"...императрицата. Покойният полковник неведнъж бе обръщал внимание на тази прилика и дълбоко, мистично вярваше в нея, смяташе я за чест за дома си; но достатъчно бе някой по-отблизо да се загледа в добрите ѝ, сини и прекалено ясни очи, за да може веднага и със сигурност да каже: не, това не е Екатерина Велика. Колкото и да страдаше вътрешно, нейният величествен вид си оставаше непроменен и в присъствието на безполезната бабичка, пред чуждите хора дребната и мършава Таисия, грозницата, съвсем се губеше.
Тук на първи план излиза Михаил Михайлович Верьовкин, младежът от Държавната банка. Той се обличаше безупречно, беше не много висок на ръст, но се държеше с достойнство, а това, което правеше впечатление, бяха само огромните му плоски бузи, чиято повърхност някак странно не съответстваше на размера на очите, носа, мустачките и острата му брадичка.
Верьовкин искрено обичаше Таисия, но начало на любовта му бе Елена Дмитриевна, маман, както той наричаше бабичката: нейната величавост покори сърцето му и го изпълни с възхищение чак докогато той се влюби и в Таисия. Той я уважаваше, изпитваше към нея страхопочитание, смяташе я за истинска Екатерина Велика също като полковника, тайно се прекланяше пред нейното бездействие, което изобщо не смяташе за тунеядство, пред нейния пасианс, от който нищо не разбираше, преджнейния френски. Той самият с много труд понаучи френски и цяла година посещава курсовете по произношение към Берлиц, и в банката водеше кореспонденцията на този език, но френският на Елена Дмитриевна беше като неин майчин, лек и свободен като чуруликане. А Таисия какво? Таисия той самият я поправяше. И когато си представеше как след брака са седнали заедно в прекрасната стая и са и тримата! - и тримата! - и разговарят помежду си - помежду си! - на френски, струваше му се, че това е някакво невъобразимо, нечовешко блаженство.
– Но, Таисия! - казваше ѝ той, когато се срещаха и за десети път минаваха под ръка по тъмната улица, – Но, Таисия! Нашият брак е невъзможен сега. Помислете, Таисия, как ще се грижим за маман? Ние сме хора незначителни, работещи, а маман е свикнала с лукс, за нея ще трябва стая! Нали не може просто ей така... Разбирате ли ме, Таисия?
– Но маман изобщо не е толкова претенциозна, Мишел - опита се да му възрази Таисия, – може да я сложим в детската...
– В детската ли? - ужаси се Михаил Михайлович, – но моля ви, Таисия! Как така! Децата са толкова палави, ще вдигат врява... Как така? Ще трябва, просто е необходимо да изчакаме, какво да се прави. Но нали ще ми разрешите да се отбия утре у вас и да засвидетелствам почитта си към Елена Дмитриевна? Нали няма да я обезпокоя?
– Не, разбира се! Тя толкова ще се радва - тъжно отвърна Таисия, която за единадесети път зави към тъмната улица със самотните лампи.
Беше ѝ много неприятно, че той вече презира бъдещите деца. Беше ѝ много неприятно, че не чувства и не разбира цялата прелест на одухотворения образ на Таисия и непременно иска Екатерина Велика, също като клетия татко. Той и на ръст беше по-нисък от Елена Дмитриевна, но дори това не съзнаваше, нищо не разбираше!
И след всяка среща Михаил Михайлович се чувстваше така възвишено, сякаш сънуваше прекрасен дворец и лакеи в червени златошити ливреи, а Таисия плачеше, хващаше се за костеливата гръд и до среднощ пищеше сподавено над главата на величествената си маман, която трепереше от страх: дори в страха си тя бе величествена. Тези часове на неистови чувства Таисия наричаше "уроци"; но веднъж след един такъв урок, който продължи особено дълго, майка ѝ получи лек удар, с трясък се стовари на пода и три-четири дни лежа в леглото, без да може да каже и дума. Михаил Михайлович се разстрои до плач и с часове седя до леглото на болната, четейки пред затворените ѝ очи един френски роман, докато Таисия приготвяше компресите и внимателно, на капки, дозираше лекарството.
После сядаше и тя, правеше се, че слуша, но всъщност внимателно и с омраза гледаше Михаил Михайлович, който гъгнеше френските фрази. Светлината на ниската лампа слабо осветяваше острата му брадичка, трепкаше по мустачките и се губеше някъде в безкрайността на бузите му; ясно беше, че ако Елена Дмитриевна ей сега умре, Верьовкин може по най-глупашки и недостоен начин да напусне Таисия. "Ама че мръсник!" - с отчаяние си помисли тя и реши, че за в бъдеще ще трябва да се въздържа от изблиците си на ярост. Е, не се въздържа окончателно, но внесе известна предпазливост, пищя и съска по-малко, а в края на урока побутва към майка си чиниите с грубото:
– Е? Защо не ги миеш? Мий ги, де!
Знаеше, че от това занимание Елена Дмитриевна черпи успокоение. И с пухкавите си, треперещи пръсти, които някога тъй нежно и с почитание бе докосвал полковникът, Елена Дмитриевна миеше чашите и наистина се успокояваше.
Макар Михаил Михайлович да беше абсолютно сухопътен, той обичаше морето и морските пейзажи, и на това основание измоли в кантората си известен аванс, а Таисия нае за през лятото малка стая в Олил. Тя самата имаше нужда да си почине и същевременно мечтаеше, че морските гледки, белите нощни и самотните вечерни разходки по плажа ще повдигнат любовното настроение на Верьовкин, ще го абстрахират от мислите за Елена Дмитриевна и ще решат болезнения въпрос за брака им. Белите нощи много отиваха на бледото и вяло лице на Таисия, скриваха червенината на нослето и открояваха черния цвят на доста гъстите ѝ вежди - от това също трябваше да се възползва.
А на първия празник, вървейки под розовия си чадър към гарата, за да посрещне Михаил Михайлович, Таисия категорично каза на майка си:
– Виж какво! Довечера с Миша отиваме да се разходим по плажа, двамата, разбра ли? И ако двамата си имате уважението, прави му сметката!
– Но, Таисия!
– Казах. Отровихте ми живота, сега млъкнете, ако обичате, гледат ни. Тунеядка!
Същата вечер двамата с Михаил Михайлович вървяха под ръка. Имаше море и морски вълни, имаше бяла нощ и пясъкът любовно шумолеше под краката им, но Верьовкин беше скучен и вял, и когато се поспираха, се целуваше така неподвижно и инертно, че ѝ идеше да се разплаче и да му зашлеви един шамар. За няколко минути уж се увлече в разговора за Биариц, където щяха да отидат, говори разпалено и красиво, но после внезапно тръгна да се прибира.
– Но още е рано, Мишел! - просълзена каза Таисия. – Виж какъв хубав облак, там, на хоризонта!
– Не, неудобно е, Таисия: оставили сме мама сама. Наистина е много неудобно!
– Тя обича да е сама, стига, Мишел! Виж какъв облак на онзи хоризонт.
– Таисия, знаете, че обичам облаци и морето винаги ме влече, но за мен по-важно е уважението към вашата почитаема майчица - внушително отговори Михаил Михайлович и непреклонно закрачи обратно, газейки следите от малките крака на Таисия.
Същото стана и на следващата им разходка, след седмица, тогава Таисия се разплака, а Михаил Михайлович с неговите плоски, безчувствени бузи се държа грубо и отвратително; и всичко свърши с това, че Таисия сама разтури мечтите си и покани Елена Дмитриевна да се разхожда с тях."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
