Подвизите на бригадир Жерар

"Подвизите на Бригадир Жерар" е увлекателен роман, в който Артър Конан Дойл умело преплита художествената измислица с реални исторически факти, събития и имена и по този начин придава неповторим колорит и убедителност на повествованието.

Бригадир Жерар е герой от "Наполеоновите войни", сладкодумен разказвач, ненадминат шегаджия и удивителен самохвалко. Той смело влиза в битки както с англичани, така и с испанци, германци и руснаци, непрекъснато попада в заплетени ситуации и се забърква в сложни проблеми, понякога губи, но винаги оцелява и дори в най-опасните ситуации запазва присъствие на духа. Жерар приема нещата от живота с фин хумор, галантен е към красивите дами и е верен до гроб на своя император.

Какво ли не е изпитал бригадир Жерар! Става довереник и приятел на самия Наполеон, попада в плен на английския крал, но получава обратно свободата си, облича се като донски казак, за да спаси важни документи от национално значение. Тази блестяща приключенска история с право се подрежда до най-добрите истории за Шерлок Холмс, разказани някога от сър Артър Конан Дойл.

Книгата е част от поредицата "Библиотека за четене" на издателство "Паритет".

"Що се отнася до много разисквания въпрос в посветената на творчеството на Конан Дойл критика за непосредствените сюжетни заемки от "Мемоарите" на Марбо, изследователите разглеждат този проблем различно, макар че като цяло стигат до следното решение: докато събира материала, Конан Дойл е прочел безброй книги, но както и преди над всичко е поставил "Мемоарите" на Марбо. Изследователите ги съпоставят с "Подвизите" и "Приключенията" на бригадир Жерар и намират доста сходни епизоди, описания и характеристики. Това не е заемка, а приближаване до стила на разказвача. Все пак в два от случаите: превземането на Сарагоса и "Как бригадирът се състезавал с маршал Милфльор", Конан Дойл използва директно съответните глави от книгата на Марбо.

Макар "Подвизите" и "Приключенията" на Жерар да са предимно измислени, понякога дори фантастични и да напомнят за богатата фантазия на барон Мюнхаузен, обкръжението на бригадира и обстановката, в която той действа, имената на военачалниците и топонимите на сраженията отговарят на историческата истина. Тук Конан Дойл се е постарал да бъде максимално точен. Между другото Дюма и неговите трима мускетари също може би са източник за вдъхновение на Конан Дойл. Неслучайно неговият бригадир е гасконец също както Д’Артанян.

Изследователят на творчеството на Дойл Х. Пирсън пише: "Понякога Дойл използва случай, описан от Марбо, и го променя така, че да отговаря на неговото повествование... И тъй, ясно е, че Дойл е донякъде длъжник на Марбо, както Шекспир е бил длъжник на Плутарх*. Но Дойл надминава Марбо по фантазия, както Шекспир е надминал Плутарх по въображение. Почти на всяка страница от разказите за Жерар има по някой щрих, благодарение на който бригадирът се изправя пред нас с цялата си комична достоверност, тъй далеч от тази на прототипа му Марбо, който всъщност не се смята за комична фигура".

Отделните епизоди от "Подвизите на бригадир Жерар" са публикувани най-напред в списание "Стренд". "Медалът на бригадир Жерар" излиза в декемврийския брой от 1894 година, останалите са поместени между април и септември 1895 година, а последният е публикуван на страниците на списанието през декември. През 1896 година, разказите излизат в отделна книга на лондонското издателство Longmans Green.

Читателският успех на разказите за Жерар, както предполага авторът, е значителен, макар да не надхвърля успеха на историите за Шерлок Холмс. Самият Конан Дойл, който така вдъхновено работи върху "Подвизите на бригадир Жерар", впоследствие не крие разочарованието си от резултатите: "Цели три години живеех сред книгите за времето на Наполеон и се надявах, че като ги попивах и се изпълвах с тях, в крайна сметка ще успея да напиша една стойностна книга, излъчваща очарованието на онази удивителна и възхитителна епоха. Но амбициите ми се оказаха непосилни за мен... И накрая продължителните ми и сериозни приготовления се претвориха в една малка книжка с войнишки разкази".
*Имат се предвид трагедиите "Юлий Цезар", "Антоний и Клеопатра", "Кориолан" и "Тимон Атински", чиито сюжети Шекспир заимства от "Сравнителни животоописания" на древногръцкия историк Плутарх. - Бел. ред.

Как бригадирът се озова в Черния замък Добре е, приятели мои, че ми засвидетелствате своите почитания - като ме почитате, така вие отдавате дължимото уважение и към Франция, и към самите себе си. Пред вас е застанал не просто един стар воин с посивели мустаци, който лапа омлет и си пийва вино; пред вас е къс от историята, последен от славното поколение войници, онези войници, станали ветерани още като момчета, които са се научили да държат шпагата, преди да се научили да държат бръснача, и които в стотиците битки нито веднъж не са позволили на врага да види какъв цвят са раниците им. Ние сме връзвали конете си в конюшните в Неапол, Берлин, Виена, Мадрид, Лисабон и Москва.

Дори днес, само да задремя във фотьойла, и пред очите ми прелитат великите воини - егерите със зелени куртки, великаните кирасири, уланите на Понятовски, драгуните с бели пелерини и разлюлените мечи калпаци на конните гренадири. Чувам бързите глухи удари по барабаните, а през кълбетата дим и прах виждам редиците мургави лица и дългите червени пера, които се реят над сабите, вдигнати на рамо. Ето, задават се червеноко-сият Ней и Льофевър с челюстта му на булдог, капризният като истински гасконец Лан; и накрая сред блестящата мед и разветите пера на шлемовете различавам човека с бледата усмивка, превитите рамене и празния поглед. Тогава вече - край на сънищата ми, приятели мои, защото скачам от креслото, изстрелвам ръката си напред и крясвам неистово, а мадам Тито отново се присмива на стареца, който живее, заобиколен от сенки.

Но макар и към края на нашите кампании аз бях бригадир и имах всички основания да се надявам, че скоро ще стана дивизионен генерал, но във всеки случай, когато искам да разкажа за радостите и тегобите на войнишкия живот, си спомням първите години от службата. Може би е добре днес да ви разкажа как се озовах в Черния замък, каква необичайна цел си постави младши лейтенант Дюрок и колко страшен сблъсък имах с човека, който преди това се наричаше Жан Карабен, а после - барон Щраубентал.

Трябва да ви кажа, че през февруари 1807 година, веднага след като превзехме Данциг, на майор Лежандру и на мен ни възложиха да докараме от Прусия в Източна Полша ново попълнение от четиристотин глави коне. Жестоките студове и особено великата битка при Ейлау бяха изтребили толкова коне, че нашият прекрасен Десети хусарски полк беше заплашен да се превърне в батальон от леката кавалерия. Напредвахме едва-едва - снегът беше дълбок, пътищата - същинско изтезания, а ни помагаха само двайсет души, ранени, които се връщаха в строя. Освен това, ако има запаси от фураж само за един ден, а понякога няма и толкова, е трудно да накараш конете да се движат бързо.

Минахме през Висла срещу Мариендердер и трябваше да продължим напред към Ризенберг, когато в стаичката ми в пощенската кантора, където бяхме спрели да починем, влезе майор Лежандру с някакъв лист хартия в ръката.
– Ще трябва да ме напуснете - каза той с израз на отчаяние върху лицето.
Лично аз нямаше от какво да се отчайвам. Право казано, той не заслужаваше помощник като мен. Но си замълчах и му отдадох чест.
– Това е заповед от генерал Ласал - продължи майорът. – Ще трябва веднага да заминете за Росел и да се явите в щабквартирата на полка.

А началниците вече ме тачеха. На полка, значи, му предстоеше някакво сражение и Ласал беше разбрал, че без моя ескадрон няма да мине. Вярно, че заповедта не дойде много навреме, защото дъщерята на пощенския началник беше млада чернокоса полякиня с кожа като слонова кост и се надявах на воля да си побъбря с тази девойка. Но пешката не може да възразява, когато пръстът на шахматиста я мести от едно квадратче в друго, така че слязох долу, оседлах едрия си вран кон на име Барабан и веднага поех на път."
Из книгата

Писател, автор на романи и разкази, но най-вече "баща" на литературния герой Шерлок Холмс. Вероятно се досещате, че става дума за великият сър Артър Конан Дойл. Освен това той е бил заместник-лейтенант на графство Съри, Англия и носел рицарското звание "рицар-бакалавър", дадено му от крал Едуард VII. Но знаехте ли, че по образование той е бил лекар, а специалността му била офтамология? Или че в живота си той е "играл" на детектив, като лично е разследвал два вече приключени случая? Като резултат от тях двама души биват освободени, въпреки че били осъдени незаслужено за престъпления, които не са извършили. Е, животът на известния писател определено не е бил скучен. Но да започнем от самото начало.

Артър Игнейшъс Конан Дойл е роден на 22 май 1859 г. в град Единбург, Шотландия. Баща му, Чарлс Алтамънт Дойл, бил архитект и художник, който обаче боледувал от психическо разтройство и починал далеч от семейството си. Майка му, Мери Фоли, е "виновник" за огромния му интерес към рицарските традиции и приключенията като цяло.
С малко помощ от заможни чичовци, още на 9-годишна възраст Артър Конан Дойл заминава в Англия в подготвителното училище Ходер, а после и в самия йезуитски колеж (1869-1876). Говори се, че още през тези години показва уменията си на добър разказвач. Описван като "упорит и прилежен студент", от 1876 до 1881г. той учи за лекар в Медицинското училище към Единбургския университет. В това число са включени и периоди, в които е работил в гр. Астън (който по това време бил част от Уорикшър, а не Бирмингам), Шропшър и Шефилд. По това време учи и практическа ботаника в Кралската ботаническа градина в Единбург. Докато учи, Артър Конан Дойл започва да пише кратки истории. Първият му публикуван разказ е "Тайната на долината Cacaca" през 1879 г.

Още на следващата година той е принуден да остави перото настрана, защото е нает като лекар на гренландския китоловен кораб "Надеждата на Питърхед". През 1881 г. се дипломира като "бакалавър по медицина", а малко след това е нает и като хирург на кораб по време на пътуване към Западна Африка. През 1885 г. се завършва и докторантура по медицина. Интересен факт е, че въпреки времето, в което е живял, Артър Конан Дойл е бил привърженик на задължителната ваксинация и дори е писал статии, критикуващи хората, които били против ваксинациите.
В началото на 1891 г. той прави опит да учи за офтамолог във Виена. Преди това е учил в очната болница в Портсмът, като там се е валифицирал в извършването на зрителни тестове и предписването на очила. Когато се връща в Англия, отваря собствен кабинет в Лондон, но според автобиографията му в него не влиза нито един пациент.