"Цареше пълна тишина, присъща за зимата, когато архипелагът принадлежи само на местните жители, а шумните летни гости все още не са завзели островите. Морето беше спокойно и тъмно, зимният студ се беше спуснал над морската шир. По островите се белееха единични петна от все още неразтопен сняг. Няколко патици се мержелееха като точки в небето, а слънцето все още не се бе скрило зад хоризонта.
– Помощ! - извика той. – Помощ, за бога!
Хвърленото му въже беше завързано на примка. Той бързо си го надяна върху тялото в ледената вода.
– Издърпай ме! - задави се той и протегна вкочанените си от студ пръсти към ръба на лодката. Когато котвата, към която беше прикрепено въжето, полетя към водата, той изглеждаше почти учуден, сякаш не разбираше, че тежестта ѝ ще го повлече към дъното. Че му остават само още няколко секунди живот, преди тялото му да последва желязото.
Заплетената му в рибарската мрежа ръка последна разсече повърхността. След това водата отново се затвори с едва доловима въздишка.
Двигателят на лодката забръмча, а тя бавно се завъртя и продължи в посока към пристанището.
Понеделник, седмица първа
– Тук, Пикси, ела тук!
Мъжът гледаше раздразнено женския дакел, който тичаше по плажа.
Да, кучето бе прекарало няколко дни затворено на лодката, но все пак можеше да покаже малко дисциплина. По принцип трябваше да бъде на каишка. На остров Сандхамн от стокхолмския архипелаг през лятото беше забранено кучетата да тичат свободно, но на него не му даваше сърце да се придържа към правилата, при положение че животинката изглеждаше толкова щастлива.
Освен това толкова рано сутринта на плажа не се виждаше жива душа. Жителите в малкото къщи край плажната ивица тъкмо се бяха събудили. Чуваха се само крясъците на чайките. Въздухът беше чист и свеж, а падналият през нощта дъжд пораждаше усещане за чистота. Топлото слънце предвещаваше прекрасен ден. Пясъкът беше мокър и по него се вървеше лесно. Ниските борове отстъпваха място на трева и бял пелин, а между тях цъфтяха цветя. По повърхността на водата се носеха водорасли. Една самотна лодка пък плаваше на изток край остров Фалкеншер. Къде се дяна проклетото куче?
Заслуша се откъде идва лаенето. Пикси джафкаше ожесточено и махаше бясно с мъничката си опашка. Стоеше до една скала и душеше нещо, но той не виждаше какво. Насочи се натам, за да погледне, и усети неприятна миризма. Приближи се и изведнъж го блъсна толкова отвратителна воня на мърша, че му се повдигна и остана без дъх.
На земята имаше нещо като купчина дрипи. Той се наведе да дръпне кучето и видя стара рибарска мрежа, пълна с водорасли. Изведнъж разбра какво има пред него.
От мрежата се подаваха два боси крака. И на двата им липсваха по няколко пръста. Изпод остатъците от зеленясала кожа се показваха костите на краката. Доповръща му се. Преди да съумее да се овладее, стомахът му се преобърна, от устата му потече розовееща течност и изпръска обувките му. Той сякаш не забеляза.
Най-сетне успя да се изправи, отиде до морето и си изми устата. После извади мобилния си телефон и набра номера на Спешна помощ.
Криминален инспектор Томас Андреасон нямаше търпение да се отдаде на заслужена почивка. Четири седмици в лятната вила на остров Харьо в стокхолмския архипелаг. Сутрешно плуване. Каяк. Барбекю. Разходки до Сандхамн, за да види кръщелника си. Томас Андреасон обичаше да почива в края на лятото, водата беше по-топла, времето обикновено по-хубаво. Но точно сега, преди празника на лятното слънцестоене, нямаше как да не си мечтае да бъде далеч от града някъде в морето. Откакто преди година започна работа в отдела за криминални престъпления към полицейския участък на Нака, почти нямаше време да си поеме дъх. Имаше много да учи, макар да бе полицай от четиринайсет години, а последните осем бе работил в бреговата охрана.
Там беше карал повечето лодки, с които разполагаше бреговата охрана - от патрулни лодки до лодки "риб" и "Скерфе". Познаваше архипелага като пръстите на ръката си. Знаеше точно къде са необозначените плитчини и къде е най-опасно при отлив. Като служител на полицията към отдела на бреговата охрана той бе видял доста и се бе наслушал на всякакви невероятни обяснения защо някои водачи карат по определен начин, особено ако са пияни.
Беше се занимавал с всякакви случаи: от кражби на лодки и вандализъм до объркани чужденци и тийнейджъри, акостирали на самотни островчета от архипелага. Местните често се оплакваха от бракониерство в някои риболовни зони. Бреговата охрана не можеше да направи кой знае какво по въпроса, освен да си затвори очите, когато законният собственик изваждаше забранените мрежи и ги задържаше като компенсация.
Като цяло се чувстваше много добре и ако не чакаше раждането на малката Емили, едва ли щеше да потърси работа като криминален инспектор на сушата. След като се оказа, че всичко е било напразно, вече нямаше сили отново да се мести. Едва преживяваше дните. Работата в участъка на Нака обаче беше интензивна и за своя голяма изненада той свикна с новата позиция, макар и от време на време, особено през лятото, да му липсваше свободата в морето. Изведнъж на вратата се появи късо подстриганата глава на много по-опитната му колежка Маргит Гранквист и го изтръгна от мислите му.
– Томас, викат ни при Старчето. Намерили са труп на Сандхамн.
Томас вдигна поглед.
Старчето - така наричаха шефа на криминалния отдел на полицейския участък, Йоран Першон. На началника никак не му беше приятно, че името му съвпада с това на министър-председателя. Не пропускаше да подчертае, че политическите му възгледи не непременно съвпадат с тези на премиера. Не желаеше обаче да разясни какви точно бяха те. Тъй като освен това беше доста закръглен, подобно на министър-председателя, не изпадаше във възторг и от добронамерените коментари на колегите му относно приликата между двамата. Беше полицай от старата школа, умерен и лаконичен. Въпреки това създаваше приятна атмосфера около себе си и колегите му го уважаваха. Беше педантичен, способен и много опитен."
Из книгата
