Настоящето ритмично се редува със спомени от миналото, от детството на Мати. Онова свещено време, когато те двамата са били всичко един за друг. Същевременно бащата на Кая, болен от деменция, е настанен от години в хоспис в близост до вилата. Кая го посещава един път в седмицата, задължително сядайки на няколко метра от него точно за трийсет минути. Нито минута повече, нито сантиметър по-близо. И там има дълбок разрив в отношенията, зародил се някъде в миналото. Навярно в нейното собствено детство.
Помежду отчаяните на моменти опити за стопяване на ледовете между нея и сина ѝ, невъзможността да спи, тежките кошмари, саморазрушителните навици, безплодните сеанси с психотерапевта ѝ по скайп и посещенията при баща ѝ, който често не я разпознава, Кая си пише всяка вечер преди лягане с мъж от миналото ѝ, който живее със семейството си на другия край на света. В друг ден от нея. Обичайно му задава въпрос, той ѝ отговаря. И това е всичко.
"– Никой не ни учи как да сме добри родители. Собствените ни родители ни учат точно на обратното. - Телефонът ѝ светна няколко минути по-късно, точно когато се канеше да го изключи. – Никой не ни учи как да сме възрастни. Как да спрем да бъдем деца в тяло на възрастни. Това е, Кайче."Какво се е случило в миналото между тях, изчерпано ли е безвъзвратно то, ще намери ли мост към сина си през бурните води на отношенията им, ще прости ли на баща си за неща, които той дори не помни, ще започне ли отново да пише след години на прекъсване - все въпроси, които най-често в живота остават без конкретен, ясен, еднозначен отговор. И все пак в този объркан и красив свят на нескончаеми въпроси, не отговорите са важни, нали?
Из книгата
Рейтинг: 5.00 / 2 гласа
