Приказки за изгубени души. Пейката и морето

Човекът бе успял да опознае и погледне житейския си път под много и различни ъгли. Открил бе и тайнството на покоя, превръщайки се от участник в собствения си живот в един негов безпристрастен наблюдател.

"Аз не искам Небе! В мен са триста вселени.
И в галактики бродя при пълна Луна.
Нощем пеят планетите с мен
и говоря езика на всяка звезда.
Но звездите не искам да слагаш в нозете ми!
Ще загубят и пламък, и огън, и страст.
Подари ми пътеки, планини и безвремие,
щипка Любов и бъди Светлина..."
Здравко Стоицев

"Пейката, сгушена в прашната прегръдка на старото смокиново дърво, много добре помнеше откога познава Морето. Един ден някакви хора я донесоха на брега, въртяха я, сукаха я и когато я бетонираха в земята, тя погледна пред себе си и онемя - не знаеше, че може да има толкова величествено и неописуемо нещо като морето. Понякога бурно и сърдито, друг път слънчево и лъчезарно, то говореше много рядко, тъй като беше почерпило от мъдростта на Земята, с която всъщност бяха израснали заедно.

Тя и пейката беше свързана със земята, но знаеше, че не притежава капчица мъдрост от мъдростта на Морето. И въпреки всичко тя тайничко и някъде дълбоко в себе си ведно с Истината го възприемаше като своя сродна душа. Обаче пък тя - Пейката - знаеше много истории, защото за разлика от Морето хората обичат да бърборят. Който откъдето дойдеше и приседнеше за почивка на Пейката, говореше. Така тя разбра, че на света има обич, любов, раздяла, приятелство, предателство, болка. За болката бе разбрала от мълчаливите хора, те не говореха, но виждаше как ги болеше. Пейката може да не беше мъдра, но беше една много чувствителна душа..."
Из книгата