"Роден съм преди няколко хилядолетия в земя на потоци и реки, на брега на езеро, превърнало се в море. От смирение или от предпазливост бих предпочел никога да не бях писал тези думи: те правят общо достояние една съдба, която пазех в тайна... Аз бях живял слят с Природата, а те ме разделяха от нея. Смирението изчезваше, хармонията също. Моите райски градини бяха изгубени..."
"Една разлика преобрази вехтия скептицизъм, който вещаеше насилие: сега не Всемогъщият наказва хората, а хората унищожават Природата. Оттук нататък Бог е изключен от Апокалипсиса. Човекът е напълно достатъчен. И се справя чудесно и сам."
"Скоро този свят вече няма да съществува. Аз съм един от последните му наблюдатели. После мисълта му осъзнава бездната. Скоро светът вече няма да съществува. Всяка секунда става мъчителна. Сякаш някой го удря с кинжал в самото сърце на блаженството: скоро хората ще се потят, ще се задъхват, ще измират от глад и жажда. И никога повече... Настоящето се обагря в носталгия."
"Всичко, което нощта носи на Ноам, е върволица от зловещи открития. Вече осем милиарда души населяват Земята! Осем милиарда души изпомпват петрол, газ, карат коли, качват се на влакове, кръстосват света със самолети, консумират електричество. Осем милиарда души изхвърлят найлонови торбички, които осейват пейзажите и замърсяват океаните. Осем милиарда души разширяват градските зони, стеснявайки пространствата на растителността. Осем милиарда души искат да се хранят, а изтощената земя изнемогва. Осем милиарда души искат месо, повече от онова, което животните дават. Осем милиарда души разчитат на промишленост, която мърси небето, пълни с прах дробовете, трови потоците и реките, съсипва флората и фауната. Осем милиарда души замърсяват атмосферата. Осем милиарда души мислят единствено за печалбите и за собственото си удоволствие. Осем милиарда души не искат да променят нищо, докато всичко се променя. Консуматорското общество, култът към печалбата, трескавото завземане на нови пазари и стремежът към свободна размяна са предизвикали пагубен кипеж."
"Още щом съзнанието се събуди, то започва да се бои от своята смърт. От самото начало то не понася основната си отличителна черта - познанието за своята смъртна природа. Какъв е изводът? Потиснато по природа, неутешимо по своята същност, човешкото същество е орисано на печал. Ами аз, оцеляващ толкова отдавна, преживявал ли съм аз щастие?"
"Случих се в епоха, в която хората не мереха толкова времето, колкото днес, и нямаше дата на раждане, ни кръщенета, нито гражданско състояние, нито фетишизъм по отношение на рождените дни, а единствено споделени спомени. Тези пропуски не ни пречеха да идваме на света, да го обитаваме, да му се наслаждаваме. Някоя сутрин човек се раждаше и хората устройваха празненство. Някоя вечер умираше и отново спретваха празник."
"Хората винаги са умеели да проявяват расизъм, многохилядолетният ми опит го потвърждава и не се сещам за нищо по-спонтанно - за да не кажа естествено - от презрението на една група хора към друга."
"– Това не е някаква съдбовност, Ноам, това е промяна.
– И каква е разликата?
– Човек понася съдбата си. Но се приспособява към промените."
"– Може ли човек да страда от самота сред своите?
Той потръпна и прошепна натъжен:
– Такава е ориста на човека, разсъждаващ със собствената си глава."
"Злото, това е разцеплението. Острието му бе разрязало двойката, която образувахме с татко, но беше разцепило и мен самия. В мен се мятаха враждуващи помежду си личности, един добър син и един лош син, един покорен човек и един бунтовник. Макар да сдържах езика си, възбунтувалият се разсичаше на две покорния. Раздвоен и вътрешно разстроен, водех непрестанна война. Вече сдържах всеки импулс, дума или изречение. Същото напрежение действаше и в обратната посока: нямаше премълчаване, заглушаване или забележка, за които да не се упреквах. Бях мястото, където се разиграваше разцеплението, бях разцеплението, бях злото... и ми беше зле."
"Погрешно се гневим срещу Боговете и Духовете. Понеже не можем да схванем техните намерения, си ги представяме абсурдни, необуздани, нелогични, произволно действащи, холерични, капризни и отмъстителни. Напротив, трябва да приемем, че те са прозорливи. Не показват нито злоба, нито глупост, просто са предвидливи. Нека не се съмняваме в техния разум, нека се съмняваме в нашия, който бързо стига до своите граници."
"Всички живи хора са оцелели хора, Ноам. Живите са надживели раждането, детските болести, глад, бури, борби, студ, мъка, разлъки, тъга и умора. Живите са обладани от силата да продължат. Да продължат за какво? За да живеят. Животът представлява цел сам по себе си. Природата го утвърждава всеки миг."
Из книгата
Рейтинг: 8.67 / 6 гласа
