"Смърт или величие
Дата: 3 юли 2019 г.
Светът под мен ми се изплъзваше, докато летях с главата надолу по кишавата, снежна стена на Нанга Парбат. Десет, двайсет, трийсет метра профучаваха пред очите ми като в мъгла. Към смъртта си ли летях?
Едва секунди по-рано се чувствах сигурен, бях здраво вкопчен в стръмния склон и се борех с вятъра със съвсем отмерена крачка. После захватът ми поддаде, зъбите на котките ми не успяха да се забият в бялата маса и аз полетях надолу - първо бавно, после по-бързо, още по-бързо, като с всяка изминала секунда набирах скорост, а мозъкът ми броеше миговете, преди завинаги да се отделя от планината и тялото ми да бъде разкъсано от назъбените скали долу или премазано в някоя дълбока цепнатина. Човече, нямаш много време да оправиш нещата.
Ако загинех, никой нямаше да е виновен за ужасния ми край. Сам бях решил да изкача деветия най-висок връх в света насред свирепа снежна буря. Сам бях решил да покоря четиринайсетте върха със Зона на смъртта само за седем месеца в опит да подобря рекорд; всеки от тези върхове се издигаше на повече от 8000 метра, а на такава височина въздухът е толкова разреден, че мозъкът и тялото отслабват и отказват да функционират. И отново сам бях решил да се отделя от фиксираното въже на слизане, за да направя път на друг катерач, който нервно се спускаше надолу. Само че след една, две, три стъпки снегът притеснително се размърда, поддаде и се свлече, помитайки ме със себе си.
Бях изгубил контрол и двете ми правила за експедиции, които си бях наложил, бяха тествани в изключително напрегната ситуация. Първо правило: "Надеждата е Бог". Второ правило: "Малките неща имат най-голямо значение във високата планина". Отдръпвайки се от въжето, вече бях нарушил второто правило, а това си беше моя грешка, мой проблем. Така че можех да се уповавам само на първото.
Дали през тези кратки секунди се боях, че ще загина? В никакъв случай. Винаги бих избрал смъртта пред малодушието, особено по време на опит да премина отвъд предполагаемите предели на възможното. Всъщност се надявах да изпитам физическите си граници, когато през 2018 г. оповестих плана си да подобря предишното най-добро време, за което са били изкачени четиринайсетте върха със Зона на смъртта. Летвата бе вдигната от корейския алпинист Ким Чанг-хо - през 2013 г. той изпълни задачата за седем години, десет месеца и шест дни. Полският алпинист Йежи Кукучка постига същата цел за не по-малко впечатляващото време от седем години, единайсет месеца и четиринайсет дни през 1987 г.
Беше дръзко, дори свръхчовешко да се опитам да редуцирам толкова много време, но вярвах в себе си достатъчно, че да напусна Британската армия, където няколко години служих като гурка, преди да се присъединя към Специалната лодъчна служба (SBS) - подразделение на Силите за специални операции и елитна група от войници, които участват в операции на някои от най-смъртоносните бойни полета в света. Беше рисковано да се откажа от такава престижна кариера, но аз бях готов да заложа всичко в името на амбицията си.
Вярата в моите собствени способности ме тласкаше напред и аз гледах на предизвикателството като на военна мисия. Докато планирах, дори нарекох опита си да разбия световния рекорд "Възможен проект" и това име по-късно ми се струваше като знака на победата, насочен към хората, които не искаха или не можеха да повярват в моята мечта. А такива имаше много - песимистите извираха отвсякъде, макар че на моменти дори най-насърчителните гласове звучаха малко скептично. През 2019 г. сайтът на "Ред Бул" изказа твърдението, че целта ми е точно толкова постижима, колкото да "стигна с плуване до Луната". Аз не смятах така. Не се бях появил на този свят, за да приемам поражението. Не ми беше в кръвта да се отказвам дори при животозастрашаващи обстоятелства. Не бях агне, което чака овчарят да го побутне напред; бях лъв и отказвах да следвам другите.
На фона на множество височинни алпинисти навярно изглеждах неопитен. Започнах да се изкачвам на повече от 8000 метра едва преди няколко години, но бързо станах машина на голяма надморска височина и по мое мнение това до голяма степен се дължеше на чудатата ми физиология. След като започнах да се катеря в Зоната на смъртта, установих, че за мен е относително лесно да се придвижвам бързо на голяма височина, като изминавам седемдесет крачки, преди да спра за почивка, докато други алпинисти правеха едва четири-пет.
Способността ми да се възстановявам също беше впечатляваща. Често набързо слизах от върха, купонясвах цяла нощ в базовите лагери и на сутринта - със или без махмурлук - поемах на следващата си експедиция. Такъв беше алпинизмът в стил Нимс: неуморен стремеж към съвършенство при брутални условия. Нищо не можеше да ме спре независимо от обстоятелствата. Е, освен смъртта или някоя сериозна травма.
Още 30 - 40 метра профучаха покрай мен. По време на падането трябваше да се съсредоточа - върху движението и нарастващата си скорост; върху хората, които изчезваха в облаците над мен, докато се отдалечавах все повече и повече. И върху техниките, които ми бяха необходими, за да извърша жизненоважно самозадържане. Дали бих могъл да използвам пикела си и да го забия в склона, за да забавя падането? Издърпах пикела под мен и здраво вкопчен в главата, забих клюна в снега, но пластовете отдолу бяха прекалено меки, така че натиснах отново. Напразно. Не се задържаше.
Увереността, че съм в състояние да разреша проблема, бързо се топеше. Носех се надолу с още по-голяма скорост и напълно бях изгубил контрол, когато... ето там! През пръските забелязах фиксираното въже, за което се бях държал допреди малко. Ако се пресегнех към него достатъчно настървено, имаше шанс да го уловя. Това беше последната ми надежда, така че се извих, изпънах ръката си и се пресегнах към въжето... Готово! Стиснах го здраво, с горящи длани, и успях да се спра. Светът сякаш въздъхна дълбоко с облекчение. Добре ли бях? Като че ли да, макар че краката ми определено се тресяха от адреналин. Сърцето ми също блъскаше силно. Добре си, човече, помислих си. Няма нужда да се напрягаш сега.
Дадох си секунда-две, за да се възстановя, след което се изправих на крака, превключих на ново темпо и поех с по-предпазлива крачка. "Провери следващите няколко стъпки и се придвижвай внимателно..." На хората в горната част на въжето несъмнено съм им изглеждал невъзмутим. На пръв поглед се бях върнал към стандартния си режим на действие и се държах така, все едно нищо необичайно не се е случило, но падането ме беше разтърсило. Увереността ми се беше поразклатила, така че здраво стисках въжето и проверявах всяка стъпка по два пъти, докато възвърна вярата в себе си. Нагласата ми вече беше друга. Докато стъпвах тежко в нестабилния сняг, си казвах, че смъртта ще дойде за мен в даден момент - може би на някоя планина по време на "Възможен проект", може би на преклонна възраст десетилетия по-късно, - но не на Нанга Парбат и не в следващия миг.
Не и днес.
Не и днес.
Кога обаче?
И дали щях да доведа започнатото докрай?
Надеждата е Бог
Вдъхнових се да изкача четиринайсетте най-високи върха на Земята с безумна скорост и се надявах да покоря непалските гиганти Анапурна, Дхаулагири, Канчендзьонга, Еверест, Лхотце, Макалу и Манаслу; да препускам по Нанга Парбат, Гашербрум I и II, К2 и Броуд Пик в Пакистан; и накрая да покоря страховитите тибетски осемхилядници - Чо Ою (който беше достъпен и от Непал) и Шиша Пангма. Защо обаче? Това бяха някои от най-негостоприемните кътчета на планетата и подобно предизвикателство - и то с времетраене едва около половин година - навярно е звучало безумно на повечето хора. За мен обаче представляваше възможност да докажа на света, че всичко, абсолютно всичко е възможно, стига да вложиш сърцето и ума си в него.
Кого го беше грижа, че е опасно?
Приключението започна най-напред с Еверест - най-високия връх на Земята, както и легендарен хималайски монумент в родината ми. За хората извън малката, заобиколена от суша страна Непал Еверест има почти митичен статус. Когато бях малък обаче, върхът ми се струваше съвсем далечен. Семейството ми беше бедно; пътуването от дома ни до Еверест и обратно беше скъпо дори за местните и отнемаше около дванайсет дни. Освен това се налагаше пътниците да нощуват в поредица от чайни - малки хотели по пътя, - така че аз никога не изживях това приключение.
След като през 2003 г. се преместих в Англия в качеството си на млад гурка, служещ на Въоръжените сили на Великобритания, хората все ме питаха едно и също: "И как е Еверест?". Колеги, незапознати с географията на Непал, си представяха, че върхът едва ли не се издига величествено в задния ми двор. Гледаха недоверчиво, когато им признаех, че дори не съм виждал базовия лагер, а камо ли да съм се изкачвал над него. В резултат от това силата ми на боец биваше поставена под съмнение.
– Намира се пред прага ти, човече, а дори не си си направил труда да го изкачиш? А ние си мислехме, че гурките били жилави...
След десет години шегите и критиките най-сетне ме изнервиха. Добре. Ще започна да се катеря. Време е.
Направих първите си стъпки към най-високата точка на Земята през декември 2012 г. Тогава, на двайсет и девет годишна възраст, извървях разстоянието до подножието на страховития връх. На този етап вече не бях част от полка на гурките, а се бях присъединил към елитните военни части и един колега ме свърза с известния непалски катерач Дордже Хатри, който предложи да ме заведе до базовия лагер, като преходът щеше да отнеме няколко дни. Дордже неколкократно беше изкачвал Еверест и беше застъпник на планинските водачи шерпи: защитаваше правата им и се обявяваше за по-високо заплащане, но също така беше и климатичен активист и се опитваше да промени начина, по който хората възприемаха крехката екосистема на Хималаите.
Не се сещах за по-подходящ човек, с когото да осъществя тази експедиция. Но докато се взирах в най-високата точка на Еверест, която се мержелееше на 8848 метра над нас, установих, че преходът до базовия лагер не ми е достатъчен и че не ме е грижа за рисковете. Време беше да се кача по-нагоре.
След известно убеждаване Дордже се съгласи да ме научи на някои от уменията, необходими, за да изкачиш осемхилядник. Първоначално го помолих да ми позволи да изкача Ама Даблам - близко разположен връх, който се издигаше на 6812 метра надморска височина, но Дордже се изсмя на идеята.
– Нимс, тази планина е с много техничен терен - каза той. – Дори хора, изкачили Еверест, срещат трудности да стигнат до върха.
Вместо това отидохме на един друг недалечен връх - Лобуче Изток, като взехме екипировка под наем от близко село, преди да поемем нагоре. Напредвахме бавно, но сигурно и под напътствията на Дордже за първи път си сложих котки, тръгнах по тревистия склон и усетих как острите им зъби захапват почвата. Чувството беше странно, но добих представа какво ще преживея при истинско изкачване и докато бавно се изкачвахме към върха, насред хапещ студ и мощни ветрове, за първи път изпитах тръпката, съпътстваща експедициите.
Всяка стъпка ме принуждаваше да спра и да премисля нещата - периодично ме заливаше вълна от страх; на моменти вероятността да падна и да загина ми изглеждаше съвсем реална. След като обаче бях изхабил толкова много енергия в притеснения, в крайна сметка събрах куража да вървя напред целеустремено, без да изпитвам тревога. На върха останах смаян от гледката около мен: назъбените хималайски върхове бяха обвити в пелена от облаци, но тук-таме някой от тях успяваше да пробие сивата мъгла. Почувствах как адреналинът ми скача, щом Дордже посочи Еверест, Лхотце и Макалу. Заля ме вълна на гордост, но изпитах и някакво нетърпение. Вече бях решил да изкача тези три върха в далечината, въпреки че късно правех дебюта си във височинния алпинизъм.
Исках повече. По това време до ушите ми стигна вълнуваща информация: през 2015 г. Бригадата на гурките - събирателно наименование на въоръжените сили на гурките - отбелязваше двувековната си служба на Британската армия с чествания, наречени G200. Организираха се поредица от престижни събития, сред които и възпоменателна служба при статуята на гурките в Лондон, прием в парламента и възпоменателен фестивал в концертната зала "Роял Албърт Хол". Някъде сред натоварената културна програма се споменаваше и за експедиция до Еверест."
Из книгата
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа
