Разказ на един корабокрушенец

Прекарал десет дни на сал в морето без храна и вода, провъзгласен за национален герой, целуван от кралиците на красотата и забогатял от реклами, а после намразен от правителството и забравен завинаги.

В първоначалния си вид тази книга е била поредица от 14 журналистически материала на Гарсия Маркес във вестник Еспектадор за един морски инцидент в Карибско море на 28 февруари 1955 година. Той става с военния кораб-разрушител Калдас, докато се прибира от ремонт в Мобил, Алабама, Съединени американски щати, в Картахена де Индиас, Колумбия. Два часа след инцидента корабът акостира в пристанище Картахена и цялата колумбийска преса гръмва, че той е претърпял корабокрушение, причинено от морска буря, и са загинали осмина моряци. Национална трагедия с осем човешки жертви.

Обаче има някои подробности. Едната е, че по това време в Колумбия властва военна диктатура, командвана от президента Густаво Рохас Пиниля, която е наложила строга цензура върху всички вестници и за опозиционните като Еспектадор Гарсия Маркес казва: "... бяха изправени пред всекидневния проблем да изнамират и да залъгват читателите с какви ли не вести, но без политически намеци."

Друга важна подробност е, че загиналите моряци не са осем, а седем. Един е оцелял. Той се казва Луис Алехандро Веласко и след като е бил отвлечен за няколко седмици от военните в някаква военноморска болница, се появява в "Еспектадор" и иска да разкаже истината за корабокрушението и за своите десетдневни приключения в морето, чак докато е намерен полумъртъв на един пуст колумбийски плаж.

Разказът на Веласко е публикуван в 14 последователни броя на Еспектадор и вестникът удвоява тиража си. Поредицата от взаимосвързани репортажи става сензация. Правителството е неуместно да реагира веднага, малко по-късно обаче Веласко е уволнен от военноморските сили, вестникът е закрит, а Гарсия Маркес, за да остане жив, си потърсва работа в Европа, и по-точно в Париж, докато нещата се уталожат.

Каква е цялата история и как свършва, читателите ще разберат, като прочетат книгата. Тя е определяна като повест и наистина звучи така. Поредицата репортажи са написани през 1955 г., а в книга са излезли за първи път през 1970-а. За книжното издание самият Гарсия Маркес казва:

"Не бях препрочитал този разказ цели петнайсет години. Струва ми се достатъчно добър, за да бъде публикуван, но не проумявам напълно смисъла от издаването му. Потиска ме мисълта, че издателите не се интересуват толкова от достойнствата на текста, колкото от името, с което е подписан и което за мое голямо съжаление е това на един моден писател. Ако сега се отпечатва като книга, то е защото, без да го дообмисля, дадох съгласието си, а не съм човек, който се отмята от дадената дума."

Габриел Гарсия Маркес е колумбийски писател, издател, журналист и общественик. Той е представител на магическия реализъм и е един от най-четените, обичани и значими писатели на ХХ век. Маркес започва своята кариера като журналист, но истинската слава му носят романите "Сто години самота" (1967 г.), "Есента на патриарха" (1975 г.) и "Любов по време на холера" (1985 г.). Носител е на Нобелова награда за литература през 1982 година и Нойщадска литературна награда през 1972 година.

Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 година в Аракатака, Колумбия. Отгледан е от баба си и дядо си, които го запознават с легендите, фолклора и фолклорния език, които впоследствие се превръщат във важен елемент на творчеството му. През 1940 година се записва в "Йезуитския колеж" в Богота. След като го завършва започва работа като адвокат, но скоро след това я оставя, за да се отдаде на любовта си към журналистиката и литературата. През 1947 година Маркес се записва в Юридическия факултет на "Колумбийския университет". През същата година в колумбийския вестник "Ел Еспектадор" (El Espectador) е публикувана първата му повест "Третият отказ". През следващите шест години в същия вестник са публикувани доста от разказите на Маркес. Младият Габриел попада в кръгове на литератори, художници и журналисти, които остават отпечатък в съзнанието му на формиращ се писател. Един ден в ръцете му попада книгата "Метаморфозата" на Франц Кафка, която променя живота му завинаги. След като се премества в Картахена през 1948 година писателят продължава правното си образование и две години по-късно става репортер в "Хералд" (Heraldo), където има постоянна рубрика - "Жираф". През 1954 година той се завръща в Богота, където отново се връща към репортерската работа в "Ел Еспектадор". След като работи в Европа две години като журналист на свободна практика, Маркес започва работа в кубинската правителствена информационна агенция "Пресна Латина" (Presna Latina), а през 1961 година се установява в Мексико, където се издържа чрез писане на сценарии и статии за списания, а в свободното си време пише книги.

Като сериозен писател Маркес се проявява през 1955 година, когато написва първия си роман "Обрулени листа". Повестта отваря обширен прозаичен цикъл, посветен на Макондо, страстен крайбрежен град, потопен в атмосфера на бедствия, епидемии и чудеса. Хорниката за Макондо продължава в повестта "Никой не пише на полковника" (1961 г.) , романа "B лош час" (1966 г.) и завършва в популярния роман "Сто години самота" (1976 г.), който проследява съдбата на шест поколения от рода на семейство Буендия.
"Сто години самота" е най-известният роман на Маркес, продаден в над десет милиона копия. Книгата е призната като шедьовър на латиноамериканската проза, поставил началото на литературния стил магически реализъм. След появата на романа започва истински бум на съвременната латиноамериканска проза. Творбата е носител на множество награди, а през 2009 година е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последните 25 години от литературно списание "Wasafiri". След успеха, който му носи книгата, финансово независимият Маркес се установява със семейството си в Барселона, където прекарва седем години. В центъра на следващия му роман "Есента на патриарха" (1975 г.) е хиперболизираният образ на измислен американски диктатор. През 1981 година се появява и романът "Хроника на предизвестена смърт", в които присъстват едновременно художествени и документални елементи.

След получаването на Нобелова награда за цялостно творчество (1982 г.) Маркес написва творбите "Любов по време на холера" (1985 г.), "Генералът в своя лабиринт" (1989 г.), "Дванайсет странстващи разказа" (1992 г.), "За любовта и други демони" (1994 г.) и др. В "Дванайсет странстващи разказа" лайтмотивът, както и в много други негови творби, е отново темата за самотата, в различните ѝ проявления. Както обикновено и тук авторът създава дълбоки образи, които носят топлота и тъга. В повечето разкази присъства онзи магически реализъм, с който Маркес ни запленява за пореден път. Но тук той не е толкова очевиден, а в някои от разказите са толкова силно размити границите на мистиката, че само като се огледате назад, ще видите, че сте застанали на територията, на макар и малко, но чудо! В "За любовта и други демони" движещата сила се явява страстта. След като е ухапана от куче и развива бяс (което е сигурен знак за обсебване от Дявола), тринадесет годишната Сиерва Мария е изпратена в манастир, където да спаси душата и тялото ѝ е призован младият отец Каиетано. Между тях пламва изгаряща страст - младите хора се оказват под властта и демона, който е по-силен от вярата и доводите на разума. Тяхната любов е грешна, предопределена, обречена... Романът е екранизиран през 2009 година. През 2002 година са публикувани мемоарите на Маркес - "Живея, за да разказвам". В тях авторът описва първите 28 години от живота си. През 2004 година на бял свят излиза последният му роман "Спомени за моите тъжни проститутки".

Габриел Гарсия Маркес е бил женен за Мерседес Барча, с която имат двама сина - Родриго и Гонсало. Писателят умира след дълго боледуване на 17 април 2014 година в Мексико.

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да оползотворя това време." Габриел Гарсия Маркес