Сребърната стрела

Незабравимо приключение с вълшебен влак.

Кейт и брат ѝ Том водят скучен, безинтересен живот. И ако техните скучни, безинтересни родители са пример за бъдещето, то те няма на какво интересно да се надяват. Защо Кейт не може да има вълнуващи приключения и да спасява света като хората в книгите? Предстоящият ѝ единайсети рожден ден се очертава да бъде напълно обикновен, докато нейният мистериозен и крайно безотговорен вуйчо Хърбърт - когото тя никога не е срещала - не я изненадва с най-неочаквания, странен и неподходящ подарък на всички времена - огромен парен локомотив, наречен Сребърната стрела.

Родителите на Кейт и Том искат веднага да го върнат там, откъдето е дошъл. Но Кейт и Том имат други идеи - както и Сребърната стрела - и скоро се понасят по магически релси към далечни земи, в компанията на екзотични животни, които, както се оказва, могат да говорят. Разполагайки единствено с любопитство, вълнение, собствената си находчивост и тръпката от неизвестното, които да ги водят, Кейт и Том се понасят на пътешествие, което ще помнят цял живот. И кой знае... може би в крайна сметка ще спасят света.

Книгата е част от поредицата Children's Books на издателство Ентусиаст.

"Приключенска история, изпълнена с живот и истинско чувство, и разказана с блестящ, непретенциозен стил, който родителите с удоволствие ще четат на глас."
Уол Стрийт Джърнал

"...блясък сини кожени обувки и банановожълт костюм, който идеално пасваше на колата му. Кейт и Том се завтекоха навън и зяпнаха влака. Кейт притежаваше изобилно количество права кестенява коса, подрязана на черта на нивото на брадичката, и малък остър нос, които донякъде ѝ придаваха вид на принцеса, макар тя всъщност да не беше принцеса. Косата на Том беше къса, руса и стърчеше на снопчета, също като на морско свинче, което току-що е станало от сън, но пък имаше същия нос и това донякъде му придаваше вид на принц. Кейт беше така стъписана, че не успя да намери думи.
– Това определено е голям влак - едва успя да изрече. Нали все пак трябваше да каже нещо.
– Това не е цял влак - скромно отбеляза вуйчо Хърбърт. – Само локомотив. И тендер - вагонът за въглищата точно зад него.
– Колко точно тежи? - попита Том.
– Сто тона - хладно отвърна вуйчо Хърбърт.
– Нима, съвсем точно ли? - възкликна Кейт. – Наистина ли тежестта му е точно сто тона?
– Ами, не точно - каза вуйчо Хърбърт. – Всъщност тежи сто и два тона. Сто и два тона и трийсет и шест хиляди килограма. Права си да се отнасяш подозрително към кръглите числа.
– И аз така мисля - каза Кейт и действително беше така.

Човек всъщност не си дава сметка колко невероятно огромен е парният локомотив, докато не го види паркиран пред собствената му къща. Този беше около четири и половина метра висок и петнайсет метра дълъг, имаше си прожектор, камбанка и пълен комплект от турбогенератор, пароизходни тръби, бутален лост и вентилни клапани. Само колелата му бяха двойно по-високи от Кейт. Бащата на Кейт също излезе от къщата. Всъщност повечето хора на тяхната улица бяха наизлезли, за да огледат влака. Баща ѝ сложи ръце на хълбоците си.
– Хърбърт - каза той, – какво, за бога, е това?
Той всъщност не каза за бога, но човек няма как да сложи в детска книжка думата, която употреби.
– Това е локомотив - отвърна вуйчо Хърбърт. – Парен локомотив.
– Това и сам мога да видя, но какво прави тук? При това върху камион? И то толкова близо до къщата ми?
– Подарък е за Кейт. И за Том, предполагам, стига тя да пожелае да го сподели. - Той се обърна към Кейт и Том. – Споделянето е важно нещо.
Вуйчо Хърбърт определено нямаше голям опит с деца.
– Е, това е мил жест - каза бащата на Кейт, потривайки брадичка. – Но не можа ли просто да ѝ изпратиш някоя играчка?
– Това е играчка!
– Ами, не е точно така, Хърбърт, това не е играчка. Това е истински локомотив.
– Предполагам - каза вуйчо Хърбърт. – Технически погледнато обаче, ако тя си играе с него, това по дефиниция е играчка. Ако се замислиш.

Бащата на Кейт замълча и се замисли, което си беше тактическа грешка. Това, което най-вероятно трябваше да направи, помисли си Кейт, беше да си изпусне нервите и да се обади в полицията. Майка ѝ нямаше този проблем. Тя изскочи от къщата, като се дереше от викане.
– Хърбърт, проклет тъпак, каква е тая проклетия, какво си мислиш, че правиш?! Още сега да разкараш това нещо от тук! Деца, стойте по-далече от влака!
Това последното го каза, защото, докато тая сценка продължаваше, Кейт и Том се бяха покачили върху платформата на камиона и вече започваха да се катерят по локомотива. Просто нямаше как да се удържат. А при всичките тия тръби, болтове и спици това си беше като скално катерене. Двамата неохотно се смъкнаха долу и се оттеглиха на безопасно разстояние, но Кейт все още не можеше да откъсне поглед от локомотива. Влакът беше огромен, черен и много сложно устроен, с куп загадъчни малки джаджи, които явно вършеха интересни работи, както и уютна тясна будка, в която човек да се настани.

Изглеждаше застрашителен и завладяващ, също като спящ динозавър. Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова по-интересен ѝ ставаше. Освен това беше истински. Сякаш винаги го е очаквала, без да знае това. И май започваше да го харесва. По дължината на тендера, изписани с неголеми бели главни букви, личаха следните думи: "Сребърната стрела". Това беше името му. Надписът беше пронизан от дълга тънка стрела през средата."
Из книгата