Човекът, който си тръгва. Поезия

"Човекът, който си тръгва" на Камелия Панайотова се откроява с прецизност при композиционните решения, със стиловата си монолитност и тематичната си единност.

"Умението / да изписваш думите / е нищо повече от / порив на съмнението, / че съществуваш. - това ще ви посрещне още на "крилцето" на корицата на тази книга. Точно така казано - за да ви припомни, че поезията е не изблик и "претворяване" на емоции, а напрегнато екзистенциално питане. И ще ви покани точно през този ключ да пътувате през и чрез следващите 35 стихотворения. И това пътешествие ще ангажира пределно цялата ви окултурена сетивност. Може да го стори. Защото тази книга има всичката необходима енергия да го стори. Висока книга, която не се страхува да надзърта в пропастите. А когато успееш "да бъдеш дом за себе си", вероятно също ще стигнеш до прозрението, че "Другото е като утре - / нищо повече от оправдание."
Валентин Дишев

"Стихотворенията, поместени в книгата, са неозаглавени. Включени са в три цикъла (всеки от които съдържа по 11 текста): "Не е тъга, разбира се", "А дядо много вярва в залеза", "Животът упорито изоставаше". Читателят е "свидетел" на разделянето на тъгата от нейното отсъствие, на непреодолимата загуба от вярата и миналото, които остават, на статичната ни представа за живота от динамиката на живеенето. Разделянето им е само условно, тъй като е въведено така, че да се възприема едновременно като преживяване и като осъзнаване, което "струва двойно."
Александър Христов

Камелия Панайотова е родена на 17.03.1999 година в Провадия. Учи английска филология във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". Отличавана е в конкурси за поезия, разкази, есета. Нейни творби са публикувани в "Литературен вестник", "Тийн вестник", списание "Й" и други.

Поредният декемврийски следобед
Не е тъга, разбира се

• Следобед е
• Какво му има на следобеда?
• Нощем, когато
• В онези мигове на сутрешна емпатия
• Сред пукота на клони
• Било е февруари, 1996-а
• Като художника пред градския музей
• Ако нощта сведе очи
• Това престорено изчезване
• Човекът, който си отива
• Там, където нещо липсва

А дядо много вярва в залеза

• Всеки ден, точно в дра и половина
• Смъртта се разпилява по бордюрите
• Когато си тръгна
• Аз и ти принадлежим на този град
• Всичко, което
• В онази нощ бяхме другаде
• И когато в ранния утрешен ден
• Мътно време е, казва дядо
• Дядо ми вярва
• Обикновен юлски ден
• Бяха ми казали преди време

Животът упорито изоставаше

• То още не е пристигнало
• Наоколо бе тихо
• Един непоносим вторник
• Очите му тогава бяха мътни
• Мисля за смъртта като за място
• Стоя дълго пред огледалото
• Навън денят все по-упорито гасне
• Изправяме се стреснати пред себе си
• Уплашено поглеждахме ръцете си
• Този дом с напукани бели стени
• Едно набъбващо лято наоколо
• Веригите на времето са къси