"Тази книга е посветена на моя добър приятел и другар, жена ми."
Л. Ф. Б.
Народни сказания, легенди, предания и вълшебни приказки са съпровождали детството през всички времена. Защото всяко дете по инстинкт харесва фантастичните, необичайните и очевидно неправдивите истории. Крилатите феи на
Братя Грим и на
Андерсен са донесли повече радост на детските сърца от всичко друго, измислено от човека.
Но някогашните вълшебни приказки, с които са отраснали редица поколения, сега вече могат да бъдат класирани в детските библиотеки като "исторически". Защото настъпи време за по-нов вид "чудесни приказки", от които са премахнати стереотипните духове, джуджета и феи, от които трябва да бъдат изхвърлени всички страхотни и ужасяващи случки, описвани от техните автори, за да подчертават плашещата поука от всяка приказка. При съвременното възпитание на децата се включва и нравствеността, така че съвременното дете иска само да се забавлява с чудесните приказки и с удоволствие отхвърля всичко неприятно.
Като имах предвид това, написах приказката Вълшебникът от Оз само за радост на днешните деца. Това е една модерна вълшебна приказка, в която изненадите и веселието изобилстват, а болките и кошмарите са изоставени.
Чикаго, април 1900 г.
Л. Франк БаумЦиклонът
Дороти живееше насред необятната Канзаска прерия заедно с чичо Хенри, който беше земеделец, и леля Ем, неговата жена. Къщата им беше малка, защото строителният материал трябваше да се докарва с каруца от много мили разстояние. Имаше четири стени, под и покрив, което прави една стая. А в тази стая имаше ръждясала готварска печка, шкаф за съдовете, маса, три-четири стола и легла. Чичо Хенри и леля Ем имаха голямо легло в единия ъгъл, а малкото легло на Дороти беше в друг ъгъл. Нямаше нито таванско помещение, нито мазе, а само неголяма дупка в земята, която наричаха циклоново убежище. Там се криеше цялото семейство, когато се зададеше някоя от големите вихрушки, толкова силни, че можеха да смажат всяка сграда по пътя си. В убежището се стигаше по стълба, а отгоре то се затваряше с капак, който се намираше на пода насред стаята.
Когато Дороти заставаше на прага и се оглеждаше наоколо, тя виждаше от всички страни само безкрайната сива прерия. Нито едно дърво, нито една къща не нарушаваха широкия равнинен пейзаж, който опираше в небето във всички посоки. Слънцето бе изпекло разораната земя и я бе превърнало в сива маса, прорязана на места от малки пукнатини. Дори тревата не беше зелена, защото слънцето бе прегорило върховете на дългите стъбла и те бяха добили същия сив цвят, както и всичко друго. Някога къщата е била боядисана, но палещите лъчи бяха напукали боята, дъждовете я бяха смили и сега тя бе също тъй мътно сива, както и всичко наоколо.
Когато дошла да живее тук, леля Ем била млада и хубава булка. Слънцето и вятърът обаче променили и нея. Те отнели блясъка от очите ѝ и те посивели. Отнели руменината на бузите и устните ѝ и те също посивели. Сега тя беше тънка и кокалеста и никога не се усмихваше. Когато Дороти - тя беше сираче - дойде да живее при нея, леля Ем толкова се стряскаше от детския смях, че всеки път щом веселият глас на Дороти стигнеше до слуха ѝ, тя стреснато извикваше и притискаше с ръка сърцето си. Тя и сега все още не можеше да повярва, че момиченцето намира за какво да се смее. Чичо Хенри никога не се смееше. Той работеше неуморно от сутрин до вечер и не знаеше какво е радост. И той беше сив от дългата брада до грубите обуща, бе строг и суров и рядко говореше.
Тото беше този, който разсмиваше Дороти и с това ѝ помогна да не посивее като всичко, което я заобикаляше. Тото не беше сив. Той бе малко черно кученце с дълга свилена козина и черни очички, които искряха весело от двете страни на смешното му мъничко носле. Тото играеше по цял ден и Дороти играеше с него и много го обичаше. Но днес не си играеха. Чичо Хенри седеше на прага и гледаше тревожно небето, което този ден бе по-сиво от обикновено. Дороти стоеше пред вратата с Тото в ръце и също гледаше към небето. Леля Ем миеше чиниите.
Те чуха как вятърът от далечния север надава глух вой, а чичо Хенри и Дороти видяха как високата трева се огъва на вълни пред настъпващата буря. После и от юг се дочу остро свистене и като се обърнаха, забелязаха, че и там тревата се люлее на вълни. Изведнъж чичо Хенри се изправи.
– Задава се циклон, Ем - извика той на жена си. – Ще ида да видя как е добитъкът.
И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете. Леля Ем остави работата си и дойде до вратата. От един поглед разбра, че опасността е съвсем близка.
– Бързо, Дороти! - извика тя. – Тичай в избата!
Тото се изскубна от прегръдката на Дороти и се скри под леглото, а момичето хукна да го лови. Леля Ем, силно уплашена, вдигна капака на пода и слезе по стълбата в малкото тъмно мазе. Дороти най-после улови Тото и тръгна подир леля си. Но преди да стигне до капака, се чу страшният писък на вятъра и къщата се разклати толкова силно, че момиченцето не можа да се задържи на крака и ненадейно седна на пода. Тогава се случи нещо странно.
Къщата се завъртя вихрено два-три пъти и бавно се издигна във въздуха. На Дороти ѝ се стори, че се издига с балон. Северният и южният вятър се бяха срещнали точно където беше къщата и тя стана център на циклона. В центъра на всеки циклон въздухът е спокоен, но големият натиск на вятъра от всички страни издигаше къщата все по-високо, докато тя не стигна до самия връх на циклона. От там тя бе отнесена далеч, далеч с такава лекота, сякаш беше перце."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
