"Изкуството е лъжата, която ни кара да осъзнаем истината."
Пабло Пикасо
Емил Нарсис е доволен от външния си вид. Суетата винаги е била негова слабост. Докато околните вероятно го виждат като обикновен стар човек, той все още възприема себе си като младия Емил, чиято усмивка печелеше сърца, чиято синеока хубост караше глави да се обръщат след него. А и в края на краищата шейсет и пет не е чак такава старост. Благородна патина. Като доброто вино някои мъже стават по-привлекателни с възрастта. Ако не е толкова фокусиран върху отражението си в огледалото, докато наглася вратовръзката и изпъва яката си, би могъл да съзре отвъд него неизбежната причакваща смърт. Ала гордостта и ненаситността го правят сляп за ориста му.
Избрал е стая в задната част на хотела с изглед към реката. Или по-скоро към черната, бавно течаща вода, в която се отразяват дърветата на мъничкия остров отвъд. Зад далечния край на острова е река Дордон, пълноводна след неотдавнашните дъждове, която се движи по-бързо и тържествено към Атлантическия океан на двеста и петдесет километра в западна посока. Но сега е тъмно и той не вижда нищо зад стъклото. Поглежда часовника си. Време е да тръгва. Бодва го лека възбуда в предвкусване на предстоящото. Но също и съмнение. Възможно ли е наистина съдбата да му е пратила такъв късмет? Трудно е да се повярва. И все пак, ето го тук.
Дъските поскърцват леко под обувките му, докато слиза с лека стъпка към рецепцията. Хотелът е тих, туристическият сезон е далечен спомен. Бележка на гишето подсеща гостите, че след няколко седмици хотелът ще бъде затворен за цял месец. Годишната ваканция. Ще отвори през декември, навреме за Коледа и Нова година, ако изобщо COVID-19 позволи да се празнува. Нарсис поглежда през двойните стъклени врати към ресторанта. Празни маси под студена жълта светлина, по цялата далечна стена има прозорци, през които се вижда единствено мракът на студената октомврийска вечер. А още няма седем и половина. За французите часът е твърде ранен за вечеря. Но на връщане той се надява да яде и да чества случая с отваряне на бутилка бордо. По улицата отвън преминава кола. Той оставя ключа си на гишето, доволен, че наоколо няма никой и не му се налага да слага маска. Опипва я в джоба си, спокоен, че я има там. Ненавижда тази проклетия, чувства се задушен и клаустрофобичен с нея. Но знае, че тя е важна бариера пред вируса. А на неговата възраст той не може да си позволи рискове.
Не забелязва мъжа, седнал до бара с лице, скрито от местен вестник, и изпита до половина чаша бира на масата пред него. Но когато Нарсис излиза навън в мразовития въздух, самотният пияч сваля вестника, изправя се и бързо отива до врата, водеща към терасата. Оттам наблюдава търговеца на произведения на изкуството да върви към палисадата, а дъхът му да се стеле пред него в бяла струйка. В гърдите на мъжа пламва гняв, ярост, стигаща почти до точката на кипене. Този двуличен паун дори няма представа, че Бауер е тук. Бауер знае, че е очакван чак след трийсет минути. Ала също така му е известно, че зад портата насреща пътека ще го отведе през градина право до върха на хълма, където друга порта ще даде пряк достъп до терасата отстрани на нейната къща. При пощата Нарсис свива вляво, преди да стигне до палисадата. Над нея шатото е сенчест силует на фона на звездното небе. Нарсис потреперва и придърпва яката си по-плътно около шията. Отвсякъде го заобикалят средновековни порутени каменни къщи и съкращават небето до тънка черна ивица. Леденият въздух е замайващ с мириса на дим от дъбови цепеници, толкова е студен, че пари ноздрите му.
Там, където пътят се разклонява вляво и вдясно, има отворена порта към малкия парк на върха на хълма. Край военния паметник се извършват някакви реставрационни работи и мястото е заградено с тънка пластмасова лента. Нарсис вижда как тя улавя светлината от уличните лампи и проблясва, докато потрепва леко на студа, пълзящ из тези улици, датиращи от петнайсети век. Ала преди да е стигнал до парка, той отбива встрани, за да изкачи многото каменни стъпала към къщата край него. Малката покрита веранда пред входната врата е тъмна. Той спира, поема дълбоко дъх и слага маската си, сякаш за да скрие своята самоличност. Това е моментът на истината, може би моментът, към който го е водила цялата му кариера. Капакът на прозореца вляво от вратата е отворен, но зад него се вижда само тъмнина. Никъде из къщата не се мярка светлина и Нарсис за пръв път е обзет от безпокойство. Хваща чукчето от ковано желязо и остро потропва с него два пъти по дървото. Вътре се разнася ехото му, заглушено от мрака. Безпокойството отстъпва пред раздразнение и той потропва отново, този път по-силно. Нима всичко е било само една засукана измама? Натиска бравата и за негова изненада вратата се отваря към тъмнината вътре.
– Ехо? - Гласът му изглежда някак странно отделен от тялото.
Няма отговор. Той влиза в антрето и опипом търси по стената електрически ключ. Намира го. Но шракването му не довежда светлина. Нарсис изругава тихо зад маската си и подвиква отново:
– Ехо?
Пак нищо. Прави още една крачка напред. Знае, че е в кухнята, защото и преди е идвал тук. Врата в далечния ѝ край зад дълга маса води до къс коридор, а оттам се влиза в официалния салон. Само дето той не вижда почти нищо, очите му са заслепени от светлината на уличните лампи, под която е бил допреди малко. Усеща къщата студена и пуста, а гневът му пламва, сякаш би могъл да освети пътя напред. Прави още няколко крачки навътре в кухнята, вече не така предпазливи, пръстите му напипват плота на масата, който да го ориентира. Предметите наоколо му започват да придобиват форма. Стряска го звук, шептящ като гладкото прекарване на коприна върху коприна. Движение в тъмнината насреща прераства в силует. Мигновена светлина е уловена от излъскано стоманено острие, преди то, остро като бръснач, да пререже шията му. Няма истинска болка, само някакво странно усещане за парене и внезапно той не може да диша. Ръцете му се стрелват към врата и между студените му пръсти потича топла кръв. Той притиска длани към раната, сякаш някак би могъл да спре кръвта си да изтича от него. Чува я да бълбука в прерязаната му трахея. Само мигове по-рано е изпитвал гняв. Сега разбира, че ще умре, но някак не може да го приеме. Просто не е възможно. Съзнанието му бързо е обхванато от тъма и той се отпуска на колене. Последното, което вижда, преди да падне по лице на пода, е своя убиец. Осветен от мимолетен лъч лунна светлина. Не е в състояние да повярва."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
