"Бор, Южен Судан
Април 2014 г.
В мига, в който влязохме в заградения двор, разбрах, че ситуацията не е никак добра. Хотел "Южен Судан" бе открит насред подготовката за обявяването на независимостта през 2011 г. и беше широко рекламиран като безопасно място, където могат да се настанят чуждестранни високопоставени гости, дошли на посещение в Бор. Но докато се приближавахме, видях минибуса на хотела – потрошен и изоставен край шосето, осеян с дупки от куршуми.
Надникнах през входната врата и положението вътре не беше по-различно. Рецепцията бе напълно разрушена. Стените бяха обгорели, а бюрата – разнебитени. Почакахме известно време насред опустошението, докато накрая управителят се появи през една от липсващите врати и ни поздрави с "добре дошли".
– Какво се е случило тук?
– Елате – каза той и се усмихна. – Все още имаме свободни стаи.
Прекосихме предния двор на хотела. Повечето от вратите по верандите бяха разбити и през тях се виждаха напълно опустошените стаи. Подът бе покрит с парченца стъкло от счупените лампи по тавана. Най-сетне стигнахме пред нашите стаи – металните врати висяха от пантите, а на мястото, където би трябвало да е бравата, се виждаше отпечатък от подметка.
– Петдесет долара – обяви управителят.
Надникнах в помещението: вътре цареше разруха. Нямаше вода, нито електричество, но въпреки всичко това бе най-добрият вариант за нас.
– Ще ги вземем – казах аз.
Преди да си тръгне, управителят се опита да ни обясни какво се бе случило. "Малкият протест", за който бяхме чули, всъщност бе многолюдна демонстрация на динка – пастирски народ, съставляващ една пета от населението на Южен Судан, срещу нуер – другата основна етническа група в страната. Динка и нуер имат дълга и сложна история, включваща нападения и контранападения в тази част от поречието на Нил. Днес членове на нуер се бяха барикадирали в лагера на ООН, но от динка бяха нахлули в сградата и бяха открили огън. В настъпилата суматоха бяха убити четиридесет и осем души от нуер и седем от динка. Сега в изпадналия в патова ситуация град Бор цареше привидно спокойствие, в очакване на следващия взрив на насилие. Докато се отдалечаваше, управителят на хотела ни обясни, че динка възприемат всички чужденци в района като потенциална мишена.
В хотела нямаше никаква храна, затова след известно време се престрашихме и се отправихме към центъра на града – напълно осъзнавахме риска и затова бяхме силно притеснени. Мръсните улици все още бяха пълни с войници, полицаи и стотици въоръжени цивилни мъже. Пазарът беше пуст – изпепелен до основи по време на януарските вълнения – и всички банки бяха плячкосани. Един банкомат висеше от стената, подобно на изтръгнато от орбитата око. Подът на банката беше осеян с кредитни карти, чекови книжки и документи. Бунтовниците и правителствените войници бяха използвали печатите с дати на банката, за да оставят по стените доказателства за своите грабежи и плячкосвания. Стълбовете около нас бяха покрити с графити. МАЙНАТА ВИ, НУЕР!, гласеше един от тях, ДИНКА СА ПОБЕДЕНИ!, обявяваше друг. Изглежда, контролът над Бор се беше сменял три или четири пъти след началото на военните действия преди няколко месеца. Случващото се днес беше поредният епизод от непрестанната битка между враждуващите страни.
Хапнахме в малък етиопски ресторант, но не останахме дълго. Погледите на другите клиенти на заведението – всички въоръжени до зъби – ни бяха достатъчни, за да се приберем бързо в хотела, който предлагаше относителна безопасност.
Тъй като в хотела нямаше електричество, нощта се спусна ненадейно. Лежах в мрака и се взирах в тавана, чудейки се какво ни готвеше утрешният ден. Едва преди месец бях прекосил границата между Уганда и Южен Судан. През това време бях изминал близо 400 километра на север през страна, в която според ООН мирът бе най-нестабилният в целия свят – пътищата гъмжаха от бежанци, въоръжени групи бродеха из вътрешността и изнасилваха жените, правителството беше на ръба на колапса, а на мен ми оставаше да прекося още 645 километра. Оттук нататък бойните действия щяха да стават още по-ожесточени и сякаш това не беше достатъчно, та между мястото, на което се намирах сега, и границата се простираше необятният Суд – най-голямото блато на света. Именно Суд бе спрял римляните да продължат на юг по време на победоносния си поход в Африка; същият Суд, който бе попречил на Ливингстън, Спик и останалите изследователи от Викторианската епоха, чиито експедиции за проучването на Нил се надявах да повторя сега.
За миг лампите в хотелската стая светнаха и отново угаснаха. Останал сам с мислите си в мрака, аз си задавах един въпрос: струваше ли си всичко това?
В този момент нощта оживя. Изстрели раздраха тишината, в опасна близост до хотела се чуваше картечен обстрел. Седнах в леглото. Надникнах през прозореца и видях как яркочервени проблясъци осветяват мрака навън, а взривените снаряди озаряват небето над Бор.
Скочих от леглото и препъвайки се, излязох на верандата. В съседната стая Сираже – моят водач от Уганда, вече беше буден. Набързо приготвихме раниците си под тътена на тежките оръжия навън.
– Къде отиваме? – попита Сираже.
Излязох от стаята и огледах двора на хотела. В сенките вече се спотайваха войници и въоръжени цивилни мъже. Кои ли бяха те?
Имахме само един изход.
– Нагоре – извиках и се втурнах да бягам.
От другата страна на двора, край реката, имаше една недовършена пететажна сграда, спомен от по-добри времена. Влязохме през разбитата врата и се промъкнахме през висящите кабели, които блокираха стълбището. Тичахме нагоре по бетонните стълби и спряхме едва когато стигнахме до открития покрив. Реших, че това беше възможно най-безопасното място, ако въоръжените мъже отново нападнеха хотела.
Оттук наблюдавахме разиграващите се под нас бойни действия, чувахме картечния обстрел по оживените улици в центъра на града и виждахме пламъците, които обхващаха сградите на няколко пресечки от нас. Нощта бе топла, а звуците и миризмите ми напомниха за обиколката ми в Афганистан, която сякаш се беше случила толкова отдавна.
Престрелките продължиха четиридесет и пет минути и най-накрая затихнаха, преминавайки в спорадични изстрели. Най-лошото беше отминало и аз погледнах на север. На фона на бледата лунна светлина, която се отразяваше във водите на Нил, виждах единствено покривите на сградите в Бор, простиращи се напред чак до неразличимия в мрака хоризонт. Но аз знаех какво ме очаква там. Отвъд границите на града започваха сякаш безкрайните блата. Бунтовниците се сражаваха за ключовите градове Бентиу, Малакал и Ренк далеч на север. Селяните, които бягаха от боевете, следваха реката на юг в търсене на убежище в набързо издигнатите лагери. И разбира се, пред мен лежеше призракът на непроходимия Суд.
В този момент трябваше да взема решение. Очакваха ме 650 километра през блатиста територия, разкъсвана от въоръжени стълкновения, но пред мен стоеше един въпрос: дали този участък от поречието на Нил щеше да ме накара да се откажа, както беше сторил с толкова много хора преди мен?
Начало от края:
Изворът на река Нил
Декември 2013 г.
Не знам как ми хрумна идеята да извървя пеша цялото поречие на река Нил. В седмиците преди да се отправя на път, ми задаваха този въпрос стотици пъти – най-вече семейството и приятелите ми, а от време на време и някой журналист. На всеки от тях давах различен отговор, но те всички сами по себе си бяха истина. Когато един репортер от "Ню Йорк Таймс" попитал Джордж Мелъри защо иска да изкачи връх Еверест, той отвърнал с трите най-прочути думи в историята на алпинизма: "Защото е там". Накрая не успявах да измисля по-подходящ отговор, за да изразя копнежа, който ме отведе в Африка. Исках да стана част от една велика традиция, да постигна нещо необикновено и да предам на други хора жаждата да сторят същото. Разбира се, водеха ме най-вече чисто егоистични подбуди – да се отправя на най-голямото приключение в живота си, да видя неща, за които хората можеха само да мечтаят, и да подложа на изпитание възможностите си. Но в крайна сметка всичко се свеждаше само до едно: река Нил беше там и аз исках да извървя пеша нейното поречие.
Седях в камиона, който се изкачваше по прочутите хълмове на Руанда. Дори и сега продължавах да си задавам същия въпрос. Мъжът до мен се взираше през прозореца. Беше облечен спретнато, а косата му беше късо подстригана. С усмивка на лице той наблюдаваше банановите плантации, покрай които преминавахме.
Харесвах Бостън, тъй като не ме беше питал защо го правя. Той беше различен – инстинктивно знаеше, че хората, които питаха "защо", никога нямаше да разберат отговора. Ндооле Бостън, потомък на Нгумбирва – крал на племето нянга, щеше да бъде мой водач през първия етап от това пътешествие и се интересуваше най-вече от практичната страна на нашата мисия.
– Колко е разстоянието? – попита той, когато пред нас се появи зеленият простор на дъждовната гора Нюнгве.
– Над 6500 километра.
Всъщност километрите бяха 6849 – при това, без да включваме отклоненията от маршрута, които щеше да се наложи да правим в опитите си да прекосим най-негостоприемните райони по течението на реката.
Предишния ден бяхме пътували от зори до мрак и през нощта бяхме разпънали палатките си на тези подгизнали от дъжда хълмове, но тази сутрин чакането отиваше към своя край. Изкачвахме се все по-нависоко, от гората се стелеше мъгла, но от време на време заобикаляхме някоя голяма скала и аз виждах как джунглата се спускаше рязко надолу под нас. Знаех, че моментът наближава.
Най-накрая камионът спря точно пред гората Нюнгве. Местните наричаха този район "буферна зона" и той представляваше обширна територия, залесена с борове и евкалиптови дървета, напълно чужди за Африка, засадени през колониалната епоха в отговор на нарастващата нужда от дърва за огрев. Слязох от камиона и си помислих, че всичко наоколо ми изглежда типично английско, сякаш бяха изтръгнали от мястото ѝ малка част от Стафордшър и я бяха пренесли сред местната тропическа гора. При други обстоятелства това би разочаровало някого – но не и мен, не и днес.
Местният водач ни чакаше под дърветата. Амани беше представител на Националната туристическа организация на Руанда от племето тутси. Нямаше как да остане незабелязан на фона на гъстите зелени дървета наоколо: беше облечен с червен флуоресциращ дъждобран, а на рамото си носеше окъсана детска раница. В мига, в който слязох от камиона, той вече стискаше настойчиво ръката ми.
– Елате, хайде насам! – каза той и се шмугна в храстите, преди да успеем да се запознаем както трябва.
Последвахме го, а Бостън прошепна в ухото ми:
– Не се доверявай на този човек. Той е агент на правителството.
Хвърлих му кос поглед; Бостън изглеждаше напълно сериозен, но Амани, който вървеше напред, ни махаше енергично – типично за млад мъж, който обича работата си.
– Туристически агент на правителството – отвърнах аз и последвах Амани.
Амани наистина беше водач по професия, но щом навлязохме в гората, аз си помислих, че сигурно имаше много по-голям опит в развеждането на дебели руски бизнесмени из нощните атракции в Кигали, отколкото в проправянето на път в джунглата. Не след дълго той, изглежда, се изгуби и аз започнах да се съмнявам дали ще успее отново да намери пътеката, по която бяхме тръгнали. Но въпреки това той положи неимоверни усилия да се преструва, че знае къде точно се намира реката, и след известно време – дали случайно, или не – ние открихме някаква пътека. По всичко си личеше, че това е "туристически маршрут". Ясно се виждаше, че пътеката е отъпкана, защото беше добре очертана, а спускащата се от всички страни растителност бе изчистена. Чисто новите табели и кошчетата за боклук допълнително затвърдиха впечатлението ми, че това място бе опитомено и подготвено за туристи, точно като горите в Англия.
Докато вървяхме, Амани ни разказа увлекателна история, която сигурно хиляди други посетители бяха чували.
– Повечето хора мислят, че Нил извира от езерото Виктория в Уганда – каза той, – но те грешат. Сега ще видите истинските извори на реката – нейния най-далечен приток.
Бостън отново не изглеждаше особено впечатлен. Крачеше редом с мен и пуфтеше. Изглежда, че той имаше свое мнение по въпроса за истинските извори на Нил, но хората спорят за произхода на тази велика река от най-древни времена и навярно точно сега не беше подходящият момент да решим този спор веднъж завинаги.
– Ето – рече Амани. – Надявам се, че не сте разочаровани…
Спряхме до него. Въпреки маркираната туристическа пътека миниатюрното изворче под нас беше съвсем незначително и имаше напълно естествен вид, точно както се и надявах. От една дупка в скалата извираше тънка струйка вода, която бе толкова чиста, че блещукаше в мъглата. Коленичих, извадих армейското метално канче от раницата си и го напълних с вода. Беше студена и сладка, а вкусът ѝ щеше да остане завинаги жив на върха на езика ми.
– Ни най-малко – отвърнах аз и подадох канчето на Бостън.
Това беше Нил. Водата, която сега се стичаше между пръстите ми, щеше да измине над 6500 километра на север, където щеше да срещне великолепния бряг на Средиземно море. А аз щях да проследя течението ѝ, извървявайки всяка една крачка от пътя.
Сега стояхме пред един от многото претенденти за истинското начало на реката. Онова, което ние приемаме за Нил, всъщност е сливането на две големи реки: Сини Нил, чиито води извират от планинските части на Етиопия, и по-дългия Бели Нил, чиито притоци стигат още по-далеч на юг, през Уганда, покрай езерото Виктория и Танзания, докато накрая се превръщат в тънката струйка, от която току-що бях отпил. Но дори и тази теория е широко оспорвана. Традиционалистите по отношение на Бели Нил пламенно вярват, че Нил води началото си от град Джинджа на северния бряг на езерото Виктория, но хората с не толкова консервативно мислене твърдят, че реката се влива в езерото Виктория от запад. Тук тя няма име, но няколко километра надолу по течението е известна като Мбирурумбе, след това като Нябаронго, а после – като Кагера. Самата Кагера, широка почти колкото Нил и по-дълга от Темза, има притоци, които извират както от Руанда, така и от Бурунди. Сега Амани ни показваше именно най-дългия от тях, който изпреварваше останалите с едва 50 километра.
Река Нил завладява въображението на хората още от времената на фараоните, а тайната на нейните извори остава неразгадана от изследователите в продължение на хилядолетия. Въпросът за местонахождението на това малко изворче обърква Александър Велики. Тази тайна остава неразгадана и за римския император Нерон въпреки експедициите, които изпраща срещу течението на реката, започващи от делтата ѝ и продължаващи далеч на юг. През 1651 г. в Рим издигат фонтан – Фонтана на четирите реки, който изобразява четирите най-големи реки, известни дотогава на света, а Нил е представен като божество с покрита глава, което символизира факта, че никой не знаел откъде идват водите му. По време на един забележителен период в средата на XIX век желанието на най-отдадените британски изследователи да открият това малко изворче се превръща в страстно дирене, подобно на търсенето на Свещения граал. Малко по малко тези безразсъдни, неустрашими хора принуждават могъщия Нил да разкрие тайните си – с хитрост, упорство и сила на волята. Някои от тези изследователи загиват, докато се опитват да постигнат целта си, а други губят краката си или здравия си разум, но по този начин разкриват за света огромни територии от вътрешността на Африка.
Тези викториански изследователи – Дейвид Ливингстън, Джон Хенинг Спик, Хенри Мортън Стенли, Самюъл Бейкър и безброй други – дълго време изпълваха въображението ми и сега ми се струваше някак нереално, че съм тук, достигнал с такава лекота връхната точка на тяхното дирене, застанал до голяма дървена табела, на която с яркожълти букви пишеше: ТОВА Е НАЙ-ДАЛЕЧНИЯТ ИЗВОР НА РЕКА НИЛ.
Но моята цел се намираше в обратната посока. Идеята да повторя това фантастично пътешествие, но наобратно ми хрумна за първи път през 2011 г. и ми трябваха почти две години, за да стигна дотук. Откакто се помня, винаги съм искал да поема на епично пътешествие в духа на великите експедиции от отминалите времена; пътешествие, което да постави на изпитание физическите и психическите ми възможности по начин, по който нищо друго не би могло да го стори.
Разбира се, преди това бях осъществявал доста експедиции и малко или много бях посветил живота си на пътешествията и проучването на света. На двайсет и една годишна възраст се прибрах на автостоп от Кайро, пътувайки през доста смутния Близък изток, където направих и една наистина безразсъдна обиколка из Ирак точно след падането на Багдад през 2003-а. Година по-късно продължих с пътешествията на автостоп с четиримесечно пътуване до Индия, следвайки легендарния Път на коприната. Отново поех по непопулярни маршрути и тръгнах през гъмжащия от бунтовници Афганистан и фанатичния Иран. Но онова, което ме привличаше в тези враждебно настроени територии, не беше вълнението от военните действия; по-скоро копнеех да се срещна с хората в онези земи и да науча как човечността успява да надделее над всичко, дори и на най-размирните места по света.
Нил ме омагьоса през 2010 г., когато взех участие в благотворителна експедиция и пътувах от Лондон до Малави, за да доставя линейки на изпаднали в нужда общности. Сега, три години по-късно, аз се предадох пред неустоимата магия на тази река. Исках да видя местата, които Ливингстън, Спик, Стенли и останалите изследователи бяха открили, докато са си проправяли път към сърцето на Африка. И точно както и при предишните ми експедиции исках да науча повече за хората, които живееха покрай могъщата река и чието съществуване зависеше изцяло от прииждащите и оттеглящите се води. На този континент, където границите не са сигурни и често се променят, Нил е постоянна величина. Исках да видя как реката оформя живота на хората ден след ден, километър след километър.
– И така – каза Амани. – Започваме оттук, нали?
Изправих се и прибрах металното канче обратно в раницата си.
– Да тръгваме – отвърнах аз.
Поточето се събираше в малка локва, която на свой ред изчезна под гъстата растителност и не след дълго се превърна в избледнял спомен. Денят напредваше и вълнението, че бяхме поели пеша от извора на Нил, се превръщаше в ново усещане: обещанието за самото ходене. Точно както Нил започва като миниатюрна струйка вода, това едногодишно пътуване започваше с няколко малки крачки. Вече нямаше самолети, автобуси и ланд крузери; нямаше повече нетърпеливо очакване и тревоги; оттук нататък имаше само движение напред. Пеша.
Само в разстояние от няколкостотин метра гората сякаш се промени до неузнаваемост. Спуснахме се по стръмния склон и оставихме зад нас боровете и евкалиптите. Вървяхме напред, а тропическата джунгла ставаше все по-гъста. Огромни папрати и лиани се увиваха около гигантски тикови и махагонови дървета.
Амани се беше самопровъзгласил за наш лидер, макар че, докато напредвахме, аз разбрах, че първото ми впечатление за него не беше далеч от истината. Най-голямата трудност при следването на дадена река от извора ѝ в гората е, че течението е под земята или под растения, папрати и бодливи храсти, които покриват всичко. Над нас короните на дърветата бяха толкова гъсти, че образуваха купол, през който бе почти невъзможно да зърнем небето, и сякаш се движехме в постоянен здрач. От време на време чувах шума от тънката струйка вода. Именно тази миниатюрна струйка щеше да се превърне в най-великата река на Земята, в жизнената сила, подхранвала цивилизации, които от незапомнени времена са преживявали своите възходи и падения по поречието на Нил. Тази неуловима струйка беше дала живот на шест народа по пътя си, преди да се влее в морето, но днес за нас бе невъзможно да я проследим.
Не след дълго стана ясно, че Амани не се справя добре с проправянето на път сред гъстата растителност в джунглата. Настойчивите му призиви: "Насам!" и "Ето я реката!", се оказаха просто самозалъгване.
Бостън крачеше до мен и мълчаливо клатеше глава.
– Единственото, което прави, е да се движи на изток – промърмори той. – Мисли си, че ако излезем от гората, ще види реката. Ах, тези руандци, те не са свикнали с джунглата като конгоанците.
Познавах Бостън от по-малко от седмица, но той ми беше горещо препоръчан от двама приятели – Том Бодкин и Пит Мередит, които в миналото се бяха възползвали от услугите му. Пит беше похвалил уменията му – Бостън отговарял за логистиката по време на една от експедициите му, чиято цел бе да заснеме филм за спускането с каяк по най-големите бързеи на Нил – подвиг, който никой преди това не се беше опитвал да извърши. Но тези мои приятели не ми бяха казали, че Бостън всъщност въобще не е водач. Той нямаше някакво определено образование или квалификация и не след дълго започна да ми става ясно, че беше специалист по всичко и ловък комбинатор. Бостън просто изпълняваше желанията на клиентите си и беше такъв, какъвто те искаха да бъде.
Освен това той беше най-прямият човек, когото бях срещал по време на пътешествията си, и очевидно не смяташе да си мълчи относно Амани.
Ндооле Бостън беше израснал в източната част на Конго във времена, когато страната е раздирана от сражения и вътрешни конфликти. Бостън се гордееше, че във вените му тече благородническа кръв.
– Моят прапрадядо е бил вожд на племе в планините на запад от езерото Алберт – беше ми казал той, а след това бе добавил: – Бил е канибал. В онези времена това било нещо съвсем нормално. Бил е крал и е изяждал всеки, когото си поиска. Обикновено ядял враговете си, но изяждал и по някой мързелив слуга.
През следващите поколения дивашкият канибализъм отстъпил място на религията и дядото на Бостън по бащина линия, Мвалиму Ндооле Нянуба, станал пастор на своя църква на петдесятниците в селските райони на Мачумби. На свой ред бащата на Бостън също не спазил семейната традиция и станал първо преподавател по география, който предал на сина си своето отвращение към религията, а след това и депутат по време на режима на Мобуту в Заир, по-късно Демократична република Конго. По думите на Бостън през 1993 г. семейството му преживяло трагедия, когато баща му умрял при мистериозни обстоятелства.
– Отрова – заяви той, докато двамата следвахме Амани безцелно из джунглата. – Най-вероятно е бил убит, но никога няма да го разбера със сигурност. Същата година станах войник.
След смъртта на баща си Бостън станал главата на семейството. Той бил едва седемнайсетгодишен, когато майка му го насърчила да грабне оръжието и да се бие срещу бандите, опустошаващи Източно Конго, за да защити семейното стопанство. За кратко време Бостън оглавил своя собствена армия и командвал около 300 войници. Заедно с тези мъже през 1996 г. той се присъединил към силите на бъдещия президент Лоран-Дезире Кабила, които по онова време били бунтовнически. Частта на Бостън изиграла ключова роля при превземането на градовете Кисангани и Лубумбаши, които дотогава били под командването на правителствените сили, и при свалянето на режима на Мобуту.
През 2005 г., пет години преди да се запознаем, Бостън избягал от Конго. Решил се на тази стъпка, след като в продължение на месеци бивши войници и активисти като него падали жертва на целенасочени убийства, а семейството му било обект на нарастващо насилие. Сега "домът" му се намираше в Кампала – столицата на Уганда. Бостън щеше да ме придружава именно дотам, където пътищата ни щяха да се разделят – аз щях да продължа на север, а той щеше да се върне при съпругата си Лили и трите им деца.
Джунглата около нас ставаше все по-гъста, а струйката сякаш изчезваше все по-далеч. Тъй като бе невъзможно да следваме реката – ако изобщо това можеше да се нарече река, единственият ефективен метод беше да гледаме средната височина на дърветата и да преценяваме накъде трябва да поемем, за да се спуснем надолу. Надявах се, че следвайки невидимите контури на джунглата, щяхме да се движим по течението на реката. Теорията ми, изглежда, наистина действаше, макар и бавно, но когато спряхме, за да се подкрепим с обяд, се оказа, че сме изминали едва 500 метра по права линия, въпреки че нашият GPS сочеше, че сме извървели разстояние от четири километра. Все още не бяхме приключили първия ден от нашето пътешествие, а аз вече разбирах, че ще се наложи да извървя много повече от предварително планираните 6849 километра.
– Трябва да покрием по-голямо разстояние – каза Бостън с многозначителна иронична усмивка, насочена към Амани. – Придвижването дори не е трудно! Напомня ми за годините ми в Конго, но там джунглата е много по-гъста.
В гласа на Бостън се усещаше злобна нотка и ми беше ясно, че той се опитва да предизвика Амани. Бостън, гордият боец, не искаше да отстъпи властта на този кльощав тутси, заради когото според него се движехме в кръг.
– Знаеш ли, Лев – продължи той, – ние, конгоанците, сме хора на джунглата. Познаваме горите. А руандците – те пасат крави. Не знаят нищо за дърветата. Знаеш ли как наричат змиите в Конго?
Нямах ни най-малка представа.
– Във всеки ресторант в Киншаса можеш да си поръчаш два вида риба. Водна риба и дървесна риба.
– Какво е дървесна риба? – попитах аз. Имах чувството, че това е началото на някаква ужасна шега.
– Това е змия. В Конго всичко е свързано с дърветата. Лев, смятам, че оттук нататък аз трябва да поема нещата в свои ръце.
Докато се опитвах да разбера логиката на този аргумент, Бостън извади мачетето, което му бях купил, и ни подкани да тръгваме. То представляваше здрава армейска панга с удобна дървена дръжка и нямаше нищо общо с нестабилните оръжия, които продаваха на всички африкански пазари. Той го стисна с железен юмрук, мина покрай Амани и започна машинално да реже лианите и клоните, които се изпречваха на пътя му. Усмихнах се примирено на Амани и двамата тръгнахме след Бостън.
Бостън не се справяше по-добре от Амани с ориентирането, но мачетето му сечеше наред гъстата растителност и ние напредвахме по-бързо. Той прокарваше пътека и така успявахме да се движим по-близо до струйката, което представляваше първата част от течението на Нил. На места водата сякаш изобщо не се движеше и единственият признак, че следваме могъщия Нил, беше меката почва под краката ни. От време на време това тресавище сякаш внезапно ставаше по-дълбоко и по-обширно и трябваше да внимаваме къде стъпваме. Краката ни потъваха в гъста и лепкава вода, която приличаше на плаващи пясъци, а в един от случаите аз пропаднах в тресавището чак до кръста. Докато полагах усилия да се измъкна, сипех ругатни и се опитвах да се хвана за Амани, Бостън сякаш се носеше над мръсната тиня, а ботушите му бяха съвсем чисти, все едно току-що ги беше извадил от кутията. Той наистина познаваше джунглата.
Докато Амани ме измъкваше от тресавището за втори път, аз се загледах в ботушите на Бостън. Те бяха чифт хубави пустинни кубинки "Алтберг" – най-доброто, което можеше да се намери. Знаех го, защото аз му ги бях купил. Той ме погледна от храсталаците на няколко крачки пред нас, а лицето му сияеше. Гордееше се с тези ботуши и бе твърдо решен да не намокри краката си.
Тъй като Бостън се беше заел със задачата да разчиства растителността, аз можех спокойно да разглеждам чудесата на гората Нюнгве. Амани не се справяше особено добре с проправянето на път, но именно той първи забеляза маймуните колобуси, които подскачаха из клоните над нас, подобно на малки черни призраци. Вече беше следобед, а ние се бяхме спуснали около 200 метра надолу, следвайки естествените контури на долината. За съвсем кратко разстояние струйката преминаваше от кристалночиста вода в тресавище, след това се скриваше под няколко слоя растителност, през които се процеждаше като през филтър, и накрая се появяваше отново, вече като малка рекичка. Потопих пръсти в нея и ми се стори, че водата – дори повече и от мен самия – копнееше да се отърве от своята гориста утроба и да се разлее по окъпания от слънцето простор отвъд джунглата.
Желанието ни се осъществи, когато в късния следобед най-накрая излязохме от Нюнгве. Гората внезапно свърши, а ние бяхме изтръгнати от мрака и захвърлени под яркото слънце, огряващо полетата и планините. Вътре в гората цареше тишина, нарушавана единствено от клокоченето на реката и спорадичните препирни между Бостън и Амани, но сега около нас се чуваха нови звуци: мученето на крави.
Влажността в гората беше непоносима и ни караше да се потим обилно, затова изпитахме облекчение при вида на тази открита равнина. Рекичката излизаше измежду дърветата, преминаваше през няколко малки водопада и сякаш се радваше на първия си досег с дневната светлина. Бостън вече нямаше нужда от мачетето и го прибра в калъфа, а ние следвахме реката. Първият признак за живот беше една голяма крава, нагазила във високата трева в подножието на хълма. След това по склона се появи ясно очертан път, който водеше на юг, а до него имаше изорани ниви и няколко бананови дървета. В края му, като залепени за реката, няколко малки колиби се криеха зад горичка от високи кафяво-бели евкалипти.
В този момент си дадох сметка, че пред мен лежеше първото село, чието съществуване зависеше изцяло от Нил.
– Елате – каза Амани, отново изпълнен с енергия. – Това са батва. Да поговорим с тях, преди да са избягали.
Амани вече бе тръгнал, когато осъзнах кого имаше предвид. Пред колибите се виждаха фигурите на четирима миниатюрни мъже.
– Пигмеи – каза Бостън, докато наблюдаваше Амани и клатеше глава, което аз приех като укор от негова страна. – Не се доверявай на този човек. Той е правителствен агент.
– Какво общо има това?
– Пигмейският народ батва е живял по тези земи доста преди хуту и тутси – обясни ми Бостън. – Но Амани няма да ти го каже.
Последвах Амани до селото, където той вече бе завързал разговор с мъжете от племето батва, които стояха пред колибите си. Само един от тях беше наистина много дребен на ръст. Мъжете бяха насядали по обраслия с трева бряг и сякаш бяха леко объркани от тази група плувнали в пот пешеходци, която излезе от гората им, но иначе не изглеждаха особено притеснени от появата ни.
Пристъпих към тях и техният вожд – мъж, не по-висок от метър и петдесет, се представи като Казунгу.
– Не наричат ли така белите хора? – попитах аз Амани.
– Не – отвърна той. – Това е музунгу, но означава същото нещо. Погледни го – той е с по-светла кожа от останалите мъже.
Селото се състоеше от пет малки колиби, разположени сред бананови дървета. Казунгу ни разведе наоколо, а Амани преведе историята му на пресекулки. Бостън вървеше до мен и от време на време изсумтяваше. Хвърлих му кръвнишки поглед. Амани може би наистина изопачаваше разказа по нареждане на началниците си в правителството, но въпреки това аз исках да го чуя.
– Предците на Казунгу са живели в Нюнгве. Те са обитавали гората. Не са се занимавали със земеделие, както правят сега. Ловували са и са търсили храна в гората. Но през 1994 г. нещата се променят. Образование за всички! – обяви Амани. – Батва излизат от гората, за да станат част от единна Руанда.
Амани говореше завоалирано, но правеше безмълвна препратка към събитието, което все още беше определящо за Руанда: геноцида от 1994 г., който едновременно постави тази красива страна на световната карта, но и промени завинаги историята ѝ.
Още от 1990 г. в Руанда се води кървава гражданска война. Ръководеното от хуту правителство отчаяно се опитва да потисне Патриотичния фронт на Руанда – бунтовническа организация, съставена основно от бежанци от племето тутси със седалище от другата страна на границата с Уганда. Някои от тези бежанци живеят в съседни държави вече цяло поколение, но все още вярват, че са избягали от страна, която им принадлежи по право. Двете враждуващи страни водят война в продължение на три години, докато през 1993 г. не постигат примирие, което слага край на бойните действия. Но мирът не трае дълго. В този период се изготвя план за издигане на ново правителство в Кигали, което да си подели властта, но според мнозина представители на хуту това би било прекалено голяма отстъпка от тяхна страна. Напрежението ескалира и трябва да се приеме закон, който да гарантира запазването на мира.
Това обаче така и не се случва. Нужен е само повод, който да предизвика катастрофалните събития, и той се появява в началото на 1994 г. На 6 април самолетът, в който лети президентът на Руанда (представител на хуту), е свален в близост до Кигали, а всички пътници на борда загиват. Видните представители на хуту във въоръжените сили възприемат това като политическо убийство. На следващия ден в Кигали започва геноцидът и събитията бързо се разпростират извън столицата, поглъщайки цялата страна. Войници и полицейски служители бързо екзекутират висши представители на тутси в столицата, а само след няколко часа издигат пътни блокади, за да спрат евентуалния поток от бежанци. Полицията и бунтовническите групи претърсват Кигали, проверяват документите на всички граждани, за да са сигурни в етническата им принадлежност, и започват геноцид, който отнема живота на един милион души.
Най-ужасяващото в цялата ситуация е, че цивилни представители на хуту са подлагани на натиск да вземат оръжия и мачете и да се включат в касапницата. Така хуту започват да преследват тутси из цялата страна, а Руанда завинаги остава в историята като място, където е извършен геноцид. Убийствата продължават сто дни, когато най-сетне са прекратени благодарение на мобилизацията на Патриотичния фронт на Руанда от другата страна на границата и военна кампания, която тръгва на юг от Уганда и първо поема контрола над северната част на страната, а накрая и над самата столица Кигали.
Ние щяхме да стигнем в Кигали след една седмица, ако поддържахме добро темпо. По пътя си щяхме да прекосим полята на смъртта, за да се озовем в епицентъра на трагедията.
Погледнах Амани. Той продължаваше да говори, но в този момент аз не мислех за хората батва и тяхното село, а за самия него. Знаех, че е тутси. Питах се как ли бе преживял тези сто дни, колко ли приятели и членове на семейството си беше изгубил, как се чувстваше да живее в страна, която носеше тези пресни белези. Самата Руанда всеки ден се опитваше да си отговори на тези въпроси.
– След 1994 г. никой в страната няма етническа принадлежност. Всички руандци говорим един и същ език, имаме една и съща история и култура. Съществува само една етническа група – баняруанда. Всички ние сме еднакви и всички ние сме руандци. Включително Казунгу и неговото село. Това е причината те да излязат от гората.
– Значи са били принудени да го сторят?
Бостън реши, че е време да се намеси.
– В Руанда човек няма право дори да си спомня. Не можеш да кажеш: "Баща ми е оттук, а дядо ми – оттам". Не е позволено да се говори за тези неща.
Това ми се стори прекалено сурово, но когато с помощта на Амани попитах Казунгу дали той и хората му тъгуват за гората, той само сви рамене.
– В селото – каза той – можем да отглеждаме банани, да ядем картофи и боб. Можем дори да притежаваме крава или мобилен телефон – стига да сме достатъчно богати.
– В Уганда също има батва – каза Бостън. – Те са живели в непроходимата гора Буинди. Но правителството ги принуждава да се махнат оттам. Знаеш ли защо?
– Защо?
– Защото гората им трябва за горилите. Можеш ли да си представиш?
– По този начин всички се чувстват руандци – обясни Амани.
Бяхме стигнали до средата на селото и един от главатарите на Казунгу дойде при нас с пластмасова кофа в ръка. Остави я на земята и видях, че е пълна с мед и парчета от пчелна пита.
Казунгу каза нещо на Амани.
– За нас е – обясни той. – Да ни даде сила за ходенето. Това е див мед. Продават го край пътя, един килограм струва петнайсет долара.
Бръкнах в кофата и загребах пълна лъжица твърд жълт мед. Съжалих веднага щом устните ми докоснаха меда. Докато се опитвах да изстържа полепналите по зъбите ми парченца, аз се обърнах към Казунгу, който ме гледаше със засмяно лице.
– Лев – каза любезно Амани, – първо трябва да махнеш восъка...
С нови сили след вкусния див мед ние продължихме по пътя си, а рекичката ставаше все по-широка. Надолу по течението ѝ долината се разширяваше, а кристалночистата вода преминаваше през изрядно поддържани ниви, засети със сладки картофи и царевица, през малки чаени плантации, а по-високо по хълмовете – и през борови гори, които изчезваха в облаците. Амани изтъкваше, че почти цялата земя на Руанда се използва за изхранването на хората. Земеделието беше един от начините, чрез които обществото беше оцеляло след мрачните дни на геноцида.
– В Руанда – повтаряше постоянно той, предизвиквайки отново и отново раздразнението на Бостън – най-важното е хората да си помагат и да загърбват различията си. Това стои над всичко останало.
Постоянните напомняния за това как въпреки различния си етнически произход хората в Руанда са принудени да се обединяват започваха да стават дразнещи. Бостън мълчеше многозначително. Вечерта наближаваше и ние вече мислехме за първия си лагер, но в този момент пред нас изникна още един спомен от миналото.
Вече бяхме изминали 15 километра, откакто бяхме излезли от гората, и на здрачаване стигнахме до плантациите край село на име Гисову. На хълма над тях, високо над яркозеления бряг на реката, се издигаше заграждение с високи стени, с рухнали наблюдателни кули във всеки от четирите ъгъла и със заплашителна метална врата в югозападния край. Докато тримата с Бостън и Амани разпъвахме малките си сини палатки, тази внушителна крепост постоянно привличаше погледа ми. Дори от разстояние аз виждах, че стените ѝ са белязани, но не само от естествените следи на времето, а и от дупките от куршуми – жестоко напомняне за миналото на страната.
Докато устройвахме лагера и събирахме подпалки за огъня, край нас се събираше тълпа от хора, прииждащи от селото.
– Те са хуту – обясни Бостън, когато вождът им се появи.
– Какво е това място?
Вождът на селото се приближи към нас, крачейки в сянката на крепостта. Той беше пълен мъж на около петдесет години, облечен в окъсана синя риза, а на лицето му грееше добронамерена усмивка. Амани се изправи да го поздрави и двамата се здрависаха приятелски.
– Сградата е била затвор – обясни Амани. – Затворът "Гисову", за участниците в геноцида.
Погледнах към отсрещния бряг на реката, където тълпата ставаше все по-голяма. Бостън кимна решително.
– Да, Лев – каза той. – Тези участници в геноцида.
Амани се върна с вожда на селото.
– Искате ли да разгледате затвора? – попита той. – Те ще се радват, ако го направите. Сега сградата е... пълна с крави. След освобождаването на затворниците правителството я предостави на селото.
Част от мен не желаеше да вижда това място, но пък дълбоко в себе си исках да разбера какво се е случило. С Бостън и Амани последвахме вожда нагоре по стръмния хълм до голямата желязна порта. Той отвори и аз очаквах да ни разведе наоколо, но вместо това вождът само махна с ръка. За тях затворът беше спомен от миналото, който трябваше да забравят, но за мен всичко това беше съвсем реално.
Вътре цареше разруха. Стените се рушаха, беше избуяла висока трева. Парче по парче камъните потъваха обратно в земята. След още двайсет години нямаше да остане и следа от сградата; щяха да изчезнат дори и дупките от куршумите в стените и вече нищо нямаше да напомня за случилото се. Прекосихме открития двор и поехме към останалите килии. Носеше се силна миризма на оборски тор. Последните за деня слънчеви лъчи се процеждаха през разбитите прозорци и дупките по покрива. Паяците си бяха построили цели империи от мрежи по коридорите и докато двамата с Бостън си проправяхме път през тях, аз забелязах, че стените на килиите са покрити с избелели графити, написани на неразбираем за мен език.
– Какво пише? – попитах Амани, но той само поклати глава.
– Не знам.
Знаех, че ме лъже, заради начина, по който погледът му се плъзгаше върху думите. Оставените от затворниците надписи сигурно го връщаха назад в спомените му за онази ужасяваща година. Амани беше на трийсет и една години. По време на геноцида е бил на единайсет.
– Какво се е случило тук, Амани?
За миг той продължи да се взира в надписите.
– Това е било затвор за участниците в геноцида. В един момент вече не е имало нужда от него. Присъдите на затворниците, които признаха вината си, бяха намалени наполовина и те отидоха да работят на полето или в града. Не ги оставихме заключени. Изпратихме ги да работят, да строят Руанда. Вие вече видяхте някои от тях, в онова село ей там. Вероятно всеки от мъжете в селото е убил някой тутси. Приятел, съсед, човек, с когото са се познавали от деца.
– Тук се е случило нещо – казах аз и плъзнах ръка по надупчената от куршуми стена. – Имало е престрелки.
– В началото на геноцида тук довели стотици тутси. Хуту ги затворили в претъпканите килии, по осемдесет души на едно място, а след това започнали да стрелят.
Стоях на място, където беше извършена масова касапница; място, на което по-късно бяха затворили виновниците за същата касапница. Оттогава бяха изминали двайсет години, но във въздуха продължаваше да витае съвсем осезаем ужас.
– Амани – осмелих се да попитам аз, макар да не знаех дали беше редно да го правя, – какво се е случило с теб през 1994 г.?
Но Амани само поклати глава и мина покрай Бостън, за да излезе от килията.
– Лев, ще ти разказвам за Руанда, но няма да ти разкажа моята лична история. Прекалено болезнена е.
Онази нощ в лагера ни, разположен под затвора, цареше тишина. Червеното африканско слънце се спусна към хоризонта, покрит с борови дървета, и обагри реката в златисто. Прокарах длан по водата. И отново се замислих как един ден тази вода ще достигне до брега на морето.
Но не спирах да мисля и за хилядите трупове на тутси, хвърлени в същата тази река като символичен жест – така хуту изпращаха тутси обратно в Северна Африка, откъдето се вярваше, че са дошли. Затворът се издигаше над палатките ни, реката ромолеше тихо и аз бях сигурен, че тази моя експедиция ще бъде пътуване не само в миналото, но и в бъдещето..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
