"Като огън, съвсем като огън. Това бяха първите думи, произнесени от хипнотизираното момче. Въпреки че раните му бяха животозастрашаващи - бе прободен десетки пъти с нож - в лицето, по краката, тялото, гърба, стъпалата, във врата и в тила, - го бяха въвели в дълбока хипноза, с надеждата да видят чрез неговите очи какво се бе случило.
– Опитвам се да премигна - промълви то. – Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, решил, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно. Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал. Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
В гръцката митология бог Хипнос е изобразен като момче с крила, което държи макови чашки в ръка. Името му означава сън. Той е брат близнак на смъртта и син на нощта и тъмнината. Терминът "хипноза" е използван за първи път в модерното си значение през 1843 година от шотландския хирург Джеймс Брейд. С този термин той описва съноподобно състояние едновременно на изострено внимание и на повишена възприемчивост. Днес е научно установено, че повечето хора могат да бъдат хипнотизирани, но все още се срещат различия във възгледите относно приложимостта, надеждността и безопасността на хипнозата. Вероятно това двойствено отношение се дължи на обстоятелството, че с хипнозата се е злоупотребявало от измамници, шоумени и тайни служби по целия свят. Чисто технически е лесно човек да бъде въведен в хипнотично състояние на съзнанието, трудното е да бъде контролиран процесът, да бъде воден пациентът, да се анализира и да се борави с резултата. Само при наличието на призвание и голям опит е възможно дълбоката хипноза действително да се овладее. В целия свят не съществуват повече от една шепа истински експерти по хипноза с медицинска квалификация.
Понеделник, нощта срещу осми декември Ерик Мария Барк рязко бива изтръгнат от съня си при звъна на телефона. Преди да се е разсънил напълно, се чува да казва:
– Балони и серпентини.
Сърцето му бие силно от внезапното събуждане. Ерик не знае какво е имал предвид с думите си, няма никаква представа какво е било съдържанието на съня. За да не събуди Симоне, той взима телефона, измъква се тихо от спалнята, затваря вратата и едва тогава отговаря.
– Да, Ерик Мария Барк.
Криминален инспектор на име Юна Лина го пита дали е достатъчно буден, за да чуе важна информация. Докато слуша инспектора, мислите му все още пропадат в тъмната бездна, която сънят е оставил след себе си.
– Чувал съм, че сте опитен в лечението на остри психически травми - казва Юна Лина.
– Да - съвсем кратко отговаря Ерик.
Гълта едно обезболяващо хапче, докато слуша разказа. Инспекторът обяснява, че се налага да разпита един свидетел. Петнадесетгодишно момче е станало свидетел на двойно убийство. Проблемът е, че момчето е сериозно пострадало. Състоянието му е нестабилно, намира се в шок и е в безсъзнание. През нощта е преместено от неврологията в Худинге в неврохирургията на университетската болница в Солна.
– Кой е дежурният лекар? - пита Ерик.
– Даниела Ричардс.
– Тя е изключително компетентна и съм сигурен, че ще успее...
– Тя настоя да ви се обадя - прекъсва го инспекторът. – Има нужда от вашата помощ и като че ли е доста спешно.
Ерик се връща в спалнята с телефона, за да си вземе дрехите. Лъч светлина от една улична лампа се прокрадва между двете щори. Симоне лежи по гръб и го гледа със странен, празен поглед.
– Не исках да те будя - тихо казва той.
– Кой беше? - пита тя.
– Един полицай... полицейски инспектор, не чух как се казва.
– За какво става въпрос?
– Трябва да отида до Каролинската болница - отговаря той. – Имат нужда от помощ за едно момче.
– Колко е часът изобщо?
Тя поглежда будилника и затваря очи. Той вижда, че по покритите ѝ с лунички рамене са се отпечатали линии от гънките на чаршафа.
– Заспивай, Сиксан - прошепва той.
Ерик изнася дрехите си в антрето, пали лампата и се облича набързо. Зад него проблясва лъскаво стоманено острие. Ерик се обръща и вижда, че синът му е закачил кънките си на дръжката на входната врата, за да не ги забрави. Въпреки че бърза, Ерик отива до
гардероба, изважда кутията и намира предпазителите за кънките. Слага ги на тънките остриета, оставя кънките на килима в антрето и излиза от апартамента.
Часът е три сутринта, вторник, осми декември, когато Ерик Мария Барк се качва в колата. Снегът се сипебавно от тъмното небе. Няма никакъв вятър и тежките снежинки бавно падат над празната улица. Завърта ключа на стартера и музиката се разлива на меки вълни: Kind of Blue на Майлс Дейвис.
Преминава краткото разстояние през спящия град, излиза от улица "Лунтмакаргатан", продължава по улица "Свеавеген" до Нортул. Заливът Брунсвикен се вижда в далечината като голяма, тъмна пропаст отвъд снежната пелена. С ниска скорост влиза в района на болницата, минава между детската болница "Астрид Линдгрен" и родилното, покрай онкологичната клиника и психиатрията, паркира на обичайното си място пред клиниката по неврохирургия и излиза от колата. Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците на високия комплекс. Само няколко коли стоят на паркинга за посетители. В тъмнината между дърветата прошумоляват крилата на прелитащи косове. Шумът от магистралата не се чува по това време.
Пъха картата за пропуск, набира шестцифрения код и взима асансьора до петия етаж. Луминисцентните лампи на тавана проблясват в синия балатум подобно на лед в канавка. Едва сега усеща умората след внезапния прилив на адреналин. Сънят бе толкова хубав, беше оставил след себе си усещане за блаженство. Минава покрай операционната зала, продължава покрай вратите на огромната барокамера, поздравява една сестра и още веднъж премисля какво му каза криминалният инспектор по телефона: Едно момче кърви, има прободни рани по цялото тяло, поти се, не иска да лежи, неспокойно е и много жадно. Опитват се да разговарят с него, но състоянието му рязко се влошава. Изпада в безсъзнание, сърдечният му ритъм се учестява и дежурният лекар Даниела Ричардс взима правилното решение да не допуска инспектора при пациента.
Двама униформени полицаи стоят пред вратата на отделение Н18. На Ерик му се струва, че долавя следа от безпокойство да се изписва по лицата им при приближаването му. Може би са просто уморени, мисли си той, когато спира пред тях и се легитимира. Те поглеждат набързо легитимацията, натискат копчето и вратата се отваря с бръмчене. Ерик влиза, ръкува се с Даниела Ричардс и забелязва стиснатите ѝ устни и прикритото напрежение в движенията ѝ.
– Какво става?
– Овладяла съм кръвоизлива в черния дроб - отговаря тя.
– Да го погледна ли?
– Просто трябва да изчакаме резултатите от изследванията.
Висок мъж, облечен с черни дънки и черно сако, стои пред автомата за кафе. Има рошава руса коса и сериозен поглед. Ерик си мисли, че това трябва да е инспекторът, който му се обади, но не е сигурен, тъй като мъжът не дойде да му се представи. Би могъл да бъде и мъжът на Даниела. Ерик никога не го е срещал, но знае, че работи като кардиолог в болницата в Худинге.
– Мъжът ти ли е дошъл с теб? - пита Ерик с насочващ жест.
Тя изглежда едновременно развеселена и учудена.
– Това не е...
– Помислих, че Магнус те е придружил.
– Не - смее се тя.
– Сигурна ли си? Мога да го питам - шегува се Ерик.
Мобилният телефон на Даниела звъни и тя го отваря, смеейки се.
– Ерик, недей - казва тя, преди да сложи телефона до ухото си и да отговори: – Да, Даниела е.
Слуша, но не чува нищо.
– Ало?
Изчаква няколко секунди, после промълвява: "Някой досадник", преди да затвори телефона.
Русият мъж приближава до Ерик с чашка кафе в ръка.
– Изпийте това - казва мъжът и се опитва да сложи чашката в ръката на Ерик.
– Не, благодаря.
Мъжът опитва кафето, усмихва се и малки трапчинки се появяват на лицето му.
– Хубаво е, силно - казва той и отново се опитва да даде чашката на Ерик.
– Не ми се пие.
Мъжът отпива още малко, гледайки Ерик със странните си, сиви като полиран гранит очи.
– Дали бих могъл да ползвам вашия телефон? - пита той. – Оставих моя да се зарежда и го забравих в колата.
– Може би е по-добре да си го вземете - казва Ерик хладно в момента, когато Даниела приближава към тях.
– Можете пак да използвате моя - казва Даниела.
– Благодаря.
– Няма защо.
Русият мъж взима телефона и среща погледа ѝ.
– Съвсем кратък разговор - казва той.
– И без това само вие го ползвате - шегува се тя. Той се смее и отива настрана.
– Това трябва да е мъжът ти - казва Ерик.
– Да, човек винаги може да си помечтае - казва тя с усмивка, поглеждайки след високия инспектор.
Една медицинска сестра се приближава до Даниела и ѝ подава разпечатка. Даниела благодари и хвърля бърз поглед на резултатите от изследванията, преди да ги подаде на Ерик.
Вторник, осми декември, рано сутринта Даниела отваря тежката врата и Ерик я следва в топлата стая, намираща се непосредствено до операционната зала. Едно слабо момче лежи в леглото. Две сестри сменят превръзките на раните му. Има десетки прорезни рани и намушквания навсякъде по тялото. По стъпалата, по гърдите и корема, по врата, по темето, по лицето и ръцете.
Пулсът е слаб, но много учестен. Устните му са сиви като алуминий, поти се и очите му са плътно затворени. Носът изглежда счупен. Един кръвоизлив се разпространява като тъмен облак под кожата от врата надолу към гърдите. Ерик отбелязва, че въпреки нараняванията, лицето на момчето е красиво. Даниела докладва тихо за развитието, разказва как показателите на момчето са се променяли, когато почукване я кара изведнъж да млъкне. Отново е русият мъж.
Ерик и Даниела се споглеждат и напускат болничната стая. Русият мъж отново е застанал до свистящия автомат за кафе.
– Едно двойно еспресо - обръща се той към Ерик. – От това имаш нужда, преди да се срещнеш с полицая, намерил момчето.
Едва сега Ерик е сигурен, че русият мъж е криминалният инспектор, който го бе събудил преди по-малко от час. Финландският му акцент не беше толкова осезаем по телефона или просто Ерик бе прекалено уморен, за да го забележи.
– Защо да се срещам с полицая, който е намерил момчето? - пита Ерик.
– За да разбереш защо се налага да разпитам...
Юна млъква, когато телефонът на Даниела иззвънява. Изважда го от джоба на сакото си и без да обръща внимание на протегнатата ѝ ръка, бързо поглежда дисплея.
– Сигурно е за мен - казва Юна и отговаря. – Да... Не, искам го тук.
Инспекторът се усмихва, слушайки възраженията на колегата си в телефонната слушалка.
– Но пък аз открих нещо - отговаря Юна.
Другият крещи насреща.
– Ще го направя по моя начин - казва Юна със спокоен глас, след което прекратява разговора.
Връща телефона на Даниела и благодари тихо.
– Трябва да разпитам пациента - сериозно казва той.
– Съжалявам, това е невъзможно - отвръща Ерик. – На същото мнение съм като доктор Ричардс.
– Кога ще може да говори с мен, в такъв случай? - пита Юна.
– Не и докато се намира в състояние на шок.
– Знаех, че така ще отговориш - тихо казва Юна.
– Положението все още е твърде критично - обяснява Даниела. – Белият дроб е увреден, тънкото черво и
черният дроб, и...
Влиза мъж с изцапана полицейска униформа. Юна пристъпва напред и се здрависва с него. Мъжът му казва нещо с тих глас и поглежда неуверено към лекарите. Криминалният инспектор повтаря на полицая, че следват обичайната процедура и ще им е от голяма полза да се запознаят с обстоятелствата.
– Ами, значи - казва полицаят и леко се прокашля. – По радиото чухме, че един чистач е открил мъртъв мъж в тоалетната на спортното игрище в Тумба. Вече сме в колата, на улица "Худингевеген" сме и трябва само да завием по улица "Далвеген" и нагоре към езерото. Яне, колегата ми, влиза вътре, докато аз говоря с чистача. Отначало смятахме, че става дума за свръхдоза, но скоро ми става ясно, че нещата стоят другояче. Яне излиза от съблекалнята, лицето му е бяло като платно и като че не иска да ме пусне вътре. Всичко е потънало в кръв, повтаря той три пъти, сяда направо на стълбите и...
Полицаят млъква, сяда на един стол и гледа втренчено пред себе си с полуотворена уста.
– Искаш ли да продължиш? - пита Юна.
– Да... линейката пристига на мястото, мъртвият е идентифициран и аз получавам нареждане да съобщя на семейството. Нямаме достатъчно хора, така че се налага да отида сам. Защото шефката ми казва, че не иска да праща Яне в това състояние, което е разбираемо.
Ерик си поглежда часовника.
– Имаш време да чуеш това - казва му Юна със спокойното си финландско произношение.
– Починалият - продължава полицаят със сведен поглед - е учител в гимназията в Тумба и живее в новия квартал от типови жилища, намиращ се горе на хълма. Никой не отваря вратата. Звъня няколко пъти. Значи, не знам какво ме накара да заобиколя всички къщи в редицата и да светна с фенера през един прозорец от задната страна.
Полицаят млъква, устните му треперят и той започва да чопли облегалката на стола с нокът.
– Моля те, продължавай - казва Юна.
– Трябва ли, защото аз... аз...
– Ти си намерил момчето, майката и петгодишното момиченце. Единствено момчето било още живо.
– Макар че мислех... аз...
Той млъква, лицето му е съвършено бяло.
– Благодаря ти, че дойде, Ерланд - казва Юна.
Полицаят кима бързо и излиза от стаята.
– Всички бяха накълцани - обяснява Юна на Ерик и Даниела. – Били са ритани, удряни, ръгани, а момиченцето... то беше разчленено на две части. Долната част на тялото и краката бяха в креслото пред телевизора, а...
Млъква и наблюдава Ерик, преди да продължи:
– Изглежда, нападателят е знаел, че бащата на семейството се е намирал на спортното игрище - обяснява Юна. – Имало е футболен мач, той е бил съдия. Извършителят е чакал да остане сам, преди да го убие, започнал е разчленяване, агресивно разчленяване, и после е отишъл до къщата, за да убие останалите.
– В този ред ли са се случили събитията? - пита Ерик.
– Това е моето мнение - отговаря инспекторът.
Ерик усеща как ръката му трепери, когато докосва устните си. Баща, майка, син, дъщеря, не престава да мисли той и среща погледа на Юна Лина.
– Извършителят е искал да унищожи цяло едно семейство - заключава Ерик с тих глас. Юна прави несигурен жест.
– Точно това е, което... Едното дете все още липсва, голямата сестра. Момиче на двадесет и три години. Не можем да я открием. Допускаме, че извършителят търси и нея. Затова искаме да разпитаме свидетеля колкото се може по-скоро.
– Ще вляза да направя пълен преглед - казва Ерик.
– Благодаря - кима Юна.
– Но не можем да рискуваме живота на пациента с...
– Наясно съм - прекъсва го Юна. – Въпросът е, че колкото повече време минава, без да имаме някаква следа, с толкова повече време разполага извършителят, за да търси голямата сестра.
– Ние сме лекари, вие сте полицаи - казва Даниела.
– Техниците ще намерят на местопрестъпленията смесена ДНК от безброй различни хора - времето изтича, ако искаме да спасим сестрата.
– Влизам - казва Ерик.
– Ако мога да задам само няколко въпроса, би било безценно... Може би това е всичко, което е необходимо, за да спасим сестра му."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа
