"Замисляли ли сте се когато
Айнщайн казва "Реалността е просто илюзия", какво е имал предвид? Този проблем стои от векове и днес е още по-уместен. Останете с мен следващите няколко страници, защото са важни и не се отнасят само за някакви старци, които дърдорят дълбокомислени слова, а имат отношение към проблеми като половата идентичност, контрола над оръжията, правата на гейовете, равноправието, избора ви на коли, брачни партньори - абсолютно всичко.
Чували сте за моралния релативизъм - етическа школа, основана на идеята, че не съществува един свещен и правилен морален стандарт, вместо това моралът е относителна категория спрямо конкретната култура или среда. По този начин никой конкретен морален принцип не е "правилен" - всичко зависи просто от съпътстващите обстоятелства. Онова, което в дадена култура би могло да бъде възприемано като грях, в друга би могло да бъде напълно приемливо. От философска гледна точка няма някакъв общ, фундаментален и истински морал, всичко е въпрос на мисловни построения. По същия начин съществува и когнитивният релативизъм, който също постановява, че няма една обща "истина", защото тя е въпрос на мисловни построения и зависи от множество фактори, като например културата и дори човешките разбирания.
Протагор, древногръцкият философ, живял преди около две хиляди и петстотин години, заявява, че "човекът е мярка за всички неща - на съществуващото, защото съществува, и на несъществуващото, защото не съществува". С други думи, истината и знанието са функция на човешките създания и променливите величини в човешката същност и поведение. Те не отразяват някаква независима и обективна реалност.
Платон би възразил, че релативизмът елиминира разликата между истината и лъжата, защото ако всеки отделен човек е действително "мярка за съществуващото", тогава всеки отделен човек би следвало да е непогрешим.
Има една чудесна статия от Емрис Уестакот, който обобщава тези дебати за знанието и реалността. Проф. Уестакот е автор на много книги, включително "Мъдростта на пестеливостта - защо по-малкото е повече - повече или по-малко". (Това е от статията за когнитивния релативизъм, която може да се намери в
интернет енциклопедия на философията.)
Уестакот пише: "Платон твърди, че ако Протагор е прав, тогава ако човек реши, че нещо е истина, значи е истина. Но в този случай Протагор трябва да приеме, че онзи, който мисли, че релативизмът е грешен, е прав. Така че ако релативизмът на Прогагор е истина, това също би трябвало да е грешно". Този Платон е бил умен човек.
Имануел Кант също приглася на дебата. Според Уестакот позицията на Кант би била, че... "мненията, които приемаме за истинни, са истинни за нас и за света ни. Но да твърдим, че са истина, в смисъл че ги описваме като независимо съществуваща реалност, означава да отидем отвъд онова, което бихме могли да твърдим смислено или оправдано.
Кант обикновено не е смятан за релативист, тъй като вярва, че формите, които нашият ум налага на света, са общи за всички хора. Истини като аксиомите в геометрията или твърдението, че всяко събитие си има причина, са универсално приети и априори представляват знание. Формите, които налагаме на опита, също придават на света определен характер по необходимост, който е независим от вярванията и желанията ни. В този смисъл формите придават обективност на света, който изживяваме, и нашите добре обосновани преценки за този свят биха могли да бъдат наречени обективно верни. По-късните мислители обаче развиват идеите на Кант в посока завършен релативизъм. Хегел, макар да държи на концепцията за "абсолютното познание", позволява на всеки етап, през който преминава човешкото съзнание в процеса на историческо развитие на цивилизацията, да изразява становища, които са частично верни.
А сега нека направим логически скок от Кант и
Хегел до рекламите за отслабване. Може би сте виждали реклами за продукт за отслабване, в които трима души, в общия случай знаменитости, повтарят: "Това е най-добрата програма за отслабване, която някога е била създавана!". Това е вярване, а не факт. За да има някаква фактологична точност, програмата би трябвало да е подложена на наблюдавано сравняване с всички други програми за отслабване и за достатъчно дълъг период от време да е изпитана от стотици хиляди субекти. Едва тогава бихме могли да възкликнем "нетипични резултати" (т.е. несрещани досега), което би било добра мантра за собствените ни мисли и вярвания: резултатите (вярванията) не са типични (или обобщаващи).
Има обаче релативисти, които омаловажават обективното знание, което пък води до прекомерно акцентиране върху субективния опит. Уестакот ни предлага като илюстрация цитати от различни известни философи:
"Разумът е онова, което нормите на местната култура вярват, че трябва да бъде."
"Изборът между конкуриращи се теории е случаен, тъй като няма такова нещо като обективна истина."
"Няма какво да се каже нито за истината, нито за разума, освен описанията на познатите процедури на оправдание, които дадено общество - нашето - използва в дадена област на проучване."
Проблемът за когнитивния релативизъм е много уместен в дискусията за когнитивните отклонения и фалшивите новини. Когато хората постановяват "това е моята реалност", е едно, но когато използват това като предположение, че те са прави, а вие грешите, постъпват напълно нелогично, ако не и лицемерно. Действително първото правило на обидологията е именно това. Ако наистина приемете релативисткия подход към знанието и истината, тогава трябва да приемете и че всяка една гледна точка е легитимна, тъй като релативизмът се основава на факта, че не съществува всеобща истина. Следователно не можете да заявите категорично, че вашата гледна точка е по-висша, тъй като това води до предположението, че всяка една гледна точка е също толкова вярна. А приемането на идеята, че истината е лична, може да доведе до разпространението на някои разрушителни идеи."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
