характеризиран от техните сънародници като "heroisch-pathetisch" (героикопатетичен), но не в смисъла, в който тези думи се използват в английския, а прибягват до своеобразна приповдигнатареторика, съчетание на романтизъм и метафизика.
Твърде често цитираната по-горе фраза се тълкува на английски като израз на претенциозно самосъжаление, затвърдило склонността на британските и американските читатели да възприемат германските военни мемоари като израз на милитаризъм и протофашизъм. Личните спомени на французи и британци за Първата световна война визират загубата и предателството, прекъснатите връзки и разрухата. В англоезичния свят "реалните" спомени за цитираните конфликти се свързват с разочарованието на Фарлей Моват, с фактологичността на Оди Мърфи или с гротескния постструктурализъм на Тим O’Брайън. Ако заимстваме друга една концепция на О’Брайън обаче, всички военни истории са неверни, но и всички военни истории са верни.
"Смъртоносна схватка" заслужава прочит от гледна точка на автора. А гледната точка на Бидерман изразява най-вече позицията на пехотинеца. "Смъртоносна схватка" не е адресирана до широката публика, не дори до германските ветерани, а до една по-тясна група: оцелелите от полка и дивизията на Бидерман. Авторът не полага усилия да обясни организацията и терминологията, с която неговите читатели най-вероятно са били наясно. Струва си и да не забравяме, че дори в качеството си на младши офицер Бидерман не е непременно по-добре осведомен за всеки аспект на големите операции, отколкото са били американските участници в сраженията."
Из книгата