"Няма нищо по-неизбежно от невъзможното."
Виктор Юго
В далечината се чу сирена. Като притисна лице към стъклото, Джош въздъхна дълбоко. Погледът му се зарея в тухлените фасади на квартала, където Хоуп и той се бяха установили преди година.
На празната улица се появиха отблясъци от сини и червени светлини, приближиха се и осветиха цялата стая, докато малката камионетка спираше пред входа на сградата.
От сега нататък всяка секунда беше от значение.
– Джош, трябва да го направя... - каза Люк с умоляващ глас.
Да се обърне и да погледне лицето на жената, която обичаше, беше свръх силите му.
– Джош - прошепна Хоуп, докато иглата влизаше във вената ѝ, - не е нужно да гледаш. Винаги ни е било достатъчно да си мълчим.
Джош се приближи до леглото, наведе се към Хоуп и я целуна. Тя едва помръдна бледите си устни.
– Имах голям късмет, че бях с тебе, Джош - каза тя, усмихна му се и затвори очи.
На вратата се почука. Люк стана и отвори, за да влезе екипа - двама санитари и лекар, който веднага се надвеси над главата на Хоуп, за да измери пулса ѝ. Извади от чантата си цяла купчина кабели и електроди и ги разположи на гърдите, китките и глезените ѝ.
Погледна графиката на хартиената лента и направи знак на двамата санитари. Те се приближиха с носилка и повдигнаха Хоуп, за да я сложат върху охлаждащ дюшек.
– Трябва да побързаме - каза лекарят.
Джош погледна как изнасят Хоуп и му се щеше да тръгне с тях, но Люк го хвана за ръката и го отведе към прозореца.
Наистина ли мислиш, че това ще проработи? - въздъхна той.
– Изобщо не знам какво ще стане в бъдеще - отговори Люк, но тази вечер направихме невъзможното.
Джош погледна нагоре по улицата. Санитарите натовариха носилката в камионетката, после лекарят скочи вътре и затвори вратите.
– Ако този лекар беше заподозрял нещо... въобще не знам как щях да ти благодаря.
– Вие двамата сте чираците магьосници, а моята роля не беше чак толкова важна. И това е най-малкото, което мога да направя за нея.
– Ти направи най-важното.
– Според нейната теория... само бъдещето ще покаже дали сме на прав път.
– Защо винаги си толкова самокритична? Лудост е момиче като теб да е така неуверено в себе си. Или може би това е някаква хитрост.
– Каква хитрост? Само ти можеш да изречеш подобна глупост.
– Може би това е начин да получаваш комплименти?
– Видя ли, че съм права! Ако бях красива, не би и помислил, че имам нужда от комплименти.
– Ставаш досадна, Хоуп. Впрочем най-неустоимото в теб е духът ти. Ти си най-странното момиче, което познавам.
– Когато момче каже на момиче, че е странно, това обикновено означава, че е грозно.
– Така ли, значи не може едновременно да е красиво и странно? Ако бях посмял да кажа това, щеше да ме обвиниш в сексизъм и мачизъм.
– Щях да ти кажа, че си пълен кретен, и с право. Какво представлява тази Анита?
– Коя Анита?
– Не се прави на наивен!
– Тя не беше с мен! Бяхме седнали един до друг в киното и само разменихме мнения за филма.
– Разменили сте мнения за филм, чийто сценарий се заключава в преследване, продължаващо час и двайсет минути, и патетична прегръдка накрая?
– Пречиш ми да работя!
– От един час зяпаш брюнетката, седнала в дъното на библиотеката, искаш ли да пледирам за каузата ти? Мога да я попитам за номера на телефона ѝ, дали е неомъжена и да ѝ кажа, че приятелят ми би искал да я заведе на класически филм. La grande bellezza, шедьовър на Висконти, или дори стар филм на Капра...
– Наистина работя, Хоуп, и не съм виновен, че тази млада жена попада в зрителното ми поле, докато мисля.
– Не можеш да обвиняваш земното притегляне за това, че хората се влюбват, съгласна съм. И за какво мислиш?
– За невротрансмитерите.
– А! Норадреналин, серотонин, допамин, мелатонин...- изреди Хоуп иронично.
– Млъкни и ме чуй за момент. Смята се, че те са отговорни за мобилизирането на мозъка да извършва определени дейности, както и за подобряване на вниманието, паметта, контрола на циклите на сън, за хранителните и сексуалните ни навици... Мелатонинът например играе роля при зимната депресия...
– Ако можеш да ми кажеш кой невротрансмитер играе роля за лятната депресия, когато си обличаш банския, ще те предложа за Нобелова награда.
– А ако тези вещества действат двупосочно? Ако невротрансмитерите събират информация за ефектите, които предизвикват през живота ни? Представи си, че действат като частици жива памет, събиращи цялото наше познание, всичко, което ни оформя и променя характера ни. Никой не знае къде в мозъка се намира центърът на съзнанието, средоточието на нашата уникалност. Сега предположи, че по подобие на мрежа от компютърни сървъри, които съхраняват умопомрачителна съвкупност от данни, невротрансмитерите образуват мрежа, в която е заложена личността ни.
– Блестящо! Дори гениално! И как смяташ да го докажеш?
– Защо мислиш следвам неврология?
– За да съблазняваш момичетата. Сигурна съм, че първият професор, с когото ще споделиш революционните си идеи, ще ти предложи да се насочиш към правото или философията - тоест към нещо, което ще му позволи да не те вижда повече сред студентите си.
– Но ако съм прав, представяш ли си какво би станало?
– Да предположим, че мъгливата ти теория се докаже, че един ден стане възможно разчитането на информацията, съдържаща се в тези молекули. И че в даден момент стигнем до човешката памет.
– Тогава не само бихме могли да я копираме, но и защо не, да свържем човешкото съзнание с компютър.
– Намирам идеята за ужасна, защо ми говориш за това?
– За да работиш по проекта заедно с мене.
Хоуп избухна в смях, за което съседите им по маса ги погледнаха укоризнено.
Смехът на Хоуп винаги развеселяваше Джош. Дори когато му се присмиваше, което ставаше често.
– Започни с това да ме поканиш на вечеря - прошепна тя, - но не нещо, доставено вкъщи, което не става за ядене, говоря ти за истински ресторант.
– Ако това може да почака... в момента съм "на червено", но в края на седмицата ще спечеля малко пари.
– А баща ти?
– Не, давам уроци на един бавноразвиващ се, чиито родители смятат, че един ден ще завърши успешно и ще се гордеят с него.
– Ти си сноб и си лош. Аз ще платя сметката.
– При това положение съм съгласен да те поканя на вечеря."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
