"Предговор
На какво дължим копнежа за изкачване на планини? С какво ни примамват върховете? Какво се надяваме да постигнем там горе? Трудни въпроси, но и никой планинар не търси отговор. Той е вътре в нас, втъкан във вътрешността ни, макар да е невъзможно да го обясним и опишем. Привличането със сигурност не е материално, а е по-скоро смесица от усещания, от чувства, които ни свързват пряко с индивидуалната ни същност, с онова, което сме в действителност. Сякаш по-добре приемаме живота си, когато сме се изкачили на планината, когато сме изживели повече наситени часове от обичайното, и сме благодарни, че можем да обогатим съществуването си с тази награда, с това чувство, че сме направили нещо, което си е струвало борбата с трудностите и което е извадило наяве най-доброто от нас. Да, в крайна сметка става въпрос за благодарност.
Вероятно не се замисляме често за това, но нима не благодарим, когато изпитаме същото удоволствие, както някога в детските игри? Не благодарим ли за това, че имаме възможност да следваме нещо, което ни изпълва с вълнение и дори придава смисъл на съществуванието ни? Не благодарим ли за шеметните гледки, за чувството, което сигурно изпитват астронавтите, когато стъпят на Луната, за другарите, които споделят приключението с нас... на самия живот, че ни е дал толкова много?
В тази книга се опитвам да разкажа част от своите търсения, изживявания и чувства в екстремните условия на планината. Признателността ми е насочена най-вече към хората, които ме приеха в живота си в село Сер - личности и семейства, които независимо от скромните си възможности не се поколебаха да ми помогнат. Очарован от тяхната щедрост, бих искал да се отплатя поне отчасти на тези великолепни хора. Затова читателят трябва да знае, че всички приходи от книгата няма да бъдат използвани за нова експедиция или друг проект, а ще бъдат изпратени в това далечно село с желанието да бъдат инвестирани в неговото развитие. Способността ни да изпитваме благодарност към другите хора никога няма да изчезне. Това е неизменно качество на човешкото ни съществувание.
Хрониката на едно спасяване Нанга Парбат, март 2019 г.
1 март 2019 г.
Вестта за изчезването им достигна до нас в базовия лагер на К2. Вече няколко дни нямаше новини от Том Балард и Даниеле Нарди, които бяха на близкия до нас Нанга Парбат. За последно се бяха чули с базовия си лагер на 24 февруари. И оттогава - нищо. А бяха минали пет дни. Том и Даниеле се изкачваха по Нанга Парбат, което на санскрит ще рече Голата планина, по Реброто на Мъмери. Планът за зимното им изкачване беше да наберат колкото може по-бързо височина над 6300 метра, над коварните, нестабилни сераци към зоната с по-нисък риск от лавини - голямата опасност на маршрута, получил името на Мъмери през 1895 г., когато е записан първият опит за изкачването на Нанга... и първите ѝ жертви.
Когато научих за изчезването им, у мен се надигна странна смесица от усещания. Първата ми мисъл бе как само преди няколко седмици, на 6 януари, по време на трека към базовия лагер на К2, където трябваше да се подготвим за зимно изкачване, стигнахме до подножието на Нанга Парбат. Помня как си помислих и споделих с другарите си, че ако Том и Даниеле упорстват да се катерят по Реброто на Мъмери, никога няма да се върнат у дома. Беше светкавична мисъл, едно от онези мимолетни предчувствия, които понякога ме спохождат, също както с Алберто Сераин... и за жалост, сега се сбъдваха. Отново.
Липсата на новини от двамата алпинисти определено не вещаеше нищо добро. Лоренцо Ордас беше с мен в подножието на К2. Името на Том Балард постоянно изникваше в разговорите ни, пропити от мрачната атмосфера. Беше неизбежно, защото именно тук през 1995 г. Лоренцо беше прекарал много дни с майката на Том, Алисън Харгрийвс. В онзи съдбовен сезон свирепа буря отне живота на седем алпинисти, изкачили К2, сред които и Алисън. Лоренцо успя да оцелее и макар с цената на мъчителни измръзвания, да слезе до базовия лагер. Тогава изчезна Алисън, а сега Том - изключителен млад алпинист, който през последните години бе успял да запише името си в историята на grand alpinisme като нещо много повече от "сина на...". С тихия си, решителен нрав Том Балард стана първият алпинист, изкачил солово шестте големи северни стени на Алпите само за една зима, осъществил първото в света драйтулинг изкачване в Доломитите, категория D15, и начертал маршрута Титаник на внушителната северна стена на Айгер.
В онези злокобни часове мислех и за случилото се на Голата планина преди година, през януари 2018 г., с Томаш (Томек) Мацкиевич и Елизабет Револ. Те също се опитваха да стигнат до върха - цел, която Томек преследваше от няколко години. Ала слизането взе жестоката си дан и зимното им приключение на Нанга Парбат завърши горчиво и за двамата. След няколко зверски дни на голяма височина Елизабет все пак оцеля благодарение на драматичната спасителна акция на Адам Биелецки и Денис Урубко, които се притекоха на помощ от К2. Томек нямаше този късмет и остана завинаги в прегръдките на ледените си мечти под вечните снегове на Нанга. Той беше ярка, забележителна личност, с различен начин на мислене от другите полски алпинисти. Издръжлив спортист и корав като всеки хималаист, но със страстен свободен дух, той живееше и се катереше по свой собствен начин.
Тъкмо се канехме да си лягаме, когато се разнесе мълва, че алпинистите от руската експедиция, с която деляхме базовия лагер на К2, възнамеряват да търсят Том и Даниеле. До момента не се радвахме на добро разбирателство. Комуникацията ни беше трудна. Вместо да работим заедно по склоновете на К2, за мое разочарование се превърнахме в съперници. Във всеки случай чухме, че подготвят спасителна акция, и вероятно на следващия ден щеше да дойде хеликоптер, който да ги вземе. Аз обаче не бях толкова убеден. Ентусиазмът ми съвсем се изпари, когато видях ръководителя им, Василий Пивцов, в класическото състояние на пиянска еуфория, характерно за много руски алпинисти от старата школа (както впрочем и за другите от групата, или поне останах с такова впечатление). Не можех да повярвам на очите си и всичко това ми се стори твърде отблъскващо; руската група нямаше вид да се готви за каквато и да било спасителна операция. Истината е, че може да са пиели от радост, задето няма да се върнат на безмилостния К2... На следващия ден всичко щеше да се изясни.
Утринта беше мрачна, със силно намалена видимост и брулещи ветрове, които не позволяваха да се лети, особено на такава височина. Хеликоптерите не дойдоха през целия ден. Семейството на Нарди отправи молба към нас чрез квебекския алпинист Луи Русо да помогнем на руската експедиция, защото знаеха, че разполагаме с подходяща екипировка за акцията. Привечер се свързахме с Али Салторо - планински водач и активен член на Планинската федерация на Балтистан. Двамата с Али обсъдихме въпроса и поговорихме с италианския алпинист Агостино де Поленза, който действаше като посредник между италианското посолство и близките на Даниеле Нарди. Изразихме готовността си да се включим в издирването на Том и Даниеле. С екипа ми познавахме добре Нанга Парбат от експедицията си преди три години, през 2016 г. Освен това разполагахме с дронове и телескопи, които щяха да бъдат особено ценни при огледа на склоновете. Решението трябваше да се вземе от семейството на Даниеле в Италия. Всичко зависеше от тях.
Най-после дойде потвърждение. Близките му дадоха съгласие за акцията и ни възложиха огромната отговорност за спасителната операция. Започнахме да се подготвяме, за да тръгнем рано сутринта веднага щом пристигнат хеликоптерите. Беше полунощ и Феликс Криадо - мой приятел и колега алпинист от Ла Кортина в Галиция, вече беше заспал. Помня, че го смушках да се събуди. "Феликс, събуди се. Събуди се. Тръгваме. Току-що разбрах. Семейството на Даниеле потвърди. Ние сме, отиваме."
"Алекс, пич, не се бъзикай - измърмори Феликс сънено, макар и с отворени очи. – Не ме дразни. Знам ти номерата... Покажи ми съобщенията!" Показах му WhatsApp, но той още не вярваше. "Разкарай се! Легнах си преди два часа... а сега ми казваш, че утре тръгваме?!"
"Да, точно така - отвърнах аз колкото можех по-сериозно, за да разбере, че не се шегувам. – Хайде, трябва да подготвим всичко и да видим какво ще правим."
Спасителни операции от такъв мащаб трябва да се планират методично. Знаехме, че ще търсим игла в купа сено. Очевидно след толкова много дни шансовете да ги открием живи бяха близо до нулата. Целта беше да разберем какво е станало и с малко късмет да намерим телата им, за да кажем на близките какво ги е сполетяло. Трябваше да действаме бързо и внимателно да претеглим рисковете - въпреки че на терен предварителните предпазни мерки често отстъпват пред реалните обстоятелства.
Но да не изпреварвам събитията. Прекарахме безсънна нощ в базовия лагер на К2, докато приготвим необходимото оборудване и екипировка. Имахме три дрона, бинокли, телескоп Сваровски и отличен набор от фотоапарати Олимпус с различни обективи. Раниците трябваше да бъдат леки, защото хеликоптерите имат строги ограничения за теглото на голяма височина. Щяхме да носим само най-важното, но това означаваше и аптечка, макар да бяхме сигурни, че няма да ги намерим живи. Затова помолих лекаря на експедицията, Хосеп от Валенсия, да приготви материали за първа помощ, включително при измръзване, в случай че Том и/или Даниеле не бяха загинали и някак си успееха да стигнат до базовия лагер, като предполагахме, че там ще има достатъчно лекарства и средства за по-нататъшно лечение.
Обсъдихме и стратегията си. Последните новини от двамата алпинисти бяха, че на 23 февруари, неделя, са достигнали най-голямата си височина, 6400 метра, след което са се върнали в лагер 4 (6100 метра). Цяла нощ се опитвах да предположа какви са били намеренията на Даниеле. Накъде би тръгнал след това? До каква степен познаваше терена? Как би работил умът му по склоновете, които аз познавах толкова добре? (Все пак бях прекарал две години от живота си на Нанга.) Беше дълга, безкрайна нощ.
Следващите часове ни донесоха друго изпитание за психиката: да се мъчим да игнорираме множеството коментари и мнения, които прииждаха отвсякъде и от всички, с предположения какво се е случило и какво трябва да се направи. Повечето хора, всъщност почти всички, смятаха, че алпинистите са били пометени от лавина и следователно е безсмислено да се рискува животът на други, които да ги търсят. Отказвах да се съглася. Убеден бях, че нещо трябва да се направи, и се чувствах длъжен да сторя всичко необходимо. За мен просто не беше вариант да стоя със скръстени ръце, защото не си струва да рискувам само за да намеря телата на Том и Даниеле."
Из книгата
Рейтинг: 6.67 / 3 гласа
