"Всички от семейството бяха съгласни, че възпоменателната служба мина добре. Бяха организирали подобаващо изпращане на баща си. Гробището в провинцията в Кънектикът беше спокойно. Изящният спектакъл на есенните листа бе добавил допълнително настроение към меланхолията, но без да внушава трагизъм. Баща им беше починал през лятото, на деветдесет и четири, съсипан и уморен от болести. Службата в параклиса бе добре организирана. Всичките му деца казаха по нещо. Чуха се гласове от различни религии. Имаше забавни анекдоти, сълзи и усмивки, изблик на чувства - всички съставки на една добра церемония. След службата положиха цветя на гроба.
Вниманието на всички сега беше насочено към майка им. По време на цялата служба тя така и не бе проговорила, макар това да не беше изненада за онези, които я познаваха. Тя не изнасяше речи, не показваше чувствата си, винаги демонстрираше достойнство и стил. Пред хората майка им винаги се държеше сдържано. И да плачеше, го правеше насаме. Благодари лично на всеки, намери време за приятелите и познатите, пристигнали отдалеч, за да са тук, а и на онези, които не бяха успели да дойдат на погребението. Но по-късно, в дома на майка им, се случиха някои смущаващи неща.
Маги не обърна внимание на думите на един старец, чието име не помнеше, но лицето му ѝ беше смътно познато. Той ѝ подаде и малка избеляла стара снимка. Паметта му вероятно вече бе отслабнала и може би я беше сбъркал с друга жена. Маги само се усмихна и кимна с благодарност. Остави снимката настрани. Час или два по-късно, когато гостите започнаха да се разотиват, стара роднина на майка ѝ, една от неколцината оцелели Розенщайн, я беше хванала за ръцете и ѝ бе прошепнала утешителни слова. А те я сепнаха. Тя се втренчи в очите на жената, надяваше се да се е объркала, но погледът ѝ беше непреклонен. Маги видя как униформен шофьор помогна на старата дама да се настани в колата. Имаше някаква връзка между двете случки. Появи се пукнатина. И според Маги тази пукнатина се разпростираше далеч отвъд днешния ден. Сякаш пътуваше и шепнеше през целия ѝ живот.
Маги имаше усещането, че странната малка снимка носи някакво важно, значимо послание.
Почти до полунощ, когато майка ѝ беше готова да се оттегли за почивка, а децата, внуците и правнуците ѝ се бяха разотишли и бяха оставили къщата празна и смълчана, Маги не спомена нищо. В кухнята имаше изобилие от храна, достатъчна, за да стигне за цяла армия, но и двете не посегнаха към нея. Вместо това напалиха камината и си сипаха две чаши от любимото малцово уиски на баща ѝ.
Настаниха се на креслата. Маги вдигна чашата си.
– За татко!
– За татко - повтори Лола и също вдигна чаша. След миг добави: - За живота.
Отпиха. Маги гледаше как огнените езици лижат сухите цепеници, които баща ѝ беше нарязал преди години, преди да се поболее и отслабне.
– Днес следобед леля Каролайн ми спомена нещо странно.
– Чух я - каза Лола, взирайки се в пламъците.
– Каза ми, че е време да спреш да криеш истината от мен. Първоначално реших, че говори безсмислици. Но май не е така. Наистина се притесних, мамо. Защо тя би ми казала такова нещо?
Лола не ѝ отговори. Маги винаги имаше чувството, че мълчанието на майка ѝ е като тежка кадифена завеса, спускаща се около нея. Човек не можеше да види отвъд. Не би се осмелил.
Но този път Маги нямаше намерение да позволи да ѝ затворят устата.
– Защо би казала такова нещо? - повтори тя.
Лола рязко поклати глава.
– Каролайн няма право да ти говори така. Тя не ти е майка. Аз съм твоята майка.
– Това не е отговор. Лъгала ли си ме за нещо?
– И на това не може да се даде отговор. Истината никога не може да се ограничи до да и не.
– Мамо, не прави така. Искам да ми кажеш.
– Съжалявам, че Каролайн те е притеснила.
– Но не беше само Каролайн. Един възрастен мъж, не помня името му, също ми каза нещо. И ми даде това. - Подаде на майка си малката снимка. - Изглежда мислеше, че ще съм доволна да я имам. Потупа ми ръката все едно е направил нещо хубаво. Нямам представа кои са хората на снимката. Беше сигурен, че ти ще ми обясниш.
– Изглежда всеки ми казва какво трябва да правя - сухо изрече Лола. Сложи си очилата, за да погледне снимката, и я наклони, за да освети по-добре избелялото изображение.
– Ах - въздъхна тя.
– Кои са тези хора?
– Беше много отдавна - каза Лола почти на себе си. - И много далеч оттук.
– Имат ли връзка с нас?
– Те са в миналото - отвърна Лола. - Може би трябва да си останат там.
– Мамо, моля те да не прибягваш до обичайната си загадъчност. Ако има нещо, което би трябвало да ми кажеш, сега му е времето.
Лола вдигна към дъщеря си тъмните си бадемови очи, непомътнели от годините.
– Сега ли е времето? Сигурна ли си в това?
Щом видя изражението на майка си, Маги изпита безпокойство. Знаеше - всички знаеха - че в живота на майка им има много неща, за които тя никога не говореше. Някой веднъж бе споменал, че ранните ѝ години са "затворена книга" и тази фраза сякаш изглежда също ѝ прилягаше. Нямаше наследствени ценности, нито снимки в сребърни рамки на пианото, нямаше албуми, които следващите поколения да разгръщат. Имаше я само нея. Никога не беше говорила за родителите си и за семейството си. Никога не отговаряше на въпроси. И - разбира се - всички се досещаха за причината.
– Ако ти е твърде мъчително да говориш за...
– Мога да говоря за това.
Маги долови смисъла.
– Имаш предвид, че не бих искала да го чуя?
– Думите не могат да бъдат върнати, веднъж изречени.
– Наясно съм с това, мамо. Аз съм на шейсет и пет. Няма да се разпадна на парченца.
Лола се вгледа втренчено в дъщеря си, а после обърна очи към пламъците.
– Може би. Но аз трябва да ти разкажа за време, когато целият свят се разпадаше на парчета. И никой от нас не можеше да го спаси."
Из книгата
Рейтинг: 8.33 / 3 гласа
