Бележити жени на / за България: От Кера Тамара до Петя Дубарова

"Книгата на литературната историчка Катя Зографова е своеобразна енциклопедия на женските присъствия във всички сфери на националния ни живот, при това разгърната в широк времеви пояс на седем столетия - от времето на падането на българското царство под османско владичество и светлата саможертва на цар Шишмановата сестра Кера Тамара - до наши съвременнички от ХХ век... Авторката подбира внимателно и с професионален нюх на документалист имената на влиятелните жени, играли значима роля в историята на България, без да се отклонява в проблематични, търсещи евтина популярност посоки...

Наричат Катя Зографова "адвокат на онеправданите от историята", и тази оценка е справедлива. Чрез своите интерпретации на пъстрата галерия женски портрети авторката не само очертава техните ярки индивидуалности, но и ги "реабилитира" посредством добре подбрани биографични факти, противопоставяйки се на широкоразпространени, било то идеализиращи или негативни клишета. Така е със Султана Рачо Петрова, иронизирана и отричана заради идейната си и лична привързаност към монархията и монарха, която тук е разкрита като българка с приноси на дипломатка и мемоаристка, достойна майка на Влада Карастоянова (политически коментатор на Би Би Си срещу монархията в България и съюза ѝ с хитлеристка Германия)... Така е и с поетесите - "съпернички" Багряна и Дора Габе, представени в общата им кауза за освобождение на Южна Добруджа, с новия прочит на биографиите на емблематичните (Райна Княгиня), но и на неизвестните (Цвета Зографска, новоселските и баташки мъченици и ред други), та до "неудобните" Кокон Таша и Гранда Мола от времето на националосвободителните борби през 19 век...

Образите на повече от 50^-те забележителни жени на България в книгата са подчертано многопластови. Елисавета Консулова-Вазова например е не само в амплоато си на художничка, колкото е обществен и творчески "феномен" с проявления в различни области на живота, включително и в ролята на модерен творчески дух, превзел отвътре патриархалната крепост на Вазовия род... Това важи за почти всички женски фигури и е едно от основанията за подбора им. Не на последно място книгата буди интерес с умелото боравене с езика. Може би защото е насочена към широка читателска аудитория, тя съчетава историческото знание с лекотата и артистизма на изказа. Така строгата документалистика се облагородява от емоционално обагрения наратив.

Духовно извисените героини на Катя Зографова градят един вдъхновен, въздействащ и потребен словесен параклис на Българката в пространствата на родната история и култура."
Проф. Пламен Павлов

"Щедрата генеалогия на жените от рода Станчови.

Ако за рода Вазови казваме,че е дал най-много велики мъже на България, то за рода Станчови можем да твърдим, че е дал поне три генерации видни жени... Една от тях е Поликсени (Поликсена Станчова (1868 - 1947) , съпругата на Стефан Стамболов. Интелигентната красавица, 16 години по-млада от мъжа си, става не само негова спътница, но и доверена поддръжница, лична секретарка и преводачка. "Умната и характерна жена" по думите на Султана Рачо Петрова, е завършила пансиона за благородни девици в Дрезден, където овладява немски, френски и английски език. Била е председателка на Софийското музикално дружество и на женското благотворително дружество "Майка", което издържа стопанското училище "Мария Луиза". Силата на характера ѝ се проявява, когато с достойнство и стоицизъм преживява зверската гибел на съпруга си, съсечен в центъра на София от политическите си противници. Поликсени отказва да приеме съболезнователната телеграма и разкошния венец, изпратени от цар Фердинанд и княгиня Клементина и в остатъка от живота си подчертано страни от Двореца. Болезнен акт на съпротива срещу варварските "разплати" в държавата ни е стъкленицата с отсечените ръце на Стефан Стамболов, изложена на прозореца на дома им откъм оживената ул. "Г. С. Раковски"... Останала съвсем млада вдовица, тя не се омъжва втори път. Отглежда четирите си деца, но не дочаква да се радват на благополучие... Никое от тях не оставя потомство. Властта и богатствата на бащата не им носят щастие, а гибелта му оставя незаличими психически травми в техния житейски път... До края на живота си Поликсени Стамболова работи за каузата на БЧК, през 1915 г. прави крупно парично дарение за пострадалите от войната, финансира издаването на Стамболовия вестник "Свобода". Образована, горда, състрадателна българка!

Елена Циганелска, председателката на първото женско дружество "Добродетел" в България, основано през 1857 г., също е от рода на свищовлиите Станчови. Омъжва се за Ценко Тодоров Циганелски и заживява в Лом. Техен син е Тодор Боров, баща на световноизвестния учен Цветан Тодоров. Г-жа Циганелска е видна читалищна деятелка, организаторка на театралните представления в дунавския град, в които жените не играя лично (заради предразсъдъците на времето си). Когато обаче инициаторът на театралните и читалищни прояви Кръстьо Пишурка е арестуван след първото представление, жените в Лом го защитават с протестна нота към турските власти. Прави чест на членките на женското им дружество, основано 10 г. преди всички други в България, че са извънредно активни и в просветната си дейност: подбор на учителки, осигуряване на образование на даровити момичета в Габровската гимназия, сказки, вечеринки, театрални постановки... Вестник "Македония" заслужено определя всичко това като "красно дело".

Надежда Станчова Мюър (1894 - 1957) е следващата видна представителка на рода. Нейният път е по-успешен, макар и да лъкатуши из превратностите на историята. Надежда е дъщеря на френската благородница Анна дьо Грено и Димитър Станчов. Надежда Станчова е първата жена дипломат в България и на Балканите, както и въобще една от първите в Европа... Тя е и първата жена посланик в САЩ. Едва 30 години по-късно се явява жена на този пост. Случайно ли е това? Разбира се, че не! Надежда е средоточие на два щедри "гена", съчетание на френски аристократизъм с древна българска сила. Бащиният род произхожда от гр. Берат, Албания. Димитър Станчов е роден в Свищов. Баща му е Яни Станчов, а майка му - Ефросина Паница. Яни Станчов е един от най-богатите търговци в града, говори пет езика, работи в Дунавската параходна компания и е австрийски поданик. Бил е обществена фигура, щедър дарител, с приноси за първото българско читалище в Свищов, основано през 1856 г. Майката също е от богатия род на виенските банкери и търговци Паница. Д. Станчов се явява братовчед на Поликсени Стамболова, което не е без значение за бъдещото му кариерно развитие. Разбира се, решаваща роля в това отношение изиграва бракът му с Анна дьо Грено, придворна дама на княгиня Клементина, дъщерята на последния френски крал Луи Филип. Анна Александрова дьо Сен Кристоф, графиня дьо Грено (1861 - 1955) е наследствена благородница. Майка ѝ произхожда от рода на кралското семейство Делла Киеза ди Чинцано, властващо в Савоя и Италия. Можем да гадаем как ѝ се е видяла все още ориенталски кална София при първата среща с нея, но ѝ прави чест, че в дневника си е "адвокат" на младата столица, като отрича, че България е "полуварварска страна"... Този рефлекс на защита, на грижа и обич към втората ѝ родина са нейната най-характерна черта. Тя се държи като истинска благородница, надмогваща битовите и временни обстоятелства, изпълнена е с позитивизъм и европейска изисканост - на фона на дворцовата суета, политическите козни и "дамски" клюки, което владеят т. нар. "висше общество" у нас. Тя е еталон за нравствена извисеност! За всичко преживяно в България ни е оставила книгата си "Дворцови и дипломатически спомени 1887 - 1915".

Красива сага е бракът на Анна и Димитър. След като княз Фердинанд го обявява официално, младоженците правят две сватбени церемонии, тъй като са от различни религиозни деноминации - православна и католическа. В Савойския замък на дьо Грено е извършена католическата сватба, а в българската легация във Виена - православната. След сватбеното пътешествие из Европа, Станчови се завръщат в София и продължават работата си за нова България. Димитър Станчов е секретар на политическата канцелария на княз Фердинанд, Анна отново е незаменимата придворна дама. Първото им дете Александър се ражда през 1890 г., но умира едва 11-месечно. В семейния живот на Анна следват изпитание след изпитание, които тя обобщава с мъдра тъга: "Аз живеех в атмосфера на скръб през всичките години на моята младост; винаги в траур за някаква голяма скръб...". Все пак четири години след смъртта на първородната им рожба родителите дочакват раждането на дъщеричка, която кръщават Надежда. Година по-късно на бял свят се появява и второ момиче, наречено Феодора. Семейството има още две деца - син Иван, роден в Петербург през 1897г. и трета дъщеря на име Елена."
Из книгата